Тора дава направлението, а маршрутът е вашия „хелек”, личния Ви дял в Тора

Тора дава направлението, а маршрутът е вашия „хелек”, личния Ви дял в Тора.

Коренът на злото

Ако изпитанията предвиждат избор между доброто и злото, трябва да изучим природата на злото. Къде се намира коренът на природното зло? По какъв начин неправилното използване на свободата на избора поощрява злото? Когато Адам е ял от плода на дървото на познанието на доброто и злото, как именно се е материализирало злото? И къде е пътят, водещ до неговото поправяне?

При изучаване темата за злото, обикновено задават класическия въпрос: как може да се появи зло в нашия свят, създаден по волята на Твореца, ако Той Сам се явява въплъщение на доброто? Ако Б-г е безкрайното благо, а светът – не повече от еманация на Неговата същност, откъде се взима злото? Имаме аксиома: „Злото не идва Свише“.

Най-лесният отговор на въпроса, защо съществува злото в света е: ако целта на нашето съществуване на земята се състои в преодоляване на нравствените бариери, в това винаги и всякога да избираме доброто, значи трябва да съществува възможност за избор на зло. Без алтернатива на злото ние не бихме имали свобода на действие: нашите правилни постъпки биха били неизбежни. Оттук следва, че достойното поведение не би трябвало да се счита за наша заслуга, ако не обладаваме свободата на волята, да постъпим по друг начин. Самият принцип на възнаграждение и наказание би изгубил всякакъв смисъл, животът би се превърнал в механичен, запрограмиран процес. На този, който поддържа рамото на другаря си, поради това, че е завързан за него с верига, не бива да отдаваме почест, тази вярност е принудена. Затова злото е напълно реално явление и ние сме съвършено свободни да го избираме. Но ако избягваме злото, това ни се зачита като съзнателна достойна постъпка. Цената, която ни се налага да платим за привилегията да изберем добро по собствено желание е заключена в съществуването на злото като еднаква алтернатива. И степента на доброто, което може да се прояви в света е право пропорционална на бездната на кошмара, пораждан от злото.

Обаче, всички приведени разсъждения не изясняват другия въпрос: как е възможно злото да възникне от абсолютно чистия източник на добро? Това явление, както и „пътя на змията по камъка“, представляват една от най-дълбоките тайни на Творението.

Да се даде изчерпателен отговор е практически невъзможно, но ние сме способни да изследваме макар и повърхностната обвивка на тази тайна. Преди всичко трябва да изучим явление като „мате аЕлоким“, тоягата на Моше Рабейну.

***

Колкото по-внимателно се вглеждаш в същността и историята на тази тояга, толкова по-удивителна и значителна ни се представя тя. Пред нас е ярък пример на това, как на пръв поглед, незначителен детайл се превръща главното средство за реализация на Б-жествения замисъл. Разбира се, в Тора няма нищо неважно, несъществено и ако този предмет толкова често се появява в свръхестествените събития от библейското повествование, той безусловно заслужава внимателно изучаване. В Хумаша (Петокнижието) четем, че Моше е държал тоягата, когато е стоял пред горящия, но не изгарящ Храст – по указание на Б-г, Моше хвърлил тоягата на земята и тя се превърнала в змия. После тоягата отново се споменава в сцената при Фараона – със своите вълшебни свойства тя превъзхождала тоягите на египтяните. Тоягата започва наказанията и разсича морето, с помощта на тоягата Моше добива вода от скала по време на странстването в пустинята.

Колкото по-близо се запознаваме с историята на тази тояга и нейните свойства, толкова по-удивителна и значителна става тя. Този пример изисква от нас, внимателно да се отнасяме към детайлите, които ни се струват на пръв поглед незначителни. В сцената с горящия храст, Моше допуснал грешка и казал, че евреите не искат да го признаят за спасител. Тези думи са били неправилни и неуместни. Тогава Б-г дал на Моше знак, който ще потвърждава Б-жествената мисия на пророка. Тоягата се превърнала в змия, символизираща греха на злоезичието. Ние помним, че именно Змея от Еденската градина за пръв път изкривил реалността, подтиквайки Хава (Ева) към първородния грях. В дадения случай това бил необикновен змей. Б-г повелява на Моше да хвърли тоягата на земята и бездушният предмет мигновено се превръща в змей, толкова ужасен, че Моше избягал от страх.

Да се спрем на този момент: Моше, най-великият човек на всички времена, никога не се е боял за живота си и изведнъж, разговаряйки с Б-г (на мистичен език това означава, че той е бил изцяло потънал в трансцедентално състояние на близост с Абсолюта), той... се плаши. Възможно ли е това? По-скоро това, което Моше видял силно го е потресло, довело го до неизразим, наистина космически ужас. И ето Моше получил указание да хване змията за опашката. Той се подчинил, проявявайки видимо и несравнимо мъжество и самообладание: в резултат отвратителната гадина отново се превърнала в тояга.

После Моше извършил същите манипулации в присъствието на Фараона. В мидрашите са описани странни, на пръв поглед подробности от тази сцена: когато Фараонът заявил, че не познава никакъв Б-г, пред очите му тоягата на Моше се превърнала в змия. Това чудо не направило впечатление на египетския управител, той повикал своите чародейци да направят същия фокус със своите тояги. После, както се разказва в мидраша, Фараонът започнал да кудкудяка като кокошка и да зове жена си, която почнала да прави същото. След това, той извикал египетски ученици, четири-пет годишни малчугани, които хвърлили на земята своите тояжки и те се превърнали в змии. Фараонът и неговите съветници се присмивали на Моше и Аарон: „Ако някой желае да продаде стоката си – казали те, - той я предлага на пазар, където тази стока не стига, а не там където тя е в изобилие. Тук вашите фокуси никой няма да удивят“. Но Моше загадъчно отговорил, че стоката трябва да се продава по друг начин: ако имаш висококачествена продукция, ти я носиш на изобилен пазар, където търговците добре разбират свойствата на стоката и твоята продукция изгодно ще се отличава със своите неизменни качества. В този момент станало двойно чудо: тоягата на Аарон погълнала египетските змии, вече превърнала се отново в тояга. Какво значи всичко това?

***

Да разгледаме по-подробно тази сцена. Като начало нека обърнем внимание на двойнствения характер на тоягата. На нея е гравирано не само Името на Б-г изразяващо безграничното милосърдие, но и са обозначени наказанията, в които се проявява строгата необратимост на Б-жествения съд. От една страна, тоягата се използва за извършване на чудеса, носещи помощ и спасение на еврейския народ, но от друга страна, тоягата служи като наказващо оръжие в борбата с египтяните. Тя наказва злото, но може да стане и въплъщение на злото. Тоягата служи на Моше като знак, с помощта, на който той доказва на евреите, че Б-г действително му се е открил и ги подбужда да поддържат мисията му, но малко по-рано Самият Всевишен е използвал тази тояга, за да изплаши пророка за неговото несправедливо твърдение, че евреите няма да му повярват. Когато тази тояга е държана в ръка, тя проявява Б-жественото Присъствие и всемогъщество на Твореца от момента на Творението, но когато я хвърлят на земята, тя се превъплъщава в изчадие на първичното зло, което също е възникнало в зората на историята.

Да поясним тази мисъл с алегоричен пример („машал“). Ако човек върви по съвършено прав път, той няма как да изгуби от погледа си мястото, от което е тръгнал. За него е достатъчно само да се огледа и веднага ще го види. Но когато пътят се извива и пътникът попада на участък от пътя, разположен под ъгъл към първоначалното направление, той повече няма да види дома си. Обръщайки се, той ще види само пустинни следи сред безлюден път. Правейки няколко такива завоя, пътникът може въобще да забрави, откъде е започнал пътя си. Именно така е устроено мирозданието. Висшите светове са праволинейни и населяващите ги ангели виждат реалността ясно и отчетливо – те нямат никаква възможност да я забравят. Но ние обитателите на ограниченото пространство, виждаме някаква точка и я считаме за свой източник. За да видим истинския духовен източник, трябва да умеем да виждаме от всички ъгли. Трябва да притежаваме способност да виждаме реалността в друго, по същество невидимо за нас измерение. Самият факт на крайност на Творението скрива от нас другата, духовна среда! На практика нищо лошо в това няма: такава структура на мирозданието ни позволява да проявим свобода на избора. Можем да гледаме на света, съзнателно отбелязвайки невероятната му красота, неговата хармония, сияние и целесъобразност във всичките детайли. Такъв е правилният метод на използването на димната завеса, с която ние сме обградени от висшата реалност. Същността на този метод се състои в това, да се опитаме да проникнем зад завесата. Но можем да виждаме света и по друг начин: дребно, повърхностно, само в пунктираните му линии, разглеждайки явленията му като верига от случайности. Този поглед и е злото. Доброто и злото се намират само в плоскостта на възприятието.

Опитът да се види невидимото, да се погледне зад завоя се нарича „спомен“. В Тора има мицва да „помниш“, да виждаш дълбоко до духовните нива. Тази мицва открива пътя към висшата форма на възприятие. Споменът за Творението, за нашето зараждане като народ, който е излязъл от Египет и е получил Тора на планината Синай – това и е канала, по който получаваме жизнената си енергия. Заповедта да се помни Синай е формулирана така: „Пази се и винаги предпазвай душата си, за да не забравиш това, което са виждали очите ти... в деня, когато стоеше ти пред Б-г на Хорев (Синай)“. Не е казано „помни“, а е казано „за да не забравиш“: паметта за миналото е естествено състояние за еврейския народ. Ние винаги стоим пред Синай – това е нашият обичаен начин на живот, само трябва да не забравяме за него!

„Атем едай“ - (Вие сте свидетелите ми). Б-г ни е назначил да бъдем свидетели от момента на Синайското откровение. Свидетелите се викат само в случаите, когато изходният обект за свидетелството пропада от полезрението. От тях се иска да си спомнят събития, да възстановят хода им. Задачата на свидетелите се състои в това, да изправят изкривяването, а не да се лъжат с плавните кривини на пътя. Името на еврейския народ е Исраел. На иврит тази дума се състои от две части: „яшар“ и „ел“, заедно „право към Всевишния“. Тора ни нарича и с другото класическо име - „Йешурун“, което също включва в себе си елемента - „яшар“ (прав), по отношение на буквата „нун“, обозначаваща петото ниво, нивото на трансцеденталното състояние. Първоначалната дума на Тора, с която започва разказа за Сътворението на света, „Берешит“ („В началото“) може да се преобразува в „яшар алеф+бейт+тав“, което означава „направо“ от „алеф“ и „бейт“ (началото на творението, на всяко движение) или „направо“ от „ав“, Бащата, точката на отброяването на всичко съществуващо до „тав“, последната буква от еврейската азбука, буквата на завършването.

Такова е нашето основно свойство – непоколебима прямота. Казано е в мидраша: създавайки човек, Б-г го превел през Еденската градина: „Погледни колко прекрасен е Моят свят, но ти човеко притежаваш способността да го разрушиш. „И Б-г поправил човек, но те (хората) усложнили всичко“. Адам решил да пробва плода от дървото на познанието и потенциалното зло станало реалност.

***

Може да се каже, че „мате“ се намира на върха на небето и земята, там където правотата се изкривява. Тя е инструмента на Творението, служещ за разкриване на пряката и ярка линия на Б-жественото присъствие в света. Непосредствено с нея се творят чудеса, когато „мате“ се появява – светът скланя глава. Но в тази „мате“ винаги може да се прояви цялото световно зло. Нейното естествено ложе е ръката на човек, ръката на Адам в периода на Творението, ръката на Авраам, Ицхак, Яаков, Йосеф, Моше Рабейну. Намирайки се в тези надеждни ръце, „мате“ изглежда уникален световен шедьовър от чист сапфир. Но хвърлена на земята или в по-абстрактно значение на дъното на дълбокия материализъм, в мрака на низките страсти, тя става чист ужас. Но как да поправим тази функция? Хванете я за опашката и я повдигнете, обръщайки се към нея като към „мате“. Без да гледате на парализиращия страх, обръщайте се към нея така, както трябва, дръжте я здраво в ръката. Само тогава, усмирена и приучена, тя ще ви открие истинското си предназначение, своята святост. В действителност това е „мате“, тоягата, макар че и змеят не е бил илюзия.

***

Такъв е секретът на „мате“, такава е нейната загадъчна двойнственост. Сега, придобивайки нови знания, да се върнем към по-рано описаните събития, за да ги разберем по-дълбоко. Стоейки пред горящия храст, лице в лице с Висшата реалност, Моше Рабейну е получил нагледен урок на отношение „мате“, тоягата и придобил необходимото оръжие за изпълнение на своята мисия. В неговата ръка се оказва надарен със святост лост, даващ възможност да се въздейства на земната реалност. Сега Моше може да влезе в Египет, обителта на злото. Евреите поробени в Египет, в по-абстрактен смисъл са изнурени под гнета на злото. Ето защо евреите се намират там – за да станат народ, който ще придобие святост, измъкнал се от тъмното царство на духовната нечистота. На вожда им, Моше му предстои съдбовен дуел с царя на злото. Това не е евтино състезание по магии, не е опит да се докаже превъзходството на магьосническия чар над магьосническите сили на противника. В Тора всичко е много по-сериозно и дълбоко. Това е диалог между доброто и злото на висше ниво. Именно на такова ниво доброто е длъжно, задължено да победи злото в момента на формирането на еврейския народ. Неслучайно този дуел е бил увековечен в неделния раздел на Тора.

Злото се стреми да закара в земята „мате“ и да го изобрази във вид на „нахаш“ - змей. Задачата ни е да я държим високо под образа на „мате“. Това не лесно. Преминавайки кривините на пътя, можем да изгубим правилното направление. За да се върнем в къщи, ще ни потрябват всичките ни сили, цялото ни мъжество. Но именно в момента на трансформация на личността, когато одържайки победа, ние се измъкваме от душещите обятия на страшното изпитание, зад простора на трансцеденталната яснота, се разкрива главният смисъл на живота ни. Ето защо сме тук на земята.

Отвъд границите на астрологията

Астрологията и идолопоклоничеството имат редица общи черти. Дайте да разгледаме някои съставни части на този общ фундамент, за да може по-ясно да се разбере, в какво се заключва ролята на еврейския народ, като трансцедентален в лично и общонационално значение.

Когато се запознаеш с положенията на Тора, забраняващи идолопоклонничеството (“авода зара”), неволно си задаваш любопитни въпроси. Когато Тора ни забранява да служим на “други богове”, за какви конкретно „чужди богове” става дума? Съгласно общата представа, езическите богове са плод на човешка измислица, фикция, на богато въображение. Преди всичко, става дума за служене на всевъзможни изваяния и прочее изображения: хората се кланят на статуи, картини и други физически предмети. Но ако тези “богове” не са нищо повече от безжизнени статуи, рисунки или просто измислени идеи, то защо Тора говори за тях, като за реални обекти? В много от стиховете езическите богове се споменават успоредно с Твореца, така като че ли те са направени от същата реална същност: “Микамоха баЕлим Ашем" – (Кой е подобен на Теб, сред боговете Г-споди) (да превеждем “елим” като “всемогъщи”, имайки предвид хората облечени във власт, би било невярно – немислимо е да се сравняват хората и Б-г); “Ки коль елоей аАмим елилим" – (Тъй като всички богове на народите по света – са малки богове); “Ки Кел гадол Ашем уМелех гадол ал кол елоим" – (Защото Ашем е велик Б-г и велик Цар над всички богове). Какво е това “елоим ахерим”. Други богове?

Второ, ние помним, че една от главните забрани в Тора се отнасят до идолопоклонничеството. Тази забрана заема първо място сред всички забранителни мицвот и по същество ги съдържа в себе си. Ясно е, че ако служенето на идолите е било само глупаво заблуждение, Тора не би се изказвала  толкова рязко против него. На Нея би и било достатъчно да каже: “Не бъдете лековерни” или даже: “Не бъдете глупаци”. Една от основополагащите забрани на Тора трябва да бъде отправена само към нещо, което е много реално и опасно. Поради това е необходимо да се признае, че в основата на идолопоклонничеството има нещо много реално.

Трето, ако погледнем по-дълбоко в тази тема, ще забележим, че понякога Тора нарича “другите богове” с имена, които са “собственост" на Самия Всевишен, например, “елоим ахерим” (други богове) или “елим” (богове). Тези имена по себе си са профанирани варианти на Б-жествените Имена. Макар че ги произнасяме без всякакъв трепет, те все пак са същите имена. В техния брой не влиза, разбира се главното име на Б-г, “Името на Неговата същност", но как е станало така, че другите му Имена са станали дефиниция на идолите? Всичко това показва, че въпросът с идолопоклонничеството заслужава най-сериозно разглеждане, не трябва да се отхвърля като примитивна глупост, която е недостойна за вниманието на сериозните хора.

Отговорите на поставените въпроси можете да намерите в дълбочината на идеите, представляващи основата на Творението. От рав Хаим от Воложин (“Нефеш аХаим”) и много други авторитети ние знаем, че нашето мироздание се състои от множество взаимно свързани нива. В безкрайната верига на Творението проточила се от самия Източник на живот са се изградили един от друг различните светове. Всеки един от тези висши светове предава на следващото ниво част от своята жизнена сила и енергия. Всеки такъв свят носи в себе си, условно казано, “мъжкото” начало по отношение на света, разположен под него, който от своя страна проявява женската зависимост от него и заедно “създават” още едно по-ниско ниво на битие. Този процес се развива и по-нататък по множество сложни варианти, докато накрая не стигне нашия нисш физически свят.

Всяко ниво притежава своите уникални свойства, но ние ще разгледаме само едно от тях, за да отговорим на поставените въпроси. Между всички висши светове и нашия краен физически има някаква междинна степен. Тази степен, по-точно самостоятелен свят не се усеща от нас, но той е напълно достъпен. Този свят е необходим, за да предават в нашия свят висшите енергии: енергиите на съзидание, участващи във формирането на различни аспекти на това ниво и енергии управляващи силите на Б-жественото провидение (“ашгаха”). “Ашгаха” манипулира събитията в нашия свят. С една дума това е своеобразен “интерфейс”, повърхност между висшите светове и нашия свят, границата на реалността, която ние сме способни да възприемем. Това промеждутъчно ниво включва в себе си света на звездите, зодиакалните съзвездия известни под името “мазалот”.

Самата дума “мазал” обикновено се превежда като “късмет”, въпреки, че в действителност тя означава “поток” (“незел”), например поток от течност, защото в нея е заключена идеята за протичане на енергията от висшите слоеве към по-низшия слой на мирозданието. По-неточен превод от “късмет” е трудно да си представим. Целият смисъл на думата “късмет" говори за случайност, непредсказуемост, а “мазал” това е нещо съвсем противоположно. В “мазал” е скрит самият Източник, управляващата Ръка, именно поради това често смятат, че е нерегулируем, стихиен.

Астрологията е наука, която изучава този междинен свят. Използвайки знанията за неговата структура и ставащите в него процеси, астрологията се опитва да предсказва събитията в нашия физически свят. Строго казано за никакво предсказване на бъдещето не може да става дума – тези занимания са от друга сфера - пророчеството. Астрологията “чете” само настоящето. Този, който познава света на звездите, може да “предсказва” земните събития само защото в този момент подбуждащата енергия вече се движи към зададено място и механизмите на изменения са приведени в действие. Да поясним тази мисъл с помощта на проста аналогия. Виждайки семето на дадено дърво, специалистът веднага може да предскаже, какво дърво ще израсте от него след много години, въпреки, че човек, който е далеч от ботаниката ще види пред себе си най-обикновено семенце, което с нищо не се различава по вид от другите семена. В този случай специалистът не предсказва бъдещето. Той просто добре познава семената и знае, че от определени семена ще израстат определени дървета – напълно предсказуемо в строго съответствие със законите на природата. Това се отнася и за астрологията: тя не е свръхестествена мъдрост, а знание за определени разновидности на природните сили.

Сега да отидем до идолопоклонничеството. В света на звездите – “мазалот” – висшата енергия се “разпределя” по различни “канали”, всеки от които става източник на особен вид природна енергия, при това тези строго определени видове енергии се проявяват в различни сфери на физическия свят и неговите събития. Същността на идолопоклонничеството се заключава в това, че то е обърнато не към задпределния Източник на всичко съществуващо, не към висшия и единен Абсолют, а към тези канали, по които енергията се спуска в света, към “отворите в тръбопроводите”. Идолопоклонничеството се опитва да установи контакт със зодиака (поклонение на звезди и съзвездия – “аводат кохавим уМазалот”) или към каквито и да е природни обекти и стихии – слънце, вятър, дъжд. Неговите изваяния и изображения представляват осезаеми слитъци на тези дълбоки енергии (езичникът, който в буквалния смисъл боготвори къс от дърво или камък злостно нарушава заповедта “не бъди глупак”, въведена много преди забраната за идолопоклонството). На този, който служи на абстрактния Източник, разбира се  никога не му идва на ум да Му създава физически образ, но този, на който въображението му не се простира по-далеч от природните явления, е напълно способен на такава конкретика.

Рамбам е писал, че в зората на човешката история хората са признавали съществуването на Твореца. След това е настъпил период, когато те са разсъждавали така: тъй като Б-г използва посредници, в това число и природата, за реализиране на Своята воля, на нас безусловно ни подобава да оказваме почести на тези сили, като пълномощни представители, наместници на Царя. И те започнали да се покланят на тези сили -“наместници”, незабравяйки обаче за самия Цар. Но с времето хората забравили за Б-г. По тази схема се е развивало идолопоклонничеството. Сега на нас ни предстои да отговорим на въпроса: в какво се състои първоначалната мотивация за това заблуждение? Та нали такива грешки не са случайни. На практика, изходната причина затова, че хората са забравили Източника и помнят само промеждутъчните нива на мирозданието, бил най-банален егоизъм. Да разгледаме това положение.

Истинската разлика между служенето на Източника и служенето на посредника е следната. Този, който служи на Източника се стреми преди всичко да изпълнява своите задължения. Той пита: Какво Б-г изисква от мен? Какво мога аз да пожертвам за него? Как да Му изразя моята преданост. Този, който служи на посредника мисли преди всичко затова, какво би могъл да направи за него, защото тези посредници са призовани да удовлетворяват всички човешки нужди, да обезпечават всички природни функции в света. Идолопоклонникът се обръща към непосредствения източник на властта, любовта, богатството – на всички свои потребности и пита: с какво могат те да ми служат? На него не му трябва да отиде по-нататък да се обрърне към Абсолютния източник. Раби Симха Васерман казвал, че идолопоклонникът прилича на човек, който е влязъл в универсален магазин и желае да си купи стока, която е много скъпа за него. За да я получи, той дава подкуп под масата. Той е готов да плати стойността на подкупа, но не пълната цена на самата стока и затова, той се обръща към продавача, а не към собственика на магазина, защото не собственикът дава стоката, а продавача. Точно по същия начин се държи и идолопоклонникът: той е готов да плати част от цената за своите нужди, но в никакъв случай цялата цена. Пълната цена на истинската услуга включва в себе си всичко, което има в себе си човек и затова е неизмеримо висока. Ето защо той се стреми да заплати само на този източник, който му дава необходимата му стока. Самият Б-г, който е пълноправения Стопанин на “магазина” не е интересен за него. "Къде мога да получа стоката?" – ето главната и единствена грижа на идолопоклонника. Достатъчно е да си спомним боговете на Древна Гърция: бог на любовта, бог на войната, бог на плодородието, но няма нито един бог, който да е сътворил света! На практика, за какво е необходим такъв бог? Та той не дава “стока”.

На практика разликата всъщност се свежда до следното. Когато става дума за истинско служене, Б-г е всичко и затова “аз трябва да Му служа”, а при идолопоклонничеството аз съм всичко, и “моите богове трябва да ми служат”. Тук разликата е както между праведника и нечестивеца. При праведниците Б-г стои над тях, както е казано в Тора (в епизода със стълбата на Яаков): “И ето Б-г стои над тях”, а при нечестивия е обратно – той стои над своите богове, както е казано: “А Фараонът стоеше над реката” (египтяните са обожествявали реката Нил). Пред нас са две диаметрално различни противоположности. Кой е главния и къде е реалността? Ако Б-г е главен и Той е източника на реалността, то това е истинско служене. Но ако аз съм главен, а реалността е заключена в сферата на моите лични желания, то тогава това е идолопоклонничество.

Сега ни е ясно, защо идолите често са се изобразяват във вид на хора. Защото идолопоклонството – това е служене на самия себе си, а образите и изваянията се явяват проекция на своето “его”. Астрологията е техен посредник, а идолопоклонството е служенето им.

Сега можем да си отговорим на въпроса, с който започнахме тази глава. “Другите богове” никак не са измислени, те са истински и са създадени от Б-г, за да се предаде Неговата Б-жествена енергия в нашия свят. Те носят неговото име, защото те се явяват въплъщение на Неговите различни проявления на земята. Голяма грешка правят тези, които виждат в тях самостоятелна сила като смятат, че те могат да взимат подкуп, че те са закони първоизточници на блага. Идолопоклонничеството съсредочава вниманието си само върху даващата ръка и игнорира, Този, който се крие зад тази ръка. Но истински одухотворената личност се насочва не към ръката, а към Самия Дарител.

В книгата “Берешит” Авраам Авину влиза в спор с Б-г. От пророческите видения на Авраам узнаваме, че му се ражда син, но той възразява на Твореца: Възможно ли е това? Та нали звездите показват съвсем друго. Простосмъртният влиза в диспут със Самия Властелин на вселената по повод достоверността на астрологичните прогнози?! Как смее?!  Та нали прякото общуване с Б-г е по-силно от всяка астрология. На практика, звездите са също думи на Твореца. Б-г дава указания на небесата. Затова Авраам Го пита: но Г-споди твоето слово, с което се обърна към мен противоречи на Твоето слово, с което се обръщаш към звездите. И Б-г  му отговаря, разкривайки великата тайна на еврейското битие: „И Той го извел навън” – в обикновения смисъл извън шатрата, а в скритото мистично значение – зад пределите на звездната система. Твоята съдба не е подвластна на тези канали, му казал Б-г. Те съществуват в рамките на природата и определят неизбежното, а ти съществуваш извън тези рамки и ти можеш сам да определиш своята съдба.

Следва, разбира се, да се помни, че Авраам се удостоява да бъде избран за особените си заслуги. Б-г го възнася над света и съзвездията за безпримерната му устойчивост и преданост: Авраам блестящо издържал всички тежки изпитания и с това заслужил свръхестествена съдба за своите потомци. Тук идеята е проста: ако ти живееш по висшите мерки, то тези мерки, това ниво ще станат твоя реалност.

В Талмуда се привеждат много примери от подобен род. Ние виждаме понякога, как само една мицва е способна рязко да измени съдбата на човек. На една млада девойка астролозите предсказват смърт в деня на сватбата и. В разгара на сватбената трапеза тя извадила от косите си една фуркета и с неосъзнато движение я забила в стената, до която седяла. Фуркета пронизала кобрата, която се готвила да ухапе смъртоносно девойката. Когато попитали булката, с какво е заслужила подобно чудно спасение, става ясно, че по време на брачната церемония в най-щастливия миг от своя живот, тя занесла храна на един беден човек изгубен сред гостите. Булката е изпълнила мицва, физическо действие, което се зарежда в духовната среда и създава чудо, рязко променящо човешката съдба.

Мицвот живеят на по-висока степен. Коренът на думата “мицва” е близък до думата “цавта”, единение, защото мицва ни съединява с Б-г. Мицва съдържа потенциална енергия, способна да извиси човек, който я изпълнява и да му обезпечи пряк контакт с Източника на всичко съществуващо. Тази енергия безусловно е много по-силна, в сравнение с енергиите, на който и да е от “посредниците”.

Главата на гурските хасиди рав Йеуда Арье Лейб Алтер (“Сфат Емет”) казва, че когато Б-г иска от нас някакво действие и ние го изпълним, в този момент се реализира нашето сливане с Него. Неговото “рацон” (желание) се формира на извънматериално ниво, това указание представлява по себе си пряк израз на Неговата воля, спуска се долу и приема формата на заповед на Тора. Стремейки се да изпълним тази заповед, ние превръщаме Неговата воля в своя собствена воля и я реализираме в нашия физически свят. Така се осъществява волята на Твореца. Заедно с Него ние сме затворили космическата електрическа верига. Тази верига има своето начало от самия връх на пирамидата на световете, спуска се надолу и ни привежда в действие с помощта на заповедта. В нея има невероятно високо напрежение и безкрайно мощен електропоток. Заедно с Б-г ние ставаме единен цикъл от причини и следствия. И доколкото желанието да изпълняваме Неговата воля се изработва в нашия разум, ние се превръщаме в миниатюрен модел на целия процес – истински “образ на Всевишния” (“целем Елоким”). Ние сме едно, първо защото ние сме негово отражение и второ защото ние с Него ставаме партньори  и се стремим към обща цел, на основата на общата цел основавайки се на хармонията на нашите желания.

Оттук следва, че когато ние не изпълняваме волята на Б-г, ние се откъсваме от реалността. Времето загубено за друга дейност, изпада от веригата на живота. Като не получава енергия от висшите духовни светове, това време се изгубва в грубата и безплодна физическа среда.

И така, правилно изпълнената мицва е способна да ни съедини с Източника, да ни включи в целта на Творението, а не само с неговия резултат. Но ако човек придава значение на астрологията, гадаенето и всевъзможните хороскопи, то както свидетелстват мъдреците на Талмуда, предсказаните събития необратимо се изпълняват. Този, който упорито се стреми да живее само по законите на природата, стават нейн роб. Той може да получи информация за предстоящо събитие, но накрая все пак става негова жертва. Коментирайки стиха “ки ло нахаш бе-Яаков" – (Защото няма гадание в Яаков), Йерусалимския Талмуд отбелязва, че думата “ло” може да се разбира в две значения: “не” и “той има”: по принцип при евреите няма гадания, но ако вярваш в такива неща, ако използваш гадаенето то “има в него” – предсказаните събития се осъществяват.

Главната цел на еврейския народ се състои в това, да живее над природата. Нашата задача е да се издигнем до нивото на Б-жествената вола, а не да живеем само по законите на механиката. Височината на нивото се установява тук само от нашата собствена инерция на издигане. На нас е възложена изключително важна мисия: да влезем в пределите на Източника. Неудачник е този, който остава пленник на природните сили и неизбежните събития. Щастлив е този, който е съумял да се изтръгне от тези капани, на свобода - към Източника.

ЧАСТ ВТОРА

Мълчанието

Подобно на времето и жизнения опит, човешкият разум има две фази на съществуване – ограничена физическа и трансцедентална. Най-добре тази мисъл можем да изразим така: човек се състои от тяло и душа, а разумът се състои от външна, земна обвивка и вътрешно духовно ядро. Проблемът е в това, че ние нямаме подходящи думи за описване на вътрешния разум, но трябва да ги намерим, тъй като именно това ядро превръща всеки от нас в човек, евреин, неповторима личност. Нека обсъдим тази важна тема и да се опитаме да я разберем без значение терминологичните трудности.

Вътрешният разум това е съсъда на знанията - „даат”. В Талмуда е казано: „Деда бей, кула бей, дло да бей, ма бей?”. (Този, който го има, има всичко, този, който го няма, какво има?). Може да се приведат и по-резки изказвания за човек, нямащ „даат”, вътрешното познание. Талмудът изразява проблема на отсъствие на „даат” с такива изречения: „Ми шеЕйн бо деа, асур леРахем алав” (не бива да се проявява „рахманут” (жалост, милосърдие) към човек лишен от „даат”, мъдрост. Защо?

Признайте си, вие няма да дадете пари на наркоман – с пари няма да му помогнете само ще задълбочите състоянието му. Точно така е и тук: налага ни се да откажем определен вид помощ на човек с дефицит на „даат”, защото такава помощ само би му навредила.

„Даат” това е способността да се размишлява, да се претегля, да се приемат решения. Човек с високо ниво на „даат” умее правилно да решава възникващите конфликти, дори при пълно равновесие на аргументите „за” и „против”. „Даат Тора” е и уникалната, безпрецедентна способност, благодарение, на която познавачът на Тора намира правилния изход от всяко положение, дори всички варианти да се струват равностойни, дотолкова е дълбок и възприемчив разума му.

Именно тук е съсредоточена цялата ценност на разума. В Тора единицата за валута се нарича „шекел” – корена на тази дума означава „претеглям”, „сравнявам” (лишкол). Затова всеки „киниян”, придобивка се явява функция на „даат”. Детето няма „даат” и всички сделки, които сключва са юридически недействителни. На възраст „бар мицва”, еврейското пълнолетие 13г., за момчето идва „даат” и от този момент то носи юридическа отговорност за своите постъпки. От сега юношата или (девойката от 12г.) може да извършва „киниян” придобивки на законни основания. В Талмуда е казано: „Да кани, ма хасир? Да ло кани, ма кани?” (Ако ти си го (даат) придобил, какво не ти стига? А ако нямаш това, то какво си придобил?). С други думи няма „киниян” (придобивка), а в по-широк смисъл няма духовен ръст.

Ето защо човек лишен от „даат” попада в такава отчайваща, безизходна ситуация и няма, с какво да му помогнем. На тази тема има мрачен каламбур: този който има толкова малко „даат”, че даже не може да получава „рахманут”, действително се нуждае от „рахманут” (милост).

В какво е същността на това особено знание?

За разкриване на представената концепция трябва многословни и обстоятелствени обяснения. Но когато вие накрая разберете, тя ще ви се стори толкова фундаментална, така очевидна, че неволно ще се удивите – защо бяха нужни толкова много думи за разкриването й? Това прилича на обучението на занаят: никакви думи не могат да предадат всички нюанси, необходими за изработката на навика и стила на работа. Но майсторът не само обяснява, той и показва, стремейки се да доведе ученика, колкото може по-близо до същността на занаята, за да може той да улови тази същност – почти случайно. Постигайки секрета на занаята, ученикът ще го счита за лек, очевиден и ще го съхрани за цял живот. Разбира се, ще му потрябват много сили, за да научи на този навик друг ученик. Но всъщност, от самото определение „даат” ние разбираме, че никакви думи не му подхождат – думите просто не могат да съществуват в това измерение. Трябва да помним, че дълбоката мъдрост е само описание на реалността: изтънченият и възприемчив човек, задължително ще я разпознае.

При изучаването на „даат”, най-добре е да се ползваме от метода на изключването. В началото трябва да разберем, какви елементи на разума не влизат в него. Прекарвайки разделителна черта между различните категории разум, след това ще успеем да се докоснем до „даат”. Класическото описание на тази идея е било предложено от раби Деслер. Той е говорил така.

Разумът се състои от две части – външна, „мабат аХицони”, „външен изглед” или „външно око” и вътрешна част, „мабат аПними”, „вътрешен изглед” и ли „вътрешно око”. „Външното око” лесно се описва с думи: това е такава част от разума, която възприема окръжаващия свят с помощта на петте сетива, тя включва в себе си способността към рационално или логическо мислене. Външната част се занимава с материални, измервани аритметично и логично категории. Всичко, което се отнася към тази част, може да се изрази с думи, да се подложи на проверка, да се докаже или опровергае. На това ниво може да се постигне пълно взаимно разбиране между хората. Практически всичко, което съществува във физичния свят е достъпно до тази сфера на познанието. Неслучайно нейните функции лесно се дублират от машини и механизми, притежаващи в пъти по-голяма ефективност, отколкото човек. Като пример можем да предложим – компютъра и изчислителните устройства.

Сега да минем към втората част. Всички аспекти на нашето съзнание (и самото съзнание), невлизащи в горното определение, съставят „вътрешното око” или „даат”. „Даат” – това е истинското знание. То възприема вещите такива, каквито са, защото те са такива, а не защото може да ги промениш, да ги докажеш или да ги изразиш. В действителност вещите, който се осъзнават от „даат”, никога не бива да се изразят, докажат или променят. Те не са физически ограничени. В нито една машина не може да се заложи знание тип „даат”. Този вътрешен аспект на знанието и е „аза”, моята истинска същност. Тези външни механични аспекти на разума, които може да дублира машината, това не съм „аз”, това са само инструменти, свойства, който вътрешният ми разум ползва за общуване с окръжаващия свят. Външните неща, които знам, просто се регистрират като елементи на компютърна програма, а нещата, които аз знам вътре в себе си, не се регистрират – те и са това същото вътрешно знание.

В действителност „даат” означава скритата, интимна близост. Близостта в брака Тора нарича „познаване” - „даат”. Свързано е с това, че вътрешния разум и неговото знание са тясно и неделимо преплетени помежду си. Познавачите на еврейската мистика казват: ако знаеш нещо с външния си разум и това знание е лъжливо, то просто се изтрива от съзнанието, но ако лъжливо се окаже нещо, усвоено с вътрешния разум – преставаш да съществуваш. Такъв е характера на интимния контакт. Всъщност нищо от това, което усвоява нашия „даат”, не е лъжливо, тъй като тази част на разума е вместилище на истината. В чиста среда „даат”  ние разбираме нещо или не, но неправилното разбиране е изключено.

Какви елементи се съдържат в „даат”? Беглият анализ показва, че става въпрос за всички неща, играещи важна роля в нашия вътрешен живот. Упоменаваме някои от компонентите на „даат”: знанието за своето съществуване (това е главното знание на „даат”); знанието за настоящето; знанието за своя свободен избор; усещането за важното в живота; виждането на истинската правда и лъжа; и накрая „даат” е вместилище на знания за трансцеденталната реалност (мистиците казват, че всъщност става въпрос за най-първичното знание „даат” в неговото разширено значение – че аз съществувам – едно от имената на Б-г е „Ани” – безкрайното „Аз”).

Разглеждайки този списък, виждаме, че при цялата своя безусловна важност, за разбиране на концепцията на човешката същност, тези положения са недоказуеми. Макар че, са дълбоко изучени, не бива да се изразят с думи. Както и да отстояваме реалността на морала, твърдия скептик винаги може да я опровергае. Още на никой не се е отдал факта да докаже, че „аз съществувам”, това е стар въпрос на философията. (Крилатото изречение „мисля следователно съществувам” въобще не означава, че моето съществуване е доказано благодарение на физиологичната работа на моя мозък. Тук няма повече доказателство, отколкото във физиологията на кой да е друг орган. В дадения случай просто имаме работа с изходното твърдение „даат”. Всъщност това изречение означава: „Знам, че ме има и затова ме има”. Но тъй като явлението „даат” не може да се опише с думи, ни се налага просто да заявим: „Мисля следователно...” и посветеният веднага ще разбере за какво става въпрос.).

И така дилемата е ясна. Как да проверим, да очистим и да възвисим тези сфери, като не можем да ги докажем или изразим? Как въобще можем логично да разсъждаваме за тях? На тези въпроси съществува лесен, но неочакван отговор. Подобно на това, как външния разум се използва за възприемане на достъпните му неща, точно така „даат” трябва да възприема материала предназначен именно за него. Не бива да се ползваме с един режим на съзнание за усвояване на материала за друг режим. Рав Деслер, пояснява тази мисъл, използвайки следвния ярък пример. Външния разум, казва той, прилича на фотоапарат. С фотоапарат може да се снима всичко, което ни е угодно, освен него самия. Ако се опитате да развърнете обектива навътре просто ще счупите фотоапарата. Точно така е и тук: логичното, аритметично и ограничено око на външния разум не може да се насочи навътре. То трябва винаги да гледа навън, към външния свят, докато вътрешния „даат” е призован да използва своето чувствително, духовно чисто и от нищо незацапано око за възприемане на собствената същност, на собствените граници.

Аз изначално знам, че съществувам, това е очевидно. Мен не ми трябват никакви специални датчици, за да се убедя в собственото си съществуване. Аз просто знам това, убеждението ми е дълбоко и непоколебимо. Дори човек да е лишен от възможността да мирише, чува, вижда, осезава и да пробва вкус, той въпреки всичко, вероятно притежава собствено съзнание и знае за своето съществуване. По такъв начин цялото съдържание на „даат” е известно изначално – това са изходните принципи. При опита за извеждане на доказателство „даат” се разрушава.

Съществуват особени упражнения с помощта, на които може да се види коренното различие между тези две измерения – вътрешното и външното. Едно от тях е особено популярно след младежите. Подрастващият гледа в небето и мисли: Къде свършва то? С този въпрос обикновено започва вътрешния диалог: „То не свършва продължава вечно”. След няколко секунди следва възражението: „Но това е невъзможно, трябва да има някъде край. Вероятно има край”. След още няколко секунди следва новия въпрос: „Но какво ли има след края? Трябва да има някакво продължение. Има, разбира се има и то продължава вечно” и т.н. Пред нас е прост пример за сменно използване на вътрешния и външния начин на мислене в бърз режим. „Даат” леко възприема безкрайността, а вътрешната мъдрост не може да усвои тази идея. То незабавно възразява на доводите на „даат”, опитвайки се да ги анализира. Но при нея не се получава – фотоапарата се чупи и „даат” получава свобода. Но след известно време апарата е отново поправен и опита се повтаря. Именно такива колебания стават в мислите, когато човек се опитва да мисли за Б-г.

В класическия случай „даат” получава свобода, когато изпитваме отчаяние и страх. Човек лети със самолет, философски мислейки, затова съществува или не и изведнъж машината започва силно да се тресе. Нима може да се избавите в тези мигове от страха за своето съществуване? Нашият пасажер сега не мисли за нищо друго, освен: „Б-же спаси ме!” (или „Спаси детето ми” – това по същество е същата тази реакция, само че се разпространява на най-близкото същество). Страхът ефективно парализира външното мислене и остава само богатия опит от личното ти съществуване.

Такива силни чувства обхващат човек, преживял смъртна опасност. Един мъдрец разказваше, как веднъж го поглъщали океанските вълни. Той вече губел съзнание, но в последния момент успял да изплува на повърхността и да вдъхне глътка живителен въздух. „Това била глътка от чист „даат” – каза мъдрецът. Така той описал своето суперусещане за живот, когато самият му живот висял на косъм.

(Познавачите на тайното учение обясняват, че в основата на всяко удоволствие лежи обостреното чувство за живот. Ето защо благословението, което произнасяме от удоволствието от храната, „биркат аНеенин”, звучи така: „Благословен да си Даващият живот на света!” ползваме усещането за удоволствие, за да осъзнаем факта на съществуването си – използваме възможността да кажем благословение за самия живот.)

„Даат” се проявява в чист вид чрез медитация. Към тази тема също не е леко да подберем правилните думи. "Знаещите" казват, че за медитация трябва да се „изключи съзнанието”. Тази несръчно формулирана препоръка (както и всички други характеристики на „даат”) са напълно противоположни на това, което е известно на посветените в тайните и. „Изключването на съзнанието” това не е медитация, а безсъзнателно състояние. Възможно е така да се постига релаксация, но не и медитация. Медитацията не е изключване, а обратно активиране на мозъка. Впрочем, тези думи са лишени от смисъл, затова обикновено ни предлагат да се „изключим”. В действителност става въпрос за изключване на външния разум, което и води до активиране на „даат”. Тъй като тези два елемента се намират изначално в конфликт – „даат” се стреми към трансцеденталност, а външната мъдрост иска да се удържи в рамките на физическата реалност, тяхното стълкновение трябва да бъде прекратено, докато вътрешното знание удържи връх. Тези положения са очевидни – просто трябва да ги признаем.

Всъщност между вътрешната и външна мъдрост има по-дълбоки взаимовръзки. Макар че, че съществуват в несъвпадащи режими, тясната им връзка е неоспорима. (Тук виждаме, че за „даат” изначално е характерно стремеж към интимно сливане.) По-нататъшните разсъждения ще покажат, че даже външните факти се регистрират от разума неавтоматично. В хода на тази регистрация става тяхното усвояване, разбиране, те стават част от съзнанието. С други думи има външни факти – логически, подаващи се на доказателство, изразени с точни термини. Те влизат във външния разум, но после се сливат с целия разум и тогава „даат” взаимодейства с тях, попива ги, опознава ги отблизо.

„Даат” вижда разликата между регистрацията на факта и неговото разбиране. За класическа илюстрация може да ни послужи типичната ситуация, когато човек е загубил часове по някаква задача, без да вижда решение, а дори може и да вижда решение, но не го разбира, не може да вникне в него. Накрая се предава и ляга да спи. През нощта е осенен и събуждайки се сутринта, възкликва: „Намерих решението! Разбрах!” Мистичните източници обясняват причината за това явление: когато човек бодърства, могъщото логично мислене подтиска „даат” и заема целия разум, обаче сънят отслабва напора на логиката, действаща в строги граници и тогава „даат” възстановява своите позиции. Решението идва именно в този момент, когато човек престава да мисли за задачата. Словестните обяснения тук са неуместни, който е изпитал този феномен не се нуждае от думи.

На човек му трябват и двете особености: и умението да отделя външната информация от окръжаващия го свят по пътя на взаимодействие с него, точно анализирайки я, ползвайки изчислително-компютърните функции на мозъка и прецизно да обхване тази информация с вътрешното си мислене, на което никоя машина не е способна. Информация, "необхваната” по този начин, е неразбираема, не се явява достояние на човек. Разбирането без информация е невъзможно – трябва да се прави връзка с нещо. Такова е значението на думите от Мишна: „Им ейн даат, ейн бина, им ейн бина, ейн даат” (Ако няма даат няма бина (логичното аналитично знание); ако няма бина, няма даат. От тази формула следва, че не може да има и капка от едното без другото: „даат” и „бина” трябва винаги да се усвояват едновременно.

Именно връзката между вътрешната и външна мъдрост, тяхната хармония съставят красотата на разума, този скрит съюз се явява основата на нашето битие. Ако и двете части взаимодействат правилно, ако външния разум остане под контрол, отдавайки своя канал за възприятие в разпореждане на „даат”, а „даат” на свои ред, правилно разбира цялата външна мъдрост, то мисленето на човек ще се развива плодотворно. Само при сливането на мъжките и женските елементи на мислене се ражда плодотворната, съзидателна енергия на разума. Такава е скритата логика на „бар-мицва”: детето придобива „даат” само след като физически съзрее организма му.

Ползвайки нашата терминология, можем да кажем, че външния разум е ниското ниво, ограничено от физическата реалност и свързано с нея, а вътрешния разум – „даат” се отнася към по-висока сфера – истински човешката, истински безграничната. Ниският разум лесно може да се обучи и развие, над развиването на висшата способност за мислене се налага да се трудим цял живот. В това и се състои задачата ни – да застанем над физическата реалност, над механиката на природата и широко да разгърнем хоризонтите на „даат”, да започнем с простото и дълбоко осъзнаване, че „мен ме има” и да се устремим към възприемане на висшето Съществуване, към знание, че това Съществуване е истинско и непреходно. Такава е целта на „даат” – вместилище на истинското знание.

Крайното спасение и висшето откровение ще бъдат разкрити от „даат”. Знанието за висшата Реалност, Самия Б-г и е целта на нашето съществуване. Рамбам пише, че целта на Сътворяването на света се заключава в създаването на „ума шеХи йодаат ет аШем”, (Народа, който знае Г-спод”: „знае” с мъдростта „даат”. „Ки мала аАрец деа”, (Защото земята е напълнена със знание), да уточним - с истинско знание. „Аскел веЯдоа оти” (Ставайте мъдри и Ме познайте).

Длъжни сме да открием място в душите си и да го напълним с това знание. Един мъдрец от нашето поколение е казал, че не можем да си позволим недостатъка „даат” – иначе няма да се удостоим с „рахманут” , от който така остро се нуждаем сега. Главното за нас – да открием място и тогава то непременно ще се запълни.

 

2)Мълчанието

Най-ценният инструмент за развитието на вътрешното знание е мълчанието. Тъй като вътрешната мъдрост е невъзможно да бъде изразена с думи, тя е изцяло включена в мълчанието. Нека разгледаме това положение.

Думите са ограничени и преходни. Колкото и щателно и изобретателно да ги избираме, те все пак ни дават само фрагменти от значението. Те са все пак само тухлички, строителни елементи, с помощта, на които се опитваме да установим контакт. Човек, с дълбоко духовно възприятие знае: колкото е по-дълбок нашия опит и колкото по-близо подхождаме към същността на разглеждания предмет, толкова по-трудно можем да го изразим. За най-значимите моменти от живота не са необходими думи – те изискват тишина. Когато думите се втурнат в тези особени моменти, те ги опошляват, снижават ги до нивото на пародия. Ние дълбоко страдаме, когато не можем да споделим с другите прекрасните моменти от живота, неповторимите преживявания – в нас просто няма необходимите думи. Най-доброто лекарство срещу тези страдания е да бъдеш заедно с другия човек, обладан от същото подобно вътрешно усешане за подобни неща, тогава никакви думи не са нужни.

Има мнение, че думите винаги лъжат. Те не могат точно да предадат нашето съзнание. Еврейската азбука започва с думите „алеф-бейт-гимел-далет“. Първата буква „алеф“ ни насочва към мистичното познание, висшата мъдрост. Нейното числово значение е едно, символ на Б-жественото Единство. Изписана тя се състои от горна буква „йуд“ и долна, огледално изписана „йуд“, съединени с буквата „вав“. Аритметичната сума на това трибуквено съчетание е равна на 26, което съответства на численото значение на Името на Б-г. В „алеф“ се съдържат множество други тайни, но в дадения случай за нас е важна само една от тях: „алеф“ е безгласна буква, непроизносима при четене. Всеобхватното висше значение няма звук. Затова пък, следващите „алеф“, три букви ни водят в осезаемия физически свят, „бейт-гимел-далет“ образуващи заедно думата „бегед“, дреха или външна обвивка на невидимо ядро. Освен това, „бегед“ означава не само дреха, но и предателство. Иначе казано, дрехата може и да лъже, тя скрива същността, не и дава да се прояви – такава е функцията на дрехата. Мълчаливото ядро не лъже, но неговите външни обвивки притежават звук, реч, способност да говорят – лъжливо предателски. (Между другото, същото значение има и думата „меил“, връхна дреха, палто. От този корен се образува думата „меила“, осквернение на светиня, изменение на святостта, вероломство).

***

Именно с това се обяснява скритостта на мистичното учение, наричана „сод“, тайна. По мнението на непросветените, думата „тайна“ се употребява тук, защото мъдростта на това учение се пази в тайна, за нея никой не разказва. Това съвсем не е така. Всъщност думата „тайна“ означава, че тази мъдрост е невъзможно да бъде преразказана, тя не може да бъде изразена с думи. Дори и да знаеш тази „тайна“ тя остава тайна.

***

Нагледно, цялото ограничително въздействие на речта се проявява в агадичния разказ за процеса на раждане на човек. Както вече бе казано, ангелът учи на Тора неродения младенец. Когато детето достигне цялата мъдрост на Тора и започне да се пренася в нашия свят, ангелът го удря по устните и то забравя това, което е научило. Странно: защо ангелът го удря по устните? Удар по-главата би бил по уместен, за да го лиши от памет. В кабалистичните източници намираме красиво обяснение: ударът по устните дава на младенеца дара на речта. В мистично значение, ударът е винаги тласък за ръст, към развиване на нова способност, достигане на ново ниво, а по устните, защото устните са орган на речта. В момента, от който детето придобие елементарна способност за формулиране на думи и изречения с техните ограничени възможности за изразяване на идеи, то губи ясната и дълбока представа за висшата мъдрост. Тук е важна не последователността на събитията, а тяхната причинна връзка. Детето забравя Тора именно защото, придобива речта. Изразявайки с думи своите мисли, човек, дори и сам да не желае това, вкарва абстрактни понятия в ограничената езикова форма, т.е. прави нещо противоположно на разширението на понятията до безкрайната им същност. И само чудото може да възстанови старата връзка – чудото или напрегнатия труд на мълчанието.

Мълчанието способства за дълбокото развитие на личността. Това не е разкош, а задължение. Тъй като личността не може да се ограничи само с това, което може да изрази. Ако ви предложат да разкажете за себе си за няколко минути, то цялата ви същност ще се вмести в тези няколко изречения, които ще сте способни да произнесете – от началото до край. Но колкото и да кажете, вие не бихте се изказали – това въобще не е цялата информация, към нея може да се добавят безкрайно много други сведения. На тази Тема в Тора е приведен ясен и емоционален разказ. Когато цар Давид посрещал в Йерусалим Ковчега на Завета, той танцувал пред него в радостно изстъпление. Тора описва неговия публичен танц изключително експресивно, тъй като Давид изразил в него своето най-дълбоко почитание и любов към Твореца.

После той се отправил в дома си и жена му Михал, дъщерята на предишния цар Шаул, започнала да упреква мъжа си за несериозното поведение в очите на поданиците. Тя го обвинила в това, че той се държал лекомислено пред слугините и целия народ, „ке-ехад а-рейким“ - (като празен човек). Давид рязко възразил на жена си. Той обяснил, че в сравнение с честта на Твореца, неговата чест нищо не струва и че е готов на още повече: пред очите на прислужничките, „ункалти од ми-зот“ - (аз съм готов да отида и по-далеч), готов съм да се държа още по-лекомислено. После разбираме, че Михал за неуместната си критика не е имала деца до смъртта си, а по-внимателният анализ на текста показва, че всъщност тя родила дете в последния си ден и умряла след раждането.

В какво е смисълът на този спор? Какво именно безпокоило Михал? И какво означавал отговорът на Давид? Каква е връзката на техния разговор с раждането и защо последствията от него се оказали толкова тежки? С какво Давид разсърдил жена си? С това, че разголил част от тялото си – стъпалата, глезените? Знаем че, дълбочината на Тора е бездънна. Какво се крие зад обвивката на тези думи?

В този разказ е заключена важна мисъл, имаща пряко отношение към нашата тема. Давид не е разголил глезените си и въобще нищо във физически смисъл, той е преоткрил душата си. Тъй като танцът представлява по себе си много силно средство на саморазкритие. Казват, че човек, неговата душевна дълбочина можеш да познаеш по походката. По танца още повече! В танца на Давид се проявила такава мощ, такава сила, че на Михал и се сторило, че той разкрил по улиците на Йерусалим цялата си душа, обърнал я с наопаки, „ке-ехад а-рейким“ - (като празен човек), без чувство на гордост и достойнство – а това е недопустимо! Всъщност на никой от нас не е позволено да разкрие цялата си душевна дълбочина, до последния ден. Ако всичко е открито, всичко е на показ, къде ще остане място за връзка с Източника, с дълбокия източник на духовност?

Трудно ние да си представим по напрегната сцена. Михал е била велика жена и на нея и се сторило, че видяла цялата душа на Давид, измерила цялата й дълбочина, защото в танца на царя се отразявал чистия огън на духовността му. Но незабравимият отговор на Давид поставил всичко на мястото му: „Аз съм готов да отида и по-далеч“, иначе казано: „Нима ти мислиш, че видяното от теб е всичко, което има в мен? В мен има много повече неразкрито, от това, което ти си видяла. Аз не съм забравил своето задължение да се пазя от страничните очи и стискам недрата на душата си. Та нима това те безпокои? Ти грешиш, недоотценявайки моята дълбочина“. Така надеждно тази дълбочина е била скрита дори от най-близкия човек.

Сега можем да предположим, че неправилната представа на Михал за величието на мъжа и, каквото и величие да е притежавала тя (и възможно е именно поради това величие), е довело до това, че Михал е заплатила с живота си за раждането на детето – извършила е висшия акт на разкриване на скритото.

Желанието