Библейският мит за сътворението на небесата и земята според текста на корана и в контекста на съвременните научни и открития

В настоящата разработка тръгнахме от сакралните текстове на две от световните монотеистични религии в желанието си да почерпим вода директно от първоизвора и да реконструираме картината на сътворението такава, каквато те ни я представят. Посочените в хода на анализа множество паралели потвърждават недвусмислено широко разпространеното впечатление за сходство между тези две свещени Писания. Нещо повече, сравнени с митологии от най-различни кътчета на планетата, разгледаните библейско-коранични митове проявяват своя универсален характер. Те се включват в системата от повсеместно разпространени световни митове, въплъщаващи едни и същи идеи, но с голямо разнообразие на конкретните форми, обусловено от специфичните географски, социални, етнически и други фактори. В това отношение близостта между Библията и Корана е много по-голяма, защото:

* социо-географската среда, в която са се родили, е една и съща – Близкият изток като люлка на древни цивилизации;

* двата езика, на които са създадени оригиналите, са от една и съща езикова група – семито-хамитската и оттук се създава впечатлението, че собствените имена в Корана са транскрибирани библейски имена;

* периодът, който дели появата на Библията като канонизиран сборник с текстове от появата на Корана, е относително кратък от гледна точка на историческото време.

Колкото до явлението възприемане на свещени текстове от по-стари Писания, то има място както в Корана по отношение на Библията, така и в Новия завет по отношение на Стария завет, още повече, че за част от библейските митове не е трудно да се установят още по-древни корени в митологиите на Двуречието например. Тоест става дума за своеобразен общ „първоизточник”, което навежда на мисълта за определено типологично сходство между Корана и Библията, а не за заимстване на Корана от Библията. Тук бихме припомнили и тезата за многократно низпославане на сакралните текстове („Той ти низпосла Книгата с истината в потвърждение на предхождащото я; низпосла преди това Тората и Евангелието като напътствие за хората...” (Коран 3:3-4).

В светлината на всичко това може ли да се твърди, че митът е опозиция на реалността? Сериозно ли е да се прокара граница между мит и хипотеза според това кой учен е вярващ и кой – атеист? Самият факт, че едни и същи митове битуват и се възпроизвеждат във всевъзможни варианти у най-различни народи, култури, религии, ги превръща в специфичен тип реалност и достъпен вариант да поднасяне на знания и истини. От гледна точка на функциите си митът се отличава от чисто научното познание по това, че: 1) не просто информира за определени факти (например сътворението на Вселената), а има за цел да провокира духовността на човека, да привлече вниманието му към въпроси от нравствено естество и да го насочи към по-нататъшното му развитие като разум и дух. Затова Свещените писания не са познание от последна инстанция – те са необходимият минимум, който дава тласък на човешкия разум в сфери като точните и природните науки. Тоест митът има както информативна, така и дидактична функция. На трето място митовете са една необходима утопия, защото обхващат един специфичен кръг от въпроси – есхатологичните, които остават непостижими със средствата на емпиричното познание. В този смисъл доказателствата за съдържащите се в Свещените писания научни факти са по-скоро средсто, след като сме се убедили в научността при отразяването им на видимото, да възприемем и другото, невидимото, и да следваме съзнателно напътствията, регулиращи човешките взаимоотношения. Защото човешката същност е единство от разум и дух и ако науката е храна за разума, религията е не неин опонент, нито съперник, тя е изворът на духовността, която облагородява всяко човешко познание.