Ангел Димов Власт на всяка цена Ангел Димов Издателство "Нова Зора" I8вn 954-9741-09 Всички права запазени. Нито една част от тази книга

прилаганата от тях политика ("демонопо­лизация", приватизация, либерализация) обслужва предимно интересите на мест­ни и чуждестранни представители на ед­рия финансов и търговски капитал.

Едва ли е случаен фактът, че "социал­демократите" почти винаги са изменяли на трудовите хора и са заставали на страната на буржоазията. Правят се на "леви", т.е. на народни водители и защитници, а в също­то време флиртуват с буржоазните предс­тавители, прокарват нужните им закони и изпълняват техни поръчки. След 1989 г. оп­равдават водената от тях промафиотска по­литика, като разпространяват мита, че и при "пазарното стопанство" (реставрирания ка­питализъм) можело да бъде осигурявана "социална справедливост".¹⁸ Подхранват у хората празни надежди и илюзии с оглед да бъде улеснено обсебването на общона­родната собственост и установяването на буржоазна диктатура в обществото.

Впрочем у нас почти всички закони (с изключение на Закона за защита на зе­меделските производители), които са при­ети след 1989 г. от Народното събрание, са правени за благото на банкери, търгов-

ци, застрахователи, мафиоти. В повечето от тях (за реституция, приватизация, лик­видация на ТКЗС, либерализация на бан­ковото дело и застраховането) са "регла­ментирани" начините на "узаконени краж­би" на държавни и кооперативни имоти, пари, машини и други оръдия на труда.

Политическият замисъл на обединя­ването на "социалдемократите" с другите буржоазни партии е да се постигне разп­ределяне на отговорностите между коали­ционните партньори при реализацията на "непопулярни" мерки за прехвърляне на държавната и общинската собственост в частни ръце. Това пък от своя страна оси­гурява на "социалдемократическите" ли­дери продължителен и безметежен прес­той в коридорите на партийната, парла­ментарната и президентската власт.

Формирането на "лявоцентристко обе­динение" за управление на държавата е всъщност нов вариант на еднопартийна бур­жоазна държавна власт, само че под форма­та на политически плурализъм, на многопар-тийна коалиция на буржоазни партии (вклю­чително "социалдемократически").

Нагледен пример за това са сегашните

80

парламентарно представени партии (БСП, ДПС, НДСВ, СДС, ДСБ и т.н.), които пред­ставляват малки, но заможни стопански и чиновнически прослойки от нашето общес­тво. По-голямата част от него (над 60 на сто), главно бедни и мизерстващи български граждани, нямат свои представители в пар­ламента. Те не могат да осигуряват на свои­те водители нужните финансови ресурси за организационна и политическа дейност (из­даване на вестници, телевизионни и ради­опредавания). А парламентарно представе­ните буржоазни партии (които ежегодно по­лучават огромни бюджетни парични субси­дии) ревниво пазят своето статукво, като въ­веждат парични, клубни и други ограниче­ния за равностойно участие на бедните пар­тии в парламентарни и общински избори.

Очевидно чрез провежданата от пра­вителството на Андрей Луканов промафи-отска политика е поставено началото на мирното овладяване на българската соци­алистическа държава от представители на местния и чуждестранния финансов и тър­говски капитал. В нашето общество бяха положени основите на съвременната бур­жоазна диктатура.

Власт на Всяка цена

Депутатският имунитет

През април 1976 г. тридесет и седемгодишният Андрей Луканов бе назначен за заместник-председа-тел на Министерския съвет (МС). Отговаряше за външноикономичес­ките връзки на България и бе неин постоянен представител в СИВ, гр. Москва. Оттогава работихме (без лично да се познаваме) в една сфе­ра. Когато той пое ръководството на външноикономическите връзки на нашата страна, имах научната сте­пен "кандидат на икономическите науки", получена през 1973 г. в Мос­ковския институт за икономически и политически изследвания и бях натрупал тригодишен стаж като на­учен сътрудник в Института по междуна­родни отношения и социалистическа ин­теграция (ИМОСИ), гр. София.

По статут ИМОСИ беше към Българ­ската академия на науките (БАН), но по­неже обслужваше предимно МС, Държав­ния съвет и Секретариата на ЦК на БКП,

фактически беше на подчинение на Анд­рей Луканов. Макар да бяхме професио­нално свързани с него, сякаш идвахме от различни светове. Той беше градско чедо, чието детство преминава в московски предградия. Моите родители бяха селяни, занимаваха се със земеделие. Детството ми мина при тях в близкото до гр. Пловдив плодородно землище на с. Караджово.

До 1989 г. с Андрей Луканов перио­дично се срещахме на събрания в нашия институт (ул. "Пенчо Славейков" 15А). Той и тогавашният министър на външните ра­боти Петър Младенов идваха да информи­рат изследователите-международници за резултатите от техни посещения в СИВ, ООН и други международни организации. Впрочем още през 1987 г. на такава среща в института Петър Младенов разказа за ра­ботата на поредната сесия на ООН и за раз­говора му с тогавашния министър на вън­шните работи на Съветския съюз Едуард Шеварднадзе, който препоръчал на бълга­рите "да се спасяват". Тогава тази фраза ме впечатли, но едва когато беше разбита европейската система на държавен социа­лизъм и се разкриха връзките на Шевард-

Власт на Всяка цена

надзе с американското разузнаване, си да­дох сметка колко важно за българските граждани е било това послание.

През петнадесетте години (1976-1989 г.), когато у нас Андрей Луканов беше фак­тически най-висшият началник на работе­щите в сферата на международните ико­номически отношения, включително и на сътрудниците на нашия институт, не бях разговарял с него. Познавахме се по фи­зиономия и при срещи се поздравявахме. Към него се отнасях почтително (главно заради неговото старшинство по възраст и служебен ранг), но не го приемах за ав­торитет. Може би защото поначало изпит­вах известно съжаление към лица, които заемат високи партийни и държавни длъж­ности, без да са били на продължителна "низова организационна работа", т.е пря­ко да са ръководили трудови колективи и най-вече млади хора. Освен това през вто­рата половина на 80-те години на 20 век в нашия институт често обсъждахме иконо­мически неизгодните за България връзки със Запада и бързото увеличаване на бъл­гарския външен дълг. Мислехме, че това е политика на по-висшестоящи от Андрей

84

Луканов държавници и смятахме, че не му стига кураж да си подаде оставката от зае­маната длъжност.

По онова време Андрей Луканов ми­наваше за политик от младата комунисти­ческа генерация, определян като "прагма-тик" и "технократ". За такъв ми го предс­тавяше и неговият състудент и първи по­мощник Иван Анастасов (син на моя ви­ден съселянин Йордан Анастасов и на уби­тата партизанка от гр. Асеновград Невена Йорданова), с когото понякога се срещах­ме в кафенето на Министерския съвет. При все това, когато щастието се усмихна на Андрей Луканов и той стана министър-председател на Република България, пре­търпя провал. За по-малко от година (8.02.1990-20.12.1990 г.) Андрей Луканов оглави два правителствени кабинета и ка­то видя политическото си фиаско, сдаде изпълнителната държавна власт на безот­говорно и безхаберно коалиционно прави­телство (единствено и само за да избегне евентуалното си изхвърляне от парламен­та и висшите партийни органи). Той из­вършил това в разрез с приетата от ВС на БСП специална резолюция, подкрепяща

Власт на Всяка цена

законно избраното социалистическо пра­вителство. По сведения на Жан Виденов тогава Андрей Луканов най-безцеремон-но е поставил Висшия партиен съвет пред свършен факт. Преди този съвет да започ­не заседание за обсъждане на издиганите от "опозицията" лозунги за правителстве­на оставка, той я дава чрез декларация, прочетена пред представители на медии­те. Проявява престъпен непукизъм и бе­зочие спрямо своите съпартийци и не за­чита възприетите партийни уставни и мо­рални норми на поведение. Бях в Съветс­кия съюз (в Москва), когато декември 1990 г. Андрей Луканов еднолично се е отказал да упражнява предоставената на БСП из­пълнителна държавна власт. Новината за това (излъчена по съветската телевизия) сякаш натъжи някои московчани, които предния ден бяха гледали състоял се в Со­фия грандиозен митинг в подкрепа на ог­лавяваното от Андрей Луканов социалис­тическо правителство.

Съвременници и последователи на Андрей Луканов не пропускат случай да го квалифицират като "голям държавник". Хубаво би било това да е вярно. Но всеки

86

държавник се оценява по резултатите на неговите съзидателни дела. Големи дър­жавници са например древногръцкият държавен глава на Атина Перикъл, допри­несъл за увеличаване на силата и богатст­вото на града-държава и за изграждането на Акропола; американският президент (1861-1865 г.) Абрахам Линкълн, "строшил веригите" на робството в САЩ; руският политик и правителствен ръководител В.И. Ленин, който от кръжочници е съз­дал партия, взел е държавната власт (1917 г), освободил е милиони селяни от крепос-тничеството и е създал огромната промиш­лена и ядрена държава Съветски съюз; българският самороден политик и минис-тър-председател (1920-1923 г.) Александър Стамболийски, който е извършил позем­лени, външнотърговски, строителни, об­разователни и други реформи и за някол­ко години е възродил претърпялото две последователни национални катастрофи българско Отечество.

А какво е станало през 1990 г., когато начело на нашата държава е Андрей Лука­нов? В сравнение с 1989 г. през 1990 г. у нас брутният вътрешен продукт намалява

Власт на Всяка цена

от 22 на 17 млрд. щ. д., т.е. с около 5 млрд. щ. долара. Извършва се "демонополиза­ция" и раздържавяване на външната тър­говия, вследствие на което българският из­нос се съкращава с около една трета. Пра­вителството взема ненужни заеми от МВФ и Световната банка и увеличава държав­ния външен дълг с още 1,7 млрд. щ. дола­ра. Волунтаристично е разрушена социа­листическата политическа надстройка и са открити възможности за повсеместно раз­грабване на огромната държавна собстве­ност (на икономическата база) и за създа­ване на организирана престъпност.

Въпреки че сам се отказа от изпълни­телната държавна власт и я предаде на СДС, Андрей Луканов продължаваше да бъде решаващ фактор в българския поли­тически живот. Заедно с проф. Чавдар Кю­ранов създадоха вътрешнопартийна и вът-решнодепутатска фракция, наречена Обе­динение за социална демокрация (ОСД). В състава на тази фракция преобладаваха външнотърговски деятели, дипломати, журналисти. Основната им задача бе да ов­ладеят централните органи на БСП и по такъв начин да си осигурят постоянно де-

путатство и присъствие в парламента. Мо­же да се предполага, че мероприятията (чести пресконференции, събрания) на фракционната група са финансирани от обсебилите народни пари и предприятия частни лица (Банка за земеделски кредит - БЗК) и икономически групировки от ти­па на "Мултигруп".

Изглежда, върху характера на Андрей Луканов е оставила отпечатък и заобика­лящата го служебна среда. Той е работил основно в министертва и ведомства, къде­то държавните служители (от чистачката до министъра) бяха обект на всекидневни одумки, сплетни, интриги, заговори. Пре­димно такива "борчески" способи бяха из­ползвани от него и след 1989 г., когато му се наложи пряко да участва в боричкания-та на висшето ръководство на БСП. При това зад кадър стоеше и ОСД.

В БСП се беше обособила и фракци­онна група на Александър Лилов. Към нея се числяха депутатите Янаки Стоилов и Николай Камов, Александър Маринов (бивш председател на Софийската градс­ка организация на БСП). Бях свидетел на противоборствата между фракциите на

Александър Лилов и Андрей Луканов на конгрес на БСП, състоял се към края на 1991 г. в залата на бившия Партиен дом. Този конгрес беше свикан непосредстве­но след парламентарните избори, спече­лени "с малко" (и за кратко) от СДС.

На конгреса се разгоря безидейна ко-терийна борба за овладяване на висшето партийно ръководство главно от фракци­ите на Александър Лилов и Андрей Лука­нов. Дори по време на почивките члено­вете на тези фракции се събираха в отдел­ни зали на бившия Партиен дом и обсъж­даха своите тактически ходове за осигу­ряване на изборна победа. Тогава Андрей Луканов вече беше дезертирал от държав­ната власт, но (по сведение на Жан Виде­нов) се мъчил да постави начело на БСП свое протеже. Докато Александър Лилов не се решил да прежали дори любимия си Янаки Стоилов. При избора на партиен председател кандидатът на Александър-Лиловата фракция Янаки Стоилов си нап­рави самоотвод с мотива, че е още млад и не може да поеме голямата отговорност да оглави многочислената партия.

Сред предложените десетина канди-

дати за председател на БСП фигурираше името на младия (на 32 години) пловдивс­ки делегат Жан Виденов. В последния тур на тайното гласуване за председателското място останаха да се състезават действа­щият председател Александър Лилов, Ге­орги Пирински и Жан Виденов. Но Лилов прецени, че няма никакви шансове за по­беда и призова своите привърженици да гласуват за Жан Виденов.

Изглежда Виденов не е вярвал, че ще стигне до балотаж и от централната три­буна възкликна: "Аз, председател?" Пос­ле с младежки плам заяви, че не се плаши от възлаганата му политическа отговор­ност. Конгресът му гласува доверие и го избра за председател на БСП с внушител­но мнозинство.

Фракцията на Андрей Луканов пре­търпя поражение, но даде да се разбере, че възнамерява да продължи битката за ов­ладяване на централното ръководство на БСП. Още следващия ден във в. "Дума" се появи статия на талантливата журналист­ка Велислава Дърева (активен член на Лу-кановата фракция - Обединение за соци­ална демокрация), която внушаваше на чи-

тателите, че Жан Виденов е едва ли не предложен за партиен лидер от Алексан­дър Лилов и негово покорно протеже.

След партийния конгрес борбата за власт, имоти и привилегии изцяло се пре­несе в парламентарната зала на Народно­то събрание. Особено при обсъждането (през 1992 г.) на внесените от управлява­щата Парламентарна група (ПГ) на СДС закони за присвояване на народното богат­ство (от частни лица и фирми) чрез рести­туция на одържавена покрита градска соб­ственост, насилствена ликвидация на дър­жавни и кооперативни земеделски стопан­ства, приватизация на държавни и общин­ски предприятия и банки, създаване на частни банки и застрахователни компании с държавни парични ресурси (взети под формата на невъзвращаеми кредити). От­начало СДС, начело с "марксиста" Желю Желев, водеше политика на "съветска пе­рестройка" т.е. на смяна на системата на държавен социализъм с "демократична", буржоазна многопартийна форма на управ­ление на държавата. Постепенно обаче та­зи съставена от малки ретроградни партии политическа коалиция (която през 1993 г.

92

е трансформирана от Иван Костов в един­на партия) стана агресивна и брутална по­литическа сила на реституционния и при­ватизационния капитал. Представители на този капитал са предимно номенклатурни директори на заводи, мошеници и мафио-ти, които бързо забогатяха чрез привати­зация на държавни банки, предприятия и хотели. Хиляди от тях придобиха собст­веност чрез "реституция" на някога одър­жавени фабрики, жилища и магазини. Се­га много "приватизатори" и "реститути" отдават построените от държавата и "рес­титуирани" имоти под наем на чужденци и получават големи доходи. Те формират богатата българска рентиерска, т.е. пара­зитна обществена класа.

Още от създаването си СДС стана про­водник на политика, обслужваща отвъдо-кеанската олигархия. Неговите ръководи­тели следват враждебен към Русия и дву-личен спрямо Европейския съюз (ЕС) по­литически курс (в момента такава поли­тика се води и от управляващата върхуш­ка на БСП).

След моето избиране за народен пред­ставител (октомври 1991 г.) в Тридесет и

шестото народно събрание (от 17-и Плов­дивски избирателен район) се състоя пър­вия ми разговор с Андрей Луканов. Повод за разговора беше провелото се първо (и последно) заседание на временната парла­ментарна комисия за съдене на виновници­те, довели (при държавния социализъм) България до така наречената трета нацио­нална катастрофа. Някой ме беше включил (предполагам по указание на Андрей Лу­канов) да представлявам БСП в тази коми­сия. Основание за това сигурно е дала нап­равената на 10 декември 1991 г. първа моя "реплика" в парламента. В тази реплика от­хвърлих гнусните твърдения, че 45-годиш-ното управление (1944-1989 г.) на комунис­тите и земеделците е довело страната ни до "най-тежката икономическа катастрофа".¹ Припомних, че България е доведена до две национални катастрофи (1913 и 1918 г.) от цар Фердинанд Кобургготски. Посочих, че тези катастрофи са резултат от водените войни (1913-1918 г.) и намират израз в 400-те хиляди български гроба,² репарациите, възлизащи на милиарди левове, загуби на големи български територии и на излаза на българската държава на Бяло море.

Присъствах на въпросното заседание на временната комисия, която заседава в южното крило на сградата на днешното президентство (тогава Партийният дом не беше предоставен на НС). Комисията се ръководеше от бившия депутат и минис­тър на промишлеността Румен Биков, кой­то прочете подготвен от щатни "експер­ти" доклад за съдене на Андрей Луканов. Основното обвинение срещу него беше, че през периода 1980-1990 г. от името на дър­жавата той е раздавал на развиващи се страни "помощи" (включително и оръжия) в размер на няколкостотин милиона щатс­ки долара.

Взех думата и обосновах нескопоса-ността на това обвинение. Доказах, че въп­росните "помощи" са нищожни (дори и да са дадени под формата на комисиони) на фона на десетките милиарди долара печал­би, които българите са извлекли от осъ­ществяваното икономическо и научно-тех-ническо сътрудничество между България и развиващите се страни. Тази информа­ция имах от Института по международни отношения и социалистическа интеграция (ИМОСИ) при БАН. В института имаше

9 5

Власт на Всяка цена

секция "Развиващи се страни", чиито сът­рудници владееха по няколко чужди ези­ка и изготвяха научноизследователски про­екти за развитието на двустранното и мно­гостранното икономическо сътрудничес­тво на България с Третия свят. На базата на информация от такива проекти и на ста­тистически данни на въпросното заседа­ние заключих, че с изложените в доклада на комисията числа и "доказателства" Ан­дрей Луканов не може да бъде осъден. В началото на своето изказване (без да знам, че се записвало от стенографка) направих уговорката, че не изпитвам голямо уваже­ние към Андрей Луканов, но няма да под­крепя представените нелепи обвинения срещу него. Изглежда, тази уговорка дъл­боко е засегнала честолюбието му, защо­то още на следващия ден той ме покани на разговор и поиска да се откажа от по­нататъшно участие във въпросната времен­на парламентарна комисия. Охотно се съг­ласих да бъда заменен с друг депутат от ПГ на БСП, но това не стана, понеже ни­кой не внесе в НС официално предложе­ние за такова разместване. Освен това въп­росната комисия спря да заседава, а след

няколко месеца се разпадна поради изби­рането на нейния председател Румен Би-ков за министър (април 1992 г.).

През лятото на 1992 г. наследници на бившата буржоазия, които вече бяха овла­дели съдебната власт, успяха, макар и за няколко месеца, да отстранят Андрей Лу­канов от политическия живот. Вероятно са разбрали, че чрез временни парламен­тарни комисии и скалъпени обвинения не могат да го вкарат в затвора и са въвлекли в тази мръсна работа главния прокурор на Република България Иван Татарчев. С не­гово постановление на Андрей Луканов бе­ше наложена мярка за неотклонение "за­държане под стража". Преди това в НС де­путатите от СДС и ДПС му отнеха депу­татския имунитет. Гласуваха монолитно, без дори да коментират неговата аргумен­тирана защитна реч.

През юли 1992 г. в един следобед (то­гава НС заседаваше през втората полови­на на деня) депутатите получиха прокурор­ското искане за снемане на депутатския имунитет на Андрей Луканов. Вечерта го прочетох у дома и констатирах, че текс­тът е заимствай от въпросния некомпетен-

тен доклад на временната парламентарна комисия. На другата сутрин видях в НС Андрей Луканов, дошъл на заседание на постоянната Икономическа комисия и зад една колона (скрита от телевизионните ка­мери) го посъветвах да постави в центъра на своята пледоария (след 48 часа) факти­те относно външната търговия на Бълга­рия с развиващите се страни през периода 1980-1990 г., а именно:

• 
  ежегодното положително търговско
  салдо на българската държава в тази тър­
  говия е превишавало 1 млрд. щ. долара;
  
• 
  за десетгодишния период това сал­
  до е било над 10 млрд. долара;
  
• 
  в българския експорт са доминира­
  ли промишлените, включително машинос­
  троителните стоки.
  

военни транспортни средства и оръжия по "натовски образец". Фирми на натовски държави, и най-вече на САЩ, завладяха българските позиции на оръжейните па­зари на развиващите се страни. Спрямо на­шата страна правят това, за което Андрей Луканов несправедливо бе държан в сгра­дата на столичната следствена служба (на ул. "Развигор").

Няма да забравя следобеда на същия ден, когато през една от почивките на ре­довните пленарни заседания Андрей Лу­канов ме намери на опашка в бюфета на Народното събрание и с грейнало лице на победител ми пошепна, че негови прияте­ли, все още работещи в Министерството на търговията, му изготвили пълна справ­ка за търговията между България и разви­ващите се страни. Числата, за които бях­ме говорили сутринта, били същите и пот­върждавали тезата.

При писането на тази книга библио-текарките на НС любезно ми предостави­ха копие от въпросната защитна реч на Ан­дрей Луканов.³ Ето извадки от нея.

"Господин председател, госпожи и госпожици народни представители! Би ми

99

Власт на Всяка цена

се искало да вярвам, че независимо от пар­тийните различия и психологическата об-ремененост, всички разбираме смисъла и значението на днешната дискусия. Тя ме засяга дълбоко и това е естествено. Но тя далеч надхвърля персоналните рамки, за­щото днес ние ще говорим преди всичко за това как разбираме и как прилагаме ос­новни понятия и принципи като демокра­ция, парламентаризъм, законност, нацио­нален интерес.

Въпреки оправданите за случая емо­ции, ще се опитам трезво и обективно да изложа пред вас политическите, професи­оналните и правните аргументи, които ме водят до заключението, че обвиненията, отправени срещу мен и срещу редица мои бивши колеги, от главния прокурор на ре­публиката, са правно несъстоятелни и не­обосновани по същество, че те са плод на политически амбиции и предубеденост.

В искането на главния прокурор се прави сензационното разкритие, че съм бил заместник-председател на правителс­твото на Георги Атанасов. Признавам пред вас тази своя вина и дълбоко се разкайвам. Поемам пълна отговорност за всички свои

действия и решения в това ми качество. И то не само за визирания период, но и за цялото време от 1976 до 1990 г., когато съм бил член и председател в няколко поред­ни правителства.

Проблемът обаче е в това, че Главна прокуратура, след трескаво и продължи­телно ровене в стотици и хиляди докумен­ти, не е успяла да докаже нищо повече от този общоизвестен факт. В искането на главния прокурор се съдържат няколко твърдения, които изискват кратък профе­сионален коментар. Той твърди следното: