Глава 5 „Светецът на благоуханията" показва чудесата си

„Светецът на благоуханията" показва чудесата си

„Всичко си има време, време има за всяка работа под не­бето."³³

Не смятах, че мога да намеря утеха в тази соломонова мъдрост; взирах се изпитателно край себе си при излетите ни извън къщи и търсех лицето на предназначения ми гуру. Но пътят ми не пресече неговия, докато не завърших гимназиал­ното си обучение.

Изнизаха се две години между бягството ни с Амар към Хималаите и великия ден, когато Шри Юктешвар се появи в живота ми. В този промеждутък аз срещнах множество свет­ци - „Светеца на Благоуханията", „Светеца-Тигър", Нагендра Натх Бхадури, Учителя Махасая и известния бенгалски учен Джагадиш Чандра Бос.

Прелюдия към срещата ми със „Светеца на Благоухани­ята" бяха две неща: едното с хармоничен, а другото с хуморис­тичен оттенък.

— Бог е прост. Всичко останало е сложно. Не търсете аб­солютни ценности в относителния свят на природата.

Тези философски утвърждения нежно проникваха в ума ми, докато мълчаливо стоях пред храмовото изображение на Кали³⁴. Като се обърнах, аз се сблъсках с един висок мъж, чиито одежди или по-скоро тяхната липса ми показаха, че пред мен е един странен садху.

— Вие наистина проникнахте в плетеницата на моите мис­ли! - усмихнах се аз с благодарност. - Смесването на благите и ужасяващите аспекти на природата, символизирани от Ка­ли, са причинявали трудности и на по-мъдри глави от моята!

— Малцина са тези, които са разгадали нейната мисте­рия! Доброто и злото са предизвикателна загадка, която жи­вотът подобно на сфинкс поставя пред всеки разум. Без да се опитат да я разрешат, повечето хора заплащат с живота си точно както и във времената на Тива. Но ту тук, ту там се възвисява самотна фигура, която никога не се предава. От мая³⁵ на дуалността тя изтръгва ненакърнимата истина за единството.

— Говорите убедително, господине.

— Аз отдавна практикувам честното вглеждане в себе си - един крайно болезнен подход към мъдростта. Себеизследването, неумолимото наблюдаване на собствените мисли - то­ва е силно и разрушително преживяване. То смазва и най-издрьжливото его. Но истинският самоанализ с математическа точност създава пророци. Пътят на „самоизявата", на лично­то признание дава егоисти, сигурни в правотата на собстве­ните си интерпретации на Бога и вселената.

— Без съмнение истината смирено се оттегля пред по­добно високомерно оригиналничене. - Беседата ми доставя­ше удоволствие.

— Човек не може да проумее вечните истини, докато не се освободи от претенциите си. В човешкия ум, оголен за ве­ковната мръсотия, е тясно от отблъскващата гмеж на без­бройните мирски заблуди. Битките на бойното поле бледнеят в своята незначителност тук, където човек се сражава преди всичко с вътрешните врагове! Тези смъртни душмани не мо­гат да бъдат победени със съкрушителна военна мощ! Човек трябва да бъде вездесъщ, неуморим и търсещ дори и насън, защото фино въоръжени с отровно оръжие, тези воини на не­вежата лъст се опитват да убият всички ни. Няма ум този, който погребва идеалите си, предавайки се на участта на мно­зинството. Може ли такъв човек да не изглежда безсилен, глу­пав и низък?

— Уважаеми господине, никакво съчувствие ли не изпит­вате към обърканите тълпи?

За момент мъдрецът замълча, после уклончиво отговори:

— Често е почти невъзможно да се обичат едновременно и невидимият Бог, Съкровищницата на Всички Добродетели, и видимият човек, който явно не притежава нито една от тях! Но изкусността тук е подобна на лабиринт. Вътрешното изс­ледване скоро открива единството на всички човешки умове - здравото родство на себичните подбуди. Поне в това отно­шение братството на хората е несъмнено. От това откритие за нашата еднаквост следва поразително смирение. То съзрява в състрадание към ближните, които са слепи за целебните потенции на душата, очакваща да бъде проучена.

— Светците от всички векове, господине, са усещали точ­но като вас страданията на света.

— Само незначителният човек губи отговорност за злочестините на другите, защото е потънал в своето тясно стра­дание. - Суровото лице на садху забележимо се смекчи. - То­зи, който практикува със скалпела на самодисекцията, ще познае обхвата на вселенското състрадание. Той се освобож­дава от оглушителните изисквания на егото. Божията любов разцъфтява на такава почва. Създанието в крайна сметка се обръща към своя Създател най-малкото за да попита изтер­зано: „Защо, Господи, защо?" Чрез позорния бич на болката човекът най-накрая достига до Безграничното Присъствие, чиято прелест единствено би трябвало да го привлича.

Мъдрецът и аз се намирахме в калкутския храм Калигхат, където бях дошъл да видя прославеното му великолепие. С широк жест случайният ми спътник пропъди натруфената възвишеност.

— Тухлите и хоросанът не ни казват нищо; сърцата се отварят само за човешката песен на съществуващото.

Ние бавно се придвижвахме към мамещата слънчева светлина на входа, където влизаха и излизаха тълпи поклонници.

— Ти си млад. - Мъдрецът замислено ме огледа. - Индия също е млада. Древните риши³⁶ са оставили неизкореними образци на духовен живот. Достопочтените им мъдрости са съзвучни на днешния ден и на тази страна. Безсмъртни и неуязви­ми за коварствата на материализма, дисциплиниращите им поучения все още моделират Индия. Хилядолетия - повече, от­колкото смутените учени дръзват да преброят - скептичното време е потвърждавало ценността на Ведите. Нека тя бъде тво­ето наследство.

Когато почтително се сбогувах със сладкодумния садху, той се прояви като ясновидец:

— Днес, след като си тръгнеш оттук, ще имаш необичайно преживяване.

Аз излязох от района на храма и заскитах безцелно наоко­ло. Като завих зад ъгъла, се натъкнах на един стар познат - един от онези бъбривци, чиято способност за красноречие пре­небрегва времето и обема вечността.

— Бързо ще те пусна да си вървиш, ако ми разкажеш всичко, което се е случило през шестте години на нашата раздяла.

— Какъв парадокс! Ще трябва веднага да те оставя.

Но той се впи в мене и се стараеше да изкопчи новините. Развеселен си помислих, че прилича на гладен вълк: колкото повече говорех, толкова по-ненаситно попиваше подробности­те. Помолих се наум на Богинята Кали да изнамери благови­ден предлог да избягам.

Внезапно спътникът ми си тръгна. Въздъхнах облекчено и ускорих крачка, опасявайки се от нов пристъп на бъбрива трес­ка. Като чух бързи стъпки зад себе си, увеличих скоростта си. Не смеех да се обърна. Но с един скок младежът отново се при­съедини към мене и приветливо обгърна рамото ми.

— Забравих да ти кажа за Гандха Баба (Светецът на Бла­гоуханията), който украсява с присъствието си ей онази къща. - Той посочи едно жилище на няколко ярда от нас. - Трябва непременно да го видиш; интересен е. Може да имаш необик­новено преживяване. Довиждане. - И той наистина ск тръгна.

В ума ми проблесна изказаното с подобни думи предсказа­ние пред храма Калигхат. Определено заинтригуван, аз влязох в къщата и бях въведен в просторна приемна. Тук и там върху дебел, оранжево оцветен килим седяха по турски множество хо­ра. Благоговеен шепот достигна до ушите ми:

— Виж, Гандха Баба е върху леопардовата кожа. Той може да дари всички, които не усещат никакъв мирис, с естествения аромат на всяко цвете, може да съживи повяхналото цветче или да накара кожата на човека да излъчва възхитително бла­гоухание.

Погледнах направо към светеца; бързият му поглед се спря върху ми. Той беше пълен, носеше брада, имаше тъмна кожа и големи лъчисти очи.

— Синко, радвам се да те видя. Кажи какво искаш. Би ли желал някакво благоухание.

— За какво ми е? - Думите му ми се сториха доста детински.

— За да изпиташ чудодейното наслаждение от благоуха­нията.

— Като карам Бога да създава аромати?

— И какво от това? Бог и без това създава аромати.

— Да, но той оформя крехките флакони на цветовете, за да се използват, докато са свежи, и да се захвърлят след това. Вие можете ли да материализирате цветя?

— Аз материализирам аромати, малки ми приятелю.

— Тогава фабриките за парфюми ще фалират.

— Ще им позволя да запазят занаята си! Моята цел е да покажа силата на Бога.

— Господине, необходимо ли е да се доказва Богът. Нима чудесата, които Той върши, не са навсякъде и във всичко?

— Така е, но ние също би трябвало да изявим част от без­крайното му творческо разнообразие.

— Колко време ви беше необходимо, за да овладеете своето изкуство?

— Дванадесет години.

— За да приготвяте парфюми с астрални средства! Явно, уважаеми мъдрецо, вие сте пропилели една дузина години за аромати, които можете да получите само срещу няколко рупии в цветарския магазин.

— Ароматът увяхва заедно с цветята.

— Ароматът увяхва със смъртта. Защо ми е да желая то­ва, което радва единствено тялото?

— Г-н философе, ти ми харесваш. Е, протегни напред дясната си ръка. - И той направи благославящ жест.

Бях на няколко крачки от Гандха Баба; никой друг не бе­ше достатъчно близо, за да се допре до тялото ми. Протегнах ръката си, която йогинът не докосна.

— Какъв аромат искаш?

— На роза.

— Така да бъде.

За моя огромна изненада от средата на дланта ми силно се разнесе опияняващ аромат на роза. Усмихнат, аз извадих от близката ваза едно голямо бяло цвете без мирис.

— Може ли този неблагоуханен цвят да се пропие с аро­мата на жасмин?

— Така да бъде.

В същия миг от цветните листенца полъхна жасминов аро­мат. Поблагодарих на чудотвореца и седнах до един от него­вите ученици. Той ми каза, че Гандха Баба, чието истинско име е Вишудхананда, е научил множество изумителни йогически тайни от един тибетски учител. Увери ме, че възрастта, до която бил достигнал тибетският йогин, надхвърляла хиляда години.

— Неговият ученик Гандха Баба не винаги показва май­сторството си по такъв прост буквален начин, както току-що видя. - Ученикът говореше с явна гордост за своя учител. - Процедурата му варира в широки граници в зависимост от разнообразието на темпераментите. Той е удивителен! Сред неговите последователи има много представители на калкутската интелигенция.

Аз мълчаливо реших да не се присъединявам към тях. Един толкова буквално „удивителен" гуру не ми беше по вку­са. Благодарих учтиво на Гандха Баба и излязох. Като вървях към къщи, аз размишлявах за трите разнородни срещи, които ми предостави денят.

Сестра ми Ума ме видя, като влизах през вратата на наша­та къща на улица „Гурпар".

— О, ставаш много елегантен, като използваш парфюм! Без да кажа нито дума, аз й подадох да помирише ръката ми.

— Какъв прекрасен аромат на рози! Необикновено е силен!

Като си мислех, че по-скоро е „силно необикновен", аз мъл­чаливо поставих астрално парфюмираното цвете под носа й.

— О, обожавам жасмина! - Тя взе цветето. Забавно недо­умение преминаваше по лицето й, докато няколко пъти вдиш­ваше аромата на жасмин от цвете, което добре знаеше, че не мирише. Реакцията й разсея подозрението ми, че Гандха Баба е предизвикал състояние на самовнушение, благодарение на което само аз мога да усетя миризмите.

По-късно чух от един свой приятел, Алакананда, че „Свете­цът на Благоуханията" е имал сила, която много бих желал да притежават милионите умиращи от глад в Азия, а днес и в Европа.

„Бях със стотици други гости в дома на Гандха Баба в Бурдван - разказа ми Алакананда. - Имаше празник. - Тъй ка­то се смяташе, че този йогин има силата да извлича предмети от финия въздух, аз на шега му предложих да материализира няколко мандарини, чиито сезон още не беше дошъл. В същия миг всички лючи³⁷, намиращи се върху банановите листа, за­почнаха да се издуват. Оказа се, че във всеки хляб имаше по една изчистена мандарина. Аз пристъпих към моята с извес­тен трепет, но установих, че има възхитителен вкус."

Години по-късно чрез вътрешно осъзнаване разбрах как Гандха Баба бе осъществявал своите материализации. Този метод, уви, е недостъпен за гладните човешки маси.

Различните сетивни стимули, на които човек реагира - тактилни, визуални, вкусови, слухови и обонятелни - възник­ват благодарение различните вибрации на електроните и про­тоните. На свой ред вибрациите се регулират от „жизнетроните", фините жизнени сили, енергиите, по-фини от атома, разумно заредени с петте различни сетивни идеи-субстанции.

Гандха Баба, настройвайки се посредством определени йогически практики към космическата сила, беше в състо­яние да насочва жизнетроните, да прегрупира вибрационната им структура и да обективизира желания резултат. Неговите аромати, плодове и други чудеса бяха действителна материализация на земните вибрации, а не хипнотично предизвикани вът­решни усещания³⁸.

Извършването на чудеса като тези, които показваше „Све­тецът на Благоуханията", е впечатляващо, но безполезно. Те не достигат много по-значима цел освен забавлението и от­клоняват от сериозното търсене на Бога.

При някои малки операции медиците използват хипноза­та като вид психичен хлороформ, ако има опасност хората да не понесат упойката. Но е вредно човек често да изпада в хип­нотично състояние; то води до негативни психологични пос­ледици, които след време разстройват мозъчните клетки. Хипнотизмът означава престъпване в територията на чуждо съз­нание. Временната му проява няма нищо общо с чудесата, из­вършвани от божествено осъзнати хора. Събудени в Бога, ис­тинските светци предизвикват изменения в този свят-сън, като хармонично се настройват към Творящия Космичен Съновидец.

Учителите порицават показното парадиране с необикновени способности. Персийският мистик Абу Саид веднъж се прис­мял на някакъв факир, който се гордеел с чудодейната си власт над водата, въздуха и пространството.

„Жабата също си е у дома във водата! - казал той с лека насмешка. - Враната и лешоядът с лекота летят във въздуха; дяволът присъства едновременно и на Изток, и на Запад! Ис­тинският човек е този, който живее правдиво сред събратята си, който продава и купува, но дори и за миг не забравя Бога!"

По друг повод великият персийски учител е изразил по следния начин възгледите си за религиозния живот: „Да из­хвърлиш всичко, което имаш в главата си (себичните жела­ния и амбиции); да даряваш свободно всичко, което имаш в ръцете си, и никога да не трепваш пред ударите на злополучи­ята!"

Нито безпристрастният мъдрец в храма Калигхат, нито обученият в Тибет йогин можаха да задоволят копнежа ми за гуру. Сърцето ми нямаше нужда от настойник, изискващ при­знание и викащ сам на себе си „Браво!", и то все по-звучно, тъй като рядко го заобикаля тишина. Когато най-накрая срещ­нах учителя си, той ме обучаваше чрез простотата на приме­ра - единствената мярка за истинския човек.
Глава 6

Свами Тигър

— Намерил съм адреса на Свами Тигър. Хайде утре да го посетим.

Получих това предложение от Чанди, един от моите гим­назиални приятели. Аз също силно желаех да видя този сва­ми, който преди да стане монах, е хващал тигри и се е сража­вал с тях с голи ръце. Изпитвах силен момчешки възторг от такива забележителни подвизи.

На следващия ден утрото беше студено почти като през зимата, но Чанди и аз весело потеглихме. След дълго напраз­но дирене най-накрая намерихме правилния адрес. На врата­та имаше два железни звънеца, на които зазвънях оглушител­но. Въпреки глъчката слугата се приближи със спокойна по­ходка. Ироничната му усмивка намекваше, че посетителите, колкото и да са шумни, не могат да смутят тишината на све­тия дом.

Усетили мълчаливия упрек, спътникът ми и аз бяхме бла­годарни, че сме поканени в приемната. Дългото ни чакане там ни причини неприятни опасения. Неписан индийски за­кон за търсачите на истината е търпението; учителят предна­мерено може да постави на изпитание желанието на човека да се срещне с него. Тази психологична уловка широко се из­ползва на Запад от лекарите и зъболекарите!

Когато накрая слугата ни повика, Чанди и аз влязохме в спалнята. Знаменитият Свами Сохонг* седеше на кревата си. Гледката на огромното му тяло ни порази. Ние стояхме, без да гъкнем, с опулени очи. Никога по-рано не бяхме виждали такъв гръден кош или такива бицепси, подобни на футболни топки. По широкия му врат се спускаха дълги къдри, сурово­то му, но все пак спокойно лице бе украсено с брада и муста­ци И тъмните му очи се усещаше нещо от качествата и на гълъба, и на тигъра. Не носеше дрехи, като се изключи една тигрова кожа около мускулестия му кръст.

Когато отново придобихме дар-слово, приятелят ми и аз поздравихме монаха, изразявайки възторга си от неговата храброст върху необикновената арена на семейство Котки.

— Моля ви, бихте ли ни казали, как е възможно с голи песлшци да се покори най-свирепият див звяр, кралският бен­галски тигър?

— Синове мои, за мен не представлява нищо да се боря с тигрите. Бих могъл да го направя и днес, ако е необходимо. - Той се засмя като дете. - Вие гледате на тигрите като на тиг­ри, а за мен те са мили котета.

— Свамиджи, мисля, че бих могъл да внуша на подсъзна­нието си мисълта, че тигрите са котенца, но бих ли могъл да накарам и тигрите да повярват в това?

— Разбира се, сила също е необходима! Не може да се очаква победа от едно бебе, което си въобразява, че тигърът е домашна котка! Силните ми ръце са ми достатъчно оръжие.

Той ни помоли да го последваме до вътрешния двор и там удари ръба на стената. Една тухла се откърти на пода; през зейналата дупка на липсващия от стената зъб ясно се открои небето. Аз направо се зашеметих; щом с един удар той може да избие зазидани тухли от здрава стена, мислех си аз, несъм­нено е в състояние да избие зъбите на тигрите!

— Много хора притежават същата сила като моята, но им пипсва хладнокръвие. Онези, които са телесно, но не и духов­но издръжливи, могат да припаднат само при вида на дивия звяр, бродещ свободно из джунглата. Тигърът в своята естесвена жестокост и среда много се отличава от упоените с опи­ум циркови животни!

Много хора с херкулесова сила въпреки всичко са изпада­ли и жалка безпомощност при нападението на бенгалски тигър. Така тигърът кара човека умствено да достигне до безволевото състояние на котенце. Възможно е обаче, ако човек има достатъчно силно тяло и огромна решителност, да преобърне ролите и да накара тигърът да се почувства безпомощен като котенце. О, колко често съм правел точно това!

Аз бях напълно готов да повярвам, че великанът пред ме­не е бил способен да извърши метаморфозата, превръщаща тигъра в котенце. Изглежда, той бе в настроение да говори; Чанди и аз го слушахме почтително.

— Умът е владетел на мускулите. Силата на удара на чу­ка зависи от приложената енергия; силата, която проявява ин­струментът човешко тяло, зависи от неговата решителна во­ля и смелост. В буквален смисъл тялото се създава и поддър­жа от ума. Под напора на инстинктите от минали животи в човешкото съзнание постепенно прониква сила или слабост. Те се изразяват като нагласи, които на свой ред се превръщат в желано или нежелано тяло. Външната слабост има ментален произход; получава се порочен кръг, при който обвърза­ното с нагласи тяло разстройва ума. Ако господарят позволи слугата да го командва, тогава слугата става господар. По съ­щия начин умът бива поробен, ако се подчини на диктата на тялото.

По наше настояване внушителният свами се съгласи да ни разкаже нещо за своя собствен живот.

— Най-ранното ми желание беше да се боря с тигри. Во­лята ми беше силна, но тялото хилаво.

Възглас на учудване се изтръгна от мене. Изглеждаше не­вероятно този човек, сега „със плещи на Атлант, способен да издържа", някога да е познавал слабостта.

— Но благодарение на несломимото постоянство на мис­лите си за здраве и сила аз превъзмогнах затрудненията. За­това имам пълно основание да възхвалявам несломимата ум­ствена мощ, която според мен е истинският покорител на бен­галските тигри.

— Смятате ли, уважаеми свами, че някога бих могъл да се боря с тигри? - Това беше първият и последен път, когато през ума ми мина такова ексцентрично желание.

— Да. - Той се усмихна. - Но има най-различни видове тигри; някои скитат в джунглите на човешките страсти. За духа няма никаква полза да се убиват несъзнателните живот­ни. По-добре е да си победител на вътрешните хищници.

— Господине, бихме ли могли да чуем как от укротител на диви животни сте се превърнали в укротител на диви страсти?

Свами Тигър потъна в мълчание. Очите му невиждащо се взряха в далнината, извиквайки виденията на отминалите години. Разбрах душевната му борба да реши дали да удовлет­вори молбата ми. Накрая той се усмихна одобрително.

„Когато славата ми достигна зенита си, тя ми донесе опи­янението на гордостта. Реших не само да се боря с тигрите, но и да ги показвам в най-различни номера. Желанието ми беше да накарам свирепите зверове да се държат като домашни жи­вотни. Започнах публично и с радващ ме успех да показвам своите подвизи.

Една вечер в моята стая замислен влезе баща ми.

— Синко, нося ти думи на предупреждение. Биж желал да те спася от бъдещи нещастия, предизвикани от скърцащите колела на причината и следствието.

— Нима си фаталист, Татко? Трябва ли да се позволява на суеверията да затъмнят стремителните потоци на моите действия?

— Не съм фаталист, синко. Обаче вярвам в справедливия закон на възмездието, както ни учат Свещените писания. В семейството на джунглата негодуват срещу тебе; все някога ще трябва да платиш за това.

— Татко, ти ме учудваш! Много добре знаеш какви са тиг­рите - красиви, но безмилостни! Дори след като току-що се е нахранил предостатъчно с някое злочесто създание, тигърът се настървява за кръв при вида на нова плячка. Това може да е някоя радостна газела, подскачаща по тревите на джунгла­та. Като я хване и пробие мекото й гърло, жестокият звяр опитва само малко от безшумно леещата се кръв и продължа­ва ужасяващия си път.

Тигрите са най-долните създания в джунглата! Кой знае! Може би моите удари набиват в дебелите им глави малко здрав разум. Аз съм директор в горското възпитателно училище, за да ги уча на добри обноски!

Моля те, Татко, смятай ме за укротител на тигри, но ни­кога не ме разглеждай като техен убиец. Как биха могли доб­рите ми действия да ми навлекат беда? Моля те, не ми нала­гай да изменя начина си на живот."

Чанди и аз бяхме целите в слух, осъзнавайки отминалата дилема. В Индия не е лесно детето да се противопостави на волята на родителите си.

„В стоическо мълчание баща ми изслуша моето обясне­ние. След това със сериозен глас ми разкри следното:

— Синко, принуждаваш ме да ти разкажа зловещото пред­сказание, изречено от един мъдрец. Той дойде при мен вчера, докато седях на верандата в ежедневната си медитация.

„Скъпи приятелю, идвам с известие за твоя войнствен син. Накарай го да прекъсне дивашката си дейност. В противен случай следващият му сблъсък с тигрите ще завърши със се­риозни рани и шестмесечно, почти смъртоносно боледуване. Тогава той ще се откаже от предишния си живот и ще стане монах."

Разказът му не ми направи впечатление. Сметнах, че ба­ща ми е станал доверчива жертва на един заблуден фанатик."

Свами Тигър направи това признание с нетърпелив жест като към някаква глупост. После дълго време мълча навъсено, сякаш забравил за нашето присъствие. Когато отново подхва­на прекъснатата нишка на повествованието, това стана вне­запно, с приглушен глас.

„Скоро след предупреждението на баща ми посетих столи­цата на Куч Бехар. Живописното място бе ново за мене и аз очаквах успокоителна промяна. Както навсякъде, по улиците ме следваше любопитна тълпа. Долавях откъслечен шепот:

— Това е човекът, който се бори с диви тигри.

— Това крака ли са или дънери?

— Вижте лицето му! Трябва да е инкарнация на самия цар на тигрите!

Знаете как действат селските хлапета - по-добре от послед­но издание на вестник! А с каква скорост се завъртя след това от къща на къща словесният бюлетин на жените! Само за ня­колко часа целият град беше невероятно възбуден от моето при­съствие.

Вечерта аз спокойно си почивах, когато дочух чаткащите подкови на галопиращи коне. Те спряха пред дома ми. Влязоха няколко високи полицаи с чалми на главите.

Стъписах се. „Всичко може да се очаква от тези творения на човешкия закон, помислих си аз. Няма да се учудя, ако се готвят да ме кастрят за неща, за които си нямам и представа." Но служителите се поклониха с необикновена любезност.

— Уважаеми господине, дошли сме да ви приветстваме от името на принца на Куч Бехар. Той има удоволствието да ви покани утре сутрин в палата си.

Известно време аз обмислях перспективата. По необясни­ма причина изпитвах остро съжаление от това прекъсване на спокойното ми пътешествие. Но вежливите обноски на поли­цаите ме трогнаха и аз се съгласих да отида.

На следния ден бях смаян от един раболепен ескорт, който ме заведе от вратата на дома ми до великолепна карета, тегле­на от четири коня. Един слуга държеше пищно украсен чадър, за да ме предпазва от палещите лъчи на слънцето. Наслажда­вах се на приятното пътуване през града и гористите му окол­ности. Самият царски потомък стоеше пред вратата на дворе­ца, за да ме посрещне. Той ми предложи собственото си покри­то със златен брокат кресло, а сам с усмивка се прехвърли вър­ху един семпъл стол.

„Несъмнено цялата тази любезност няма да ми се размине току-така" - помислих си аз с нарастващо учудване. Мотивите на принца скоро се изясниха.

— Навсякъде в моя град се носи мълвата, че можете само с голи ръце да се борите с диви тигри. Вярно ли е това?

— Съвсем вярно.

— Трудно ми е да повярвам! Вие сте бенгалец от Калкута, отхранен с белия ориз на градското население. Бъдете откро­вен, ако обичате, не сте ли се борили само с безхарактерни, упоени с опиум животни? - Гласът му беше висок и саркасти­чен, обагрен с лек провинциален акцент.

Не удостоих с отговор този оскърбителен въпрос.

— Предизвиквам ви да се биете с моя току-що хванат ти­гър Раджа Бегум³⁹. Ако съумеете успешно да му се противопос­тавите, да го завържете с верига и да напуснете клетката му в пълно съзнание, този бенгалски тигър ще бъде ваш! Ще полу­чите също така няколко хиляди рупии и много други дарове. Ако откажете да встъпите в двубой с него, ще разглася по цяла­та страна, че сте мошеник.

Наглите му думи ме пронизаха като куршум. Изстрелях ед­но гневно съгласие. Полунадигнат от стола си от вълнение, принцът със садистична усмивка се отпусна назад. Спомних си римските императори, които са се наслаждавали, като са пращали християните на арената със зверове.

— Двубоят ще се състои след една седмица. Съжалявам, че не бих могъл да ви позволя да видите предварително тигъра.

Дали принцът се боеше, че ще се опитам да хипнотизи­рам животното или тайно да му дам опиум, това не знам!

Излязох от двореца, забелязвайки развеселен, че царски­ят чадър и пищната карета сега липсват.

Следващата седмица аз методично подготвях ума и тяло­то си за предстоящото изпитание. От своя слуга научих фан­тастични измислици. По някакъв начин страшното предска­зание, което мъдрецът беше направил на баща ми, се беше разпространило и тук, като по пътя си се беше раздуло не­имоверно. Мнозина прости селяни вярваха, че зъл дух, про­клет от боговете, се е преродил като тигър, който приема раз­лични дяволски форми през нощта, а през деня си остава раиран звяр. Предполагаше се, че този демон-тигър е изпратен, за да ме смири.

Друга въображаема версия се състоеше в това, че молит­вите на животните към Небесния Тигър са получили отговор под формата на Раджа Бегум. Той трябваше да стане инстру­мент, за да ме накаже - мен, това дръзко двуного, нанесло тол­кова оскърбления на тигровото племе! Един човек, лишен от козина и остри зъби, осмеляващ се да предизвиква въоръже­ните с дълги нокти и силни крака тигри! Концентрираната злоба на всички оскърбени тигри - твърдяха селяните - е набрала достатъчно сила, за да задвижи скритите закони и да предиз­вика поражението на гордия укротител на тигрите.

Слугата ми ме уведоми също, че принцът е в стихията си, уреждайки битката между човека и звяра. Наглеждал издига­нето на устойчивата шатра, предназначена да побере хиляди хора. В центъра й в огромна желязна клетка, заобиколена от защитна камера, държал Раджа Бегум. Пленникът непрекъс­нато надавал смразяващи кръвта ревове. Хранели го оскъд­но, за да разпалят яростен апетит. Може би принцът очаква­ше, че аз ще бъда трофейната му храна!

Тълпи от града и предградията настървено се юрнаха да си купуват билети в отговор на барабанния бой, възвестяващ уникалното състезание. Денят на битката завари хиляди, ко­ито бяха върнати поради липса на билети. Много хора се про­вряха през отворите в навеса и запълниха цялото пространст­во под галериите."

С приближаване на кулминацията на разказа на Свами Тигър възбудата ми все повече нарастваше. Чанди също беше онемял от възторг.

„Аз се появих спокойно сред оглушителните ревове на Раджа Бегум и врявата на леко ужасената тълпа. Не бях защитен от никакви дрехи освен тези, които обвиваха кръста ми. Отворих резето на защитната камера и спокойно я затворих зад себе си. Тигърът усети кръв. С оглушителен грохот се хвър­ли върху решетките и нададе страховито приветствие. Публи­ката притихна в жалостив страх. Аз изглеждах като кротко агънце пред яростния звяр.

Миг - и бях вътре в клетката, но докато захлопвах врата­та, Раджа Бегум стремително се хвърли отгоре ми. Дясната ми ръка беше безнадеждно разкъсана. Човешката кръв, най-голямото лакомство, познато на тигъра, потече в ужасяващи потоци. Изглежда, пророчеството на светеца всеки миг щеше да се сбъдне.

Незабавно се възстанових от шока на първото сериозно нараняване, което някога съм получавал. Пропъдих гледката на окървавените си пръсти, като ги пъхнах в дрехата около кръста си, и замахнах с лявата си ръка, нанасяйки удар, спо­собен да чупи кости. Животното полетя назад, завъртя се във вътрешната част на клетката и конвулсивно се хвърли нап­ред. Върху главата му се посипа моето знаменито юмручно наказание.

Но вкусът на кръвта действаше на Раджа Бегум като пър­вата възбуждаща глътка вино за дълго въздържал се алкохо­лик. Прекъсвани от оглушителни ревове, атаките на звяра ста­ваха все по-яростни. Недостатъчната ми защита само с една ръка ме правеше уязвим за неговите нокти и зъби. Но аз раз­давах зашеметяващи удари в замяна. Взаимно окървавени, ние се борехме на смърт. Клетката беше същински ад: кръвта пръскаше на всички страни и от гърлото на звяра се изтръг­ваха викове на болка и жажда за смърт.

— Застреляйте го! Убийте тигъра! - пищеше тълпата. Чо­векът и звярът се движеха толкова бързо, че куршумът на пазача мина встрани. Събрах цялата сила на волята си, изре­вах яростно и нанесох последния съкрушителен удар. Тигъ­рът рухна и притихна."

— Като котенце! - вметнах аз.

Свами се засмя от душа, след това продължи завладява­щия си разказ:

„Най-накрая Раджа Бегум беше победен. Царствената му гордост бе унизена още повече: с изранените си ръце аз дръз­ко разтворих челюстите му. За един драматичен миг задър­жах главата си в зейналия капан на смъртта. Огледах се за верига. Издърпвайки една от купчината на пода, аз завързах шията на тигъра към решетките на клетката и триумфално се запътих към вратата.

Но това дяволско изчадие, Раджа Бегум, имаше енергия, достойна за предполагаемия му демоничен произход. С неве­роятен скок той строши веригата и скочи на гърба ми. Стис­на здраво рамото ми с челюстите си и ме повали на пода. Но само след миг аз го приковах под себе си. Под безмилостните удари коварният звяр изпадна почти в безсъзнание. Този път го завързах по-внимателно. Бавно напуснах клетката.

Озовах се в нов кипеж, този път от възторг. Одобрител­ният възглас на тълпата избухна като от едно-единствено ги­гантско гърло. Изранен почти до смърт, аз все пак изпълних трите условия на битката - зашеметих тигъра, вързах го с ве­рига и излязох, без да поискам никаква помощ. Освен това така драстично бях наранил и изплашил агресивния звяр, че той предпочете да не забележи подходящата награда - моята глава в устата му!

След като раните ми бяха излекувани, бях увенчан с по­чести; в краката ми се сипеха стотици златни монети. Цели­ят град празнуваше. От всички страни се чуваха безконечни обсъждания на моята победа над един от най-големите и сви­репи тигри, които са били виждани. Раджа Бегум ми беше подарен, както ми бе обещано, но аз не усещах въодушевле­ние. В душата ми бе настъпила духовна промяна. Сякаш с пос­ледното си излизане от клетката бях затворил вратата за зем­ните си амбиции.

Последва злочест период. Шест месеца бях близо до смърт­та от отравяне на кръвта. Щом се възстанових достатъчно, за да напусна Куч Бехар, аз се върнах в родния си град.

— Сега зная, че мой учител е онзи свят мъж, който е дал мъдрото предупреждение - смирено признах пред баща си. - О, само ако можех да го намеря!

Стремежът ми беше искрен, защото един ден мъдрецът дойде без предупреждение.

— Достатъчно си укротявал тигри - каза той със спокойна увереност. - Ела с мене, аз ще те науча да подчиняваш зверове­те на невежеството, бродещи в джунглата на човешкия ум. Ти си свикнал с публиката: нека тя бъде сонм ангели, наслаждава­щи се на твоето завладяващо йогическо майсторство!

Бях посветен в духовния път от своя свят гуру. Той отво­ри вратите на душата ми, ръждясали и заяли от продължи­телна неупотреба. Скоро ние ръка за ръка се отправихме за моето обучение в Хималаите."

Чанди и аз се поклонихме в нозете на свами, благодарни за живото описание на едно наистина бурно битие. Чувствах се щедро възнаграден за дългото изпитание на търпеливостта ни в студената приемна!