Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов



жүктеу 1.45 Mb.
бет1/6
Дата10.07.2016
өлшемі1.45 Mb.
  1   2   3   4   5   6

Българската идея и демосферата – д-р Светлозар Попов




Националната идея като обществено-политически фактор

Някога, в детството ми, възрастните хора казваха: “Жена, която не е раждала и мъж, който не е служил войник, нищо не са разбрали от живота!” Тази житейска максима отдавна е само едно минало. Днес, българските жени не желаят да стават майки, а българските младежи – да стават войници.

Какво се случи с нас, българите, та толкова много се променихме? Откъде дойде това повсеместно отчуждение между хората? Ще преодолеем ли като народ демографската катастрофа? Това са въпроси жизнено важни за българското общество, доколкото пряко засягат физическото му оцеляване. Всеки, който се чувства българин и държи на своя род и име, на миналото и на бъдещето си, не може да остане равнодушен и безпристрастен пред тях. Струва се да се замислим сериозно, защото проблемът е назрял до степен, когато решаването му не търпи отлагане.

Няма да се спираме подробно на пораженията, нанесени от 5-годишното тоталитарно управление и последвалия го 10-годишен период на посткомунистическото разграбване. Тоталната икономическа, обществено-политическа, духовна, нравствена и демографска криза са факт и ние няма да го коментираме надълго. Не можем обаче да не се запитаме, поради какви причини развитието ни е толкова тромаво и противоречиво? С какво останалите страни от бившия социалистически лагер се отличават от нас, че ни изпревариха толкова явно?

Разбира се, причините са комплексни и ние няма да пренебрегваме, нито да абсолютизираме която и да е от тях. Защото примерно, икономическия фактор може да е от изключително значение, но е доказано, че раждаемостта при хората не е правопропорционална на материалното им благосъстояние. Научно-техническото развитие, за разлика от очакванията, не ограничава обществената значимост на религията. Историята учи, че стремежът към свобода в редица случаи тържествува и над личното его, и над страха от смъртта. Както и това, че духовното пречистване в определени моменти надмогват суетата и сребролюбието.

Ето защо, търсейки разликата между нас и останалите бивши съветски сателити, следва да открием онези качествени фактори, които доведоха до останалите очевидни днес значими количествени факти.

Навсякъде в страните отсам желязната завеса беше посегнато срещу частната собственост и частната инициатива, срещу патриархалните устои на обществото, рода и семейството, срещу духовните жалони – морал, религия, естетика, срещу свободата на личността. Навсякъде бяха натрапени централизирани, тоталитарни, марионетни, кремълско-коминтерновски режими и планова икономика. Единствено в България обаче местния режим, дирижиран от съветското НКВД си позволи погрома над националното самосъзнание и достойнството на българското население.

Никъде другаде не беше посегнато на националното име, докато нас ни преименуваха на “славяни”, “македонци”, “тракийци”, “турци”… Никъде другаде не устроиха кървава баня над собственото си население само и само да му отнемат българското име и самосъзнание, както у нас направиха с т.н. “македонци”. Никъде не посегнаха на интелигенцията си, белязвайки страната със система от десетки лагери и хиляди незнайни гробове. Никъде другаде не посрещаха доблестните си офицери-фронтоваци с арести, процеси, репресии. Никоя друга страна не се самопредложи за съветска или юго република. Никъде другаде подправянето, фалшифицирането и ликвидирането на собствената история не беше издигнато в първостепенна идеологическа задача. Никъде другаде не бяха преследвани и репресирани хора за това, че са се занимавали с древната история на народа си. В герба на никоя друга страна не беше поставена избраната година на нейното създаване, за да бъдат заличени истинските й корени. Никъде другаде партийният флаг не измести националното знаме. Никъде другаде дори и сред славянските страни, прилагателното “славянско” не стоеше пред собственото й народностно име. Никъде другаде коренното население не беше така тъпкано, пренебрегвано и унижавано, както в комунистическа България. Никъде другаде чуждите имперски интереси не биваха поставяни така безпардонно над националните…

Ето защо днес, десет години след краха на тоталитаризма, не ни остава нищо друго, освен да се тровим с горчивите плодове на тази продажна антинародна и антибългарска политика. И няма защо да се учудваме нито на странящите от майчинство жени, нито на бягащите от казармата младежи. Не бива да се учудваме на стотиците хиляди емигранти – младостта и красотата на нацията. Нито на констатацията, че в другите бивши социалистически държави комунистическата върхушка, обсебвайки националните капитали, не ги изнесе навън, а ги задържа в собствените си страни. Нито на челното място, което държим в черния списък на самоубийствата в света.

И за да опровергаем тези, които са склонни да хулят и чернят народа ни, вменявайки му всички злини и пороци по земята, нека се върнем мислено само преди столетие. Тогава, когато България възкръсваше от петвековните окови и прохождаше своите първи стъпки по пътя към държавната си независимост и икономически просперитет. Не беше ли истинско чудо Априлската епопея, разтърсила не само прогнилата Отоманска империя, но и цялото будно човечество? Как да си обясним безпрецедентния икономически подем, поставил Млада България на второ място в света, след Япония, и позволил да се говори за "българско икономическо чудо"” Нали точно тогава беше поставена съвременната урбанизация на българските градове? И пак тогава страната беше опасана с шосета и ЖП мрежа. А се работеше на ръка и с животински впрягове, без съвременните технически средства. Фабриките никнеха една след друга. Точно тогава възвисеният национален дух изуми света и наложи сравнението “прусаците на Балканите!”. Съединение, Сръбско-българска война, Илинденско-Преображенско въстание, Балканска война, Междусъюзническа война, Първа световна – българският войник не позна нито едно поражение! Не даде в плен нито едно бойно знаме! Младежите тогава не бягаха от България. Тогава българските студенти от цяла Европа бързаха към България и към бойните полета…!

По-богат ли беше българинът тогава? Или по-глупав? Кое обединяваше хората и техните неволи? Кое ги правеше толкова твърди, устойчиви и добри? Защо не хленчеха, не капризничеха, не чернеха и не хулеха майка България? Защо предателите и продажниците се брояха на пръсти и всеки можеше да ги посочи? Кое даваше оная сила и смелост, която караше българите да не се съобразяват с капризите на Великите сили? Откъде бликаше неуморната вяра в собствените сили и надеждата за по-добро утре? Защото, ако тогава българинът имаше нещо в изобилие, това не бяха нито парите, нито удобствата и лукса и охолието, а своята вяра и обич към България!

Тогава беше времето, когато българите благоговееха пред българското име и младата държава и не се поколебаваха дори да погинат с усмивка на уста за тях. Когато черните забрадки бяха мерило не само за лична скръб, но и за достойно изпълнен дълг пред Родината – извор на гордост, съизмерима единствено с всемирната мъка. Когато самоотричането и саможертвата в името на Свободата и пред олтара на Отечеството бяха извисени в сладък блян. Когато поетът без капчица превзетост написа:

“Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях

и те за теб достойни, майко, бяха!

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх!”

Беше времето, когато българите бяха единни и съпричастни. Когато чувството на взаимност ги правеше братя. Когато естествените различия не можеха да ги разединят и отклонят от общата цел. Когато:

“И всякоя възраст, класа, пол, занятье,

вземаше участие в това предприятие:

богатий с парите, сюрмахът с трудът,

момите с иглите, учений с умът…”

Беше време, когато имането се броеше не в злато, а в челяд. Когато жените отрудени, от ранни зори до късен мрак, пълнеха къщите с деца, раждани направо на нивата…

И всичко това се правеше само и единствено в името на Майка България. И нейната снага, обилно напоявана с юнашка кръв и женски сълзи, величава се въздигна пред света. И едни я гледаха с възторг и възхита, а други със завист и озлобление! Тогава България беше истинска майка за българите и се държеше като такава. Ежедневно и ежечасно тя раждаше герои и поети, граждани и държавници. И всички те ставаха “строители на съвременна България”! А тя и за миг не се поколеба да откликне на борбите им в Тракия и Македония, без да ги загърби, отродявайки ги, както това стори коминтерновската мащеха. Затова приюти всичките си чеда, озовали се без дом и покрив сред пламъците на пожарищата и погромите. Не го натири по света немили-недраги, подобно на посткомунистическа България. Тогава подаде ръка! Днес ги захвърли като нежелан плод! Как стана така? Как и кой превърна любящата майка в безпътна блудница?

Търсейки отговорите на тези въпроси между нас, неизбежно се сблъскваме с един и същ отговор – наличието или отсъствието на националната идея. За млада и разпокъсана България националната идея се свеждаше до обединението й след Берлинския погром. Най-типичното за нейното болшевишко издание, след окупацията и преврата от 9-ти септември 1944г. беше отсъствието на такава. В това се състои и основната разлика, настъпила със страната преди и след фаталната дата. Това е и разликата ни от останалите бивши социалистически страни.

Не бива да се заблуждаваме, нито да позволяваме да ни заблуждават, че националната идея е някаква призрачна фикция, нещо имагинерно и несъществуващо. Националният дух и идея съществуват реално и като фактор оказват реално влияние върху хода на обществения живот и развитие. Можем да ги срещнем навсякъде по света и по всяко време. Не беше ли националната идея тази, която като един изправи косовци срещу Сърбия, кюрди срещу Турция, чеченци срещу Русия, ирландци срещу Британия? Която превърна Полша в страната с най-голяма раждаемост в следвоенна Европа? Нима пак тя не е в основата на албанския демографски бум от последните няколко десетилетия? При цялата си античовешка същност и фашизмът и болшевизмът достигнаха своите върхове, обединявайки в едно десетки милиони хора, облягайки се именно на националната идея. Примерите са наистина неизброими и не е необходимо да посочим всички, за да сме наясно със значението й на съществен обществен фактор и за интеграцията, и за мотивацията на обществото. Но ако и сега се намерят хора, които недоумяват за какво става дума, нека си припомнят футболното лято на 1994г. – еуфорията, заляла цялата страна, обединиха мало и голямо под българския трикольор и за пръв път от десетилетия, превърнала името на България в нещо величави и свято. Може ли някой да забрави оная сила, която караше хората сами да излизат на улиците и площадите и опиянени от национална гордост, да се чувстват достойни и щастливи. Да се поздравяват с грейнали лица, да се прегръщат, да се изживяват съпричастни, единни, добронамерени? Тогава всички до един и българи и етнически турци, и цигани – всички бяха горди от това, че са българи! Тогава малцинствата изчезнаха. Дори изселилите се български турци в Турция се чувстваха горди от своята Родина и не криеха това. Защото чувството за национална принадлежност обединява, а не разединява, както се мъчат да ни внушат. И няма нищо общо с етническите конфликти, с войните, геноцида, ксенофобията, етническите прочиствания, с които сърбите изумиха света.

За невярващите скептици бихме препоръчали да се огледат наоколо си, защото не е необходимо да ходят надалеч и да изучават пропагандните системи на световните империи, за да разберат що е то национална идея в действие. Достатъчно е да се вгледат в най-близките ни съседи.

Тогава биха установили, че атинските политици и държавници отдавна са самопровъзгласили Гърция за едноетническа (?!) държава, “забравяйки” и потъпквайки името, езика, културата и волята на стотици хиляди българи от Българска Беломорска Тракия. Без ни най-малко да се съобразяват с правото им на етническо самоопределение. И точно затова са създали цяло министерство за “Северна Гърция”, т.е. за окупираните чужди земи! Присвоили са и чуждото за тях име на древна Елада! Присвоили са и българския войвода М. Бочаров, представяйки го за грък и преименувайки го в Бочар и Боцарис, та и те да си имат поне един истински герой. А как да забравим провокацията им на световното първенство по футбол в САЩ, когато точно преди мача им с нашите национали пуснаха над стадиона вертолет с трансперант: “Македония е била и ще бъде гръцка!” Заслужиха си позора – 4:0!

Да надникнем в Сърбия. Въздигнала се от един Белградски пашалък в процъфтяваща Югославия по волята и диктата на Великите сили, западната ни съседка десетилетия беше пример за модел на изкуствена мини-империя. Тя набързо усвои нравите на истинските империи и днес я виждаме зинала да погълне целите Балкани, ако може – до Виена. Можем само да попитаме: “Какви и къде са правата на българите от т.н. Западни покрайнини?” Къде са изобщо българите от Тимошко и Моравско? Асимилирани и сърбизирани, днес техните потомци нямат вече българско самосъзнание! Как да забравим, че и македонците бяха набързо преименувани в “южни сърби”? Но и това им се стори недостатъчно, та в последните години заговориха за “шопска” нация и за “сръбско национално малцинство” в България. Дори нагло нададоха вой за етническите му права! Самозабравили се и освирепели срещу естествения стремеж на поробените народи за права и свободи – Европа доживя да види и да вкуси цялата грозота на греховния плод, който беше създала. Сърбите, комай, преиграха. Не отчетоха настъпилите промени в света и превръщайки национализма в озъбен шовинизъм, са на път да загубят. Иначе всичките им успехи досега бяха плод на национална концепция. Не отчетоха обаче, че дори и концепциите не са нещо вечно и неизменно, а следва да се развиват и обогатяват, адаптирайки се към промените в международните условия. Фалшифицираха и насилиха правдата.

Следва Румъния. Измислено име, изкуствен език, фалшиви корени! И защо не, след като едните се пишат “елини”, другите да не се представят за потомци на гордите римляни. Какво от това, че бяха най-кратко просъществувалата провинция в рамките на империята, от която сам Рим се беше отказал? Какво от това, че само до преди век-два имаха за официален език и писменост българския език и българската писменост? Гордеят се, че са потомци на старите власи (влахи), крият обаче истината за техните корени. Представят се за даки, но мълчат пред истината за произхода им. Откъде се пръкнаха тези даки-траки на север от Дунав, след като две от общо трите провинции с името “Дакия” бяха по южния му бряг, при това във времена, когато вече никой не говореше за траки? Мълчат за това, кога, как и кой им даде Северна Добруджа – Карвунската земя на Испор цар, а по-късно и на Аспарух, обитавана от българи до днес. Това обаче съвсем не им попречи да посегнат и към Южна Добруджа и дори я бяха окупирали. И досега въздишат по нея и все не им излиза от главата. А това как се отстояват национални интереси и национална концепция ни демонстрираха и сега със сагите “Дунав мост –1” и “Дунав мост-2”!

Да се чудим ли тогава на македонистите-сърбомани, писали българите от Македония за потомци на сам-самия Александър Велики? Едните “елини”, другите “римляни”, третите “македонци”?! Добре, че Марсилия е надалече, че утре и марсианци можеше да имаме за съседи, както е тръгнало! Комично? Не, трагично! Но времето на констатациите е безвъзвратно отминало. Време е, дори със закъснение, все пак да се поучим от чуждата практика и от нашите пропуски!

Кое е общото между съседите ни и кое ги отличава от нас? Отговорът е ясен. Различието засяга единствено националните идеи. Известно е, че съседите ни, още от възникването си, са приели агресивни национални концепции, които настойчиво отстояват вече цяло столетие. Обстоятелството, че да “заредят бурето с барут” на Балканите, Великите сили са разпокъсали снагата на България, дарявайки щедро съседите й, поставя последните пред острия проблем за асимилирането на чуждата земя и народ, с цел да защитят заграбеното. Така те са се изправили пред потребността от национална доктрина, която оправдава и увековечава изкуственото статукво. Да го направи приемливо за пред света и бъдещите поколения. И разбира се, единствения изход е бил в лъжата, в подправената и изопачавана истина, в историческата фалшификация. И в страха от истината и справедливостта. А арогантността и агресивността идат да заменят липсващите аргументи и да предадат изкуствена убедителност. Затова и ще ги видим често обединени във всевъзможни военни пактове, изградени под знамето на антибългарщината. Нагли и озлобени от гузната си съвест.

Колкото до България – потъпкана, унизена, разпокъсана – единствената национална идея, десетилетия наред, се е свеждала изключително до обединяването й в рамките на изконните български земи. Поради това, тъй и досега сме нямали друг национален идеал. И пак затова сме се превръщали в твърде лесна плячка – обект на манипулации и интриги, на донор на земи за удобните комшии, които Великите сили си отглеждаха на Балканите подобно на домашни животни. Или по-точно – на дресирани зверчета, които да ползват при нужда за имперските си цели.

След деветосептемврийския погром България остана без национална идея. Лъгана, мачкана, манипулирана, отхвърляна, сочена с пръст и поставяне на колене в ъгъла, тъпкана и унизявана, тя бе доведена до състояние на безизходица и национален нихилизъм. А той верен на вековната си практика, набързо пристъпи към асимилирането ни като народ и държава. Вече имаше опита от обезглавяването и асимилацията на волжките ни братя и българите в Прикавказието, от депортацията и разпръскването на българските колонии от Северното Черноморие. Беше дошъл часът за пълното ни ликвидиране като етнос. За окончателното ни заличаване от лицето на земята и историята!…

Проследявайки ролята на националната идея като значим обществен фактор, ние вече отбелязахме значението, което тя е играла за другите страни, попаднали под кремълски диктат. Посочихме, че чувството за национална принадлежност и собствени национални интереси при тях бяха съхранени, независимо от натрапените режими. И това се беше оказало решаващо за бързото им преориентиране на собствени релси в периода на посткомунизма. Посочихме ролята на националната идея за прогресивното развитие на съседните ни страни. Сега нека се спрем и проследим обратното явление – процеса на денационализация и възникналите от него последици. И разбира се, това ще сторим, спирайки се на собствената си, злощастна история от последния половин век.

Ерозирането на българското общество беше предвидливо заложено в руските имперски програми още преди Освобождението с отглеждането на русофилски настроена българска интелигенция в Петербург, Москва и други културно-просветни центрове в Русия. Спекулациите с общата славянска кръв и кауза, с общия език и религия водеха началото си според едни от времето на Екатерина Велика, а според други – на И. Грозни, а според трети и преди това. Тъй или иначе, налагането на панславизма като руска имперска доктрина започна с фалшификацията на историята. Затова не се мина без погром над българската книжнина, дело на обединените усилия на руската агентура и гръцките владици-фанариоти из българските земи. Така безвъзвратно беше заличено цялото книжно богатство на царската и патриаршеската библиотеки, опазени в старопрестолния Търновград малко до преди самото Освобождение. Погромът обаче беше само следствие на кабинетната фалшификация, наложила тезата за общия славянски родоначалник Масох, по чието име извеждаха названието на Москва и руснаците-московци и за т.н. “славяно-българска история”, намерила място още в летописа на Паисий Хилендарски. И както става обикновено в живота, единият порок води до втори, той пък до следващия и така нататък. Така и лъжата доведе до предателството, предателството до родоотстъпничеството, то пък до прякото физическо насилие и убийството. Навред се започна с показните улични убийства на български политици и държавници – дело на руски агенти (Ст. Стамболов, Д. Петков, Ал. Константинов и др.), мина през безсмислените кървави събития от 23-та и 25-та година. Своя апогей достигна обаче едва със съветската окупация на България и налагането на марионетния болшевишки режим. За броени месеци българската интелигенция бе физически ликвидирана, като гибелта си намериха освен политическия, икономически и културен елит, но също и десетки хиляди учители, духовници, средни и дребни търговци и производители, журналисти и други. Погромът над българското офицерство се позабави до завършването на войната и завръщането му от фронта. Последва фарсът “народен” съд и изграждането на българския ГУЛАГ.

“Мероприятията на народната власт” обезглавиха българския народ. Жестокостта и беззаконието сковаха духа му. След това, по съветска рецепта, се пристъпи към обезбългаряването му. Започна се с погром над старата българска история. Изследванията върху древната българска култура бяха забранени, а българите бяха напълно и безвъзвратно пославянчени. Последваха репресии върху известните изследвачи. Едни минаха през лагерите, затворите и интерниранията. Други неочаквано и без видим повод започнаха да измират. Българските историци бяха насилствено откъснати и противопоставени на българската история. Но дори и тоталната подмяна на българското име със славянското не се оказа достатъчно за кремълските йезуити и техните агенти и местни мекерета, та се пристъпи към повторна спирала на обезбългаряването. “Българските славяни” бяха допълнително преименувани на македонци, тракийци, добруджанци и мизийци (все славянски народи ?!) и така бяхме подготвени за асимилиране от Титова Югославия. Последва геноцидът над българите от Пиринска и Вардарска Македония и кървавото македонизиране на българското население, придружено с хиляди избити. Но и това не бе краят, защото и след краха в отношенията между Тито и Сталин, идеята за ликвидирането на България като държава и на българското име продължи и през следващите десетилетия, когато на два пъти ЦК на БКП излиза с решения за присъединяването ни към СССР и превръщането на България в съветска република. Любопитно е и комичното предложение за отделянето на източните ни Родопи от България и провъзгласяването им за Турска Социалистическа Република. За щастие сценарият не сработи и сега можем само да се усмихваме. Друго би било ако му беше даден ход. Така сламените ни андрешковци щяха да смаят света с плодовитостта си и уродливото си отроче. Това обаче съвсем не им попречи малко по-късно да спретнат т.н. “възродителен” процес. Резултатът, както е добре известно, този път не беше комичен: 300000 български турци, т.е. български граждани от мюсюлманско вероизповедание бяха насилствено прогонени от страната. Оставяйки настрана човешката трагедия и международния скандал, България отново загуби. Този път жива плът.

Спираме се на всичко това не само за да илюстрираме добре известната антибългарска същност на промосковския режим. Нито пък за да разкриваме истинското лице на “необятната братска любов”. Спираме се, за да покажем как в България беше наложен националния нихилизъм. Как страната беше лишена от национална концепция и колко фатално бе това за нея! Спираме се, за да подчертаем ролята на националната идея като формообразуващ и стабилизиращ обществото фактор, както и последиците от нейното отсъствие. И нямаме предвид единствено поредицата опити и инициативи за ликвидирането на страната ни, дело на продажните московски лакеи – родоотстъпници. Жалкото е, че насаденото състояние на национален нихилизъм обхвана широки обществени слоеве и най-вече младежта. Затова тя посрещна падането на желязната завеса с ентусиазъм. Но ентусиазмът й стигна единствено до бягството й от България. Поскомунистическата мащеха направи всичко възможно за да пропъди близо милион български младежи. Те пък, непознаващи чувството на национална принадлежност и гордост, възпитани в духа на националния нихилизъм, лишени от перспективите на националната идея и нямащи никакви основания да се доверяват на довчерашната Държава-Партия, останали без вяра, надежда и любов, потърсиха по-добро съществуване. И го сториха с чиста съвест, защото мястото на Родината в тяхното съзнание беше останало празно още от раждането им.


Българската идея като обективна реалност – същност, характер, особености

Вече отбелязахме, че националната идея е значим социално-политически фактор в живота на обществото, който може да се използва като мощен лост за неговото регулиране и управление. Ето защо тя не бива да бъде подценявана, пренебрегвана или отричана поради непознаване или субективни прищевки, тъй както си позволяваха това довчерашните ни управници. Тя не е случайно и мимолетно, а напротив, почива върху закономерни и обективни корени. Ето защо опознаването й е от първа необходимост за тези, които са се посветили на управлението на държавата и обществото. Защото само така биха се възползвали от нея за благото на България. И за честта на собственото си име. Защото общественик, политик и още повече, държавник без развито национално чувство и национална идея не е просто нихилист. Постът, който обществото му е гласувало го превръща в безродник, родоотстъпник и национален предател. Той лесно и бързо става проводник и агент на чужди интереси, подобно на Г. Димитров, В. Коларов, В. Червенков, Т. Живков и техните клики, които бяха подменили националните приоритети с интересите на престъпната си партия и кремълските си господари.

И така, изправени сме пред необходимостта да опознаем малко по-подробно това, което наричаме национална идея. Бихме могли да започнем като начало с разкриването на нейните корени. Защото само по този начин ще придобием представа за обективния й характер и ще избегнем всичките възможни спекулации около това.

Преди това обаче следва да поясним какво разбираме под понятието национална идея. Както говори самата формулировка, касае се до идея, отнасяща се до цяла една нация. Така се изправяме пред необходимостта от дефинирането на понятието “нация”.

Според най-разпространената представа, нацията е тип етническа категория и представлява историческа общност от хора, създадена в процеса на усилените им контакти на основата на обща територия, икономически връзки, литературен език, някои особености в културата и характера им. В този смисъл нацията включва народа на една държава, консолидиран в рамките на единен пазар и общи държавни граници, без решаващо значение на кръвно-родовия фактор. И все пак следва да различаваме нации доминирани от една или повече народности, както и такива, които представляват истински конгломерат от народности. Това разграничаване, което има пряко отношение за работата ни, говорейки за българската нация. Във всички случаи обаче нацията представлява една по-развита етническа категория, в сравнение с народността и разликата се състои най-вече в степента на културното ниво, характерно за формирането на различните етнически категории.

Българската нация принадлежи към оня тип нации, възникнали върху основополагащото значение на българската народност, независимо от сложните демографски процеси, съпътствали етногенезата й и присъствието на разнообразни малцинствени групи. Отчитайки този факт, следва да отдадем значимото на специфичната материална и духовна култура на старите българи, на развитата им държавност и правова система, на пълноценния и разнообразен стопански живот, включващ развито земеделие, животновъдство, занаятчийство и търговия, на смесения градско-селски начин на живот, на общата религия, език и писменост, на обща “историческа памет”. Всички тези специфични и силно изразени обективни съставки за българската народност, намират субективен израз в народностното самосъзнание, в чувството за принадлежност, единение и солидарност и словесен израз в общото народностно име. И точно поради това българското име придобива, в хилядолетната българска история, ролята и значението на специфичен есенциален белег, но и същевременно и на етногенетичен фактор.

Това е, което не бива да забравяме и следва винаги да съобразяваме, когато говорим за българската нация. И разбира се, то ще играе основополага роля за всяка една българска национална концепция. В същото време, понятието нация се оказва тясно, във формален смисъл, доколкото не включва в себе си всичките онези нейни представители, които са я напуснали по един или друг повод. В пълна сила важи това за стотиците хиляди и милиони българи и техните потомци, разпръснали се навред по света, в резултат от неблагополучната българска съдба още от преди Освобождение до сега. На практика обаче националните концепции, като по правило не остават безразлични към това население и създават разнообразни механизми и връзки за приобщаването му към съдбата на нацията-майка. Ето защо всички подобни концепции са по същество наднационални. Можем само да съжаляваме, че България беше едно от изключенията в това отношение по време на тоталитарния режим у нас. Нещо повече, негова отличителна черта беше ревностно-параноичното отношение към тези българи и налагането на всевъзможни ограничения за контактите им с родината. И това е също проява, но и свидетелство за противобългарския характер на дирижирания от Москва марионетен режим. Излишно е да казваме, че решаването на този наболял въпрос следва да бъде сред приоритетите на новата държавна политика и като такъв не може да не бъде включен в бъдещата концепция. Казаното обаче прави българската идея също наднационална и поради това сме длъжни да различаваме две относително отделни нива в нея. Първото ниво представлява по същество националната концепция, в тесния смисъл на това понятие, тъй както го формулирахме. Негов приоритет ще бъде България и българската нация, т.е. населението живеещо в нейните граници. Второто ниво ще включва всичкото онова население, което не е чуждо на българското име и е запазило българското си самосъзнание, независимо, че живее и дори може да е било родено извън страната. Тази концепция ние ще наричаме “общобългарска”, за разлика от концепцията, която ще бъде само една част от нея. Неин обект, както вече посочихме, ще бъде българската държава и всички българи: нацията, т.е. всички български граждани и цялата българска емиграция по света.

Националната идея възниква върху основите на националното чувство. Заговори ли се обаче за чувство, не бива да разбираме нещо имагинерно и лишено от обективно съществуване. Не бива да го свеждаме и до чисто психологичното понятие, въпреки че взаимовръзката и взаимообусловеността помежду им е явна. Можем само да заключим, че социалното явление се развива върху дълбоки, биологични корени и именно те обуславят обективната му природа. В този смисъл националното чувство представлява разновидност на груповото и родовото чувство, на чувството за общност, съпричастност, солидарност и сигурност, толкова необходими за психичния ни комфорт и нормалното ни и пълноценно съществуване. В природата на хората е склонността им да се обединяват при нужда, когато са в беда, но и по незначителни поводи и признаци, включително и без видима причина. Касае се за дълбоко инстинктивна дейност, осъзнавана като потребност. В терминологията на кибернетиката чувството изпълнява ролята на саморегулиращо устройство. В сферата на психичното чувствата и емоциите са тези, които дават субективната оцветка на нашите усещания и отношението ни към света. В този смисъл именно чувствата обединяват или разединяват, привличат или отблъскват, мотивират, активират, стимулират хората. Ето защо няма да е пресилено ако кажем, че националното чувство е онова духовно, интегриращо начало, което гарантира устойчивостта и дълголетието на една нация.

Ярък пример за това, докъде може да доведе активиращото действие на груповото, включително и на националното чувство е разигралият се в наши дни трагичен инцидент на стадион “Хейзъл” в Белгия, когато тълпа екзалтирани британски запалянковци нападнаха, пребиха и избиха десетки италиански “противници”. При това всичко беше за един футболен мач, т.е. за една игра! В цивилизована Европа! В навечерието на третото хилядолетие! И дори не беше провокирано от събитията на терена, доколкото инцидента предхождаше по време самия мач.

Струва ни се, че не е необходимо да продължаваме с други подобни примери, за да засвидетелстваме обективния характер на груповото чувство и неговата сила. Да продължаваме ли тогава да го пренебрегваме и да си затваряме очите, когато става дума за сериозните неща от живота? Когато хората са притеснени или са в нужда, в беда, пред значим проблем? Случайно ли националсоциализмът възникна точно когато Германия беше обхваната от най-голямата си национална и икономическа криза? Или фашизмът в Италия? Цял свят видя и почувства уродливия плод, който родиха двете национални идеологии, възникнали именно за защита на националните интереси. Засегнатото национално чувство обедини германците в един строй, независимо от античовешката същност на нацизма и доведе до онова умопомрачително състояние, помело като на шега и здравия разум, и вековната култура, и чувството за елементарна справедливост, хуманизъм и християнско милосърдие. Нещо повече, точно засегнатото национално чувство породи националната идея, известна под названието “нацизъм”. Затова и тя имаше толкова чудовищен и свиреп характер. Съветският болшевизъм, при всичките си претенции за явление от напълно друг – класов порядък, само прикриваше хищническите си амбиции на падналата и унизена във войната Руска империя. Затова наред с програмата за световна пролетарска революция, във вътрешен план, силовото хомогенизиране на обществото имаше за крайна цел не по-малко амбициозната и химерична задача да създаде единна и еднородна съветска нация?! Затова на самия връх на тоталитарната пирамида беше издигнат не друг, а Сталин – комисарят по националните въпроси. Оттам и невероятните етнически измерения на болшевишкия произвол: геноцидът, планираният глад, депортациите по етнически признак, преименуванията, заличаването и провъзгласяването на нови етноси, тъй и останали незабелязани на фона на общия погром на населението, чиито контури напоследък постепенно започват да се проясняват.

Разбира се, националното чувство може да има и съвсем други измерения и представа за това ни предоставят хрониките на националната независимост и биографиите на хилядите борци за национална свобода по света. Възможно ли е да забравим “пиянството на един народ”, описано от дядо Вазов в “Под игото”, запознавайки ни с атмосферата сред българското общество в навечерието на Априлското въстание?

Не бива обаче да се бъркаме и да мислим, че националното чувство и националната идея са едно и също нещо. Националното чувство е преживяване. То е проява на отношението на цяла една нация или на отделни нейни представители към заобикалящия ни свят и предопределя готовността, с която реагираме на него. То повишава напрежението в социалната група или обществото като цяло и ги привежда в активно състояние, готово за действие. Но колкото и силно да привлича вниманието, да мотивира и активизира, то си остава “сляпо”, както се изразява народът. Едва след неговото осъзнаване и преосмисляне системата може да заработи ефективно. В противен случай, повишеното вътрешно напрежение води до непредвидимото й поведение или до вътрешното й саморазрушаване. Ролята на идеята е точно в осъзнаването на породеното чувство. Тя винаги изхожда и защитава общите национални интереси, поставя целта, определя избора на посоката и чертае вероятните пътища и начините за постигането й. Тя е необходимата втора компонента в саморегулиращите се системи, наречена в кибернетиката алгоритмичен апарат. При цялата си обаче необходимост и тя, подобно на чувството, не е достатъчна за нормалното функциониране и регулиране на системата.

Следва третата компонента – действието. Едва тогава системата е вече завършена. И за нас е важно да знаем, че триединството на чувството, идеята и действието е задължително условие за съществуването на всяка една система, в това число и на социалната.

В този смисъл, говорейки за съдбата на една нация, ние обезателно следва да отчитаме наличието и степента на националното чувство, в определен момент и по отношение на определени събития, на националната идея като разумното предписание и план за действие и накрая, на националното действие, съобразено винаги с националните интереси. Наличието на тази тризвенна структура е нещо напълно обективно и добре познато на науката от XX век. То, както казахме е присъщо на всички саморегулиращи се системи. И в това отношение нацията като вид социална система, съвсем не представлява някакво изключение. Учените, пък и управниците добре знаят това. Не го знаеха и не се съобразяваха с него единствено доскорошните ни управници. И не случайно. Те, просто бяха проводници на чужди интереси. Това обяснява всичко. Както присъствието на чужди граждани (руснаци) в най-висшите етажи на властта в България (Андрей Карлович, Гриша Филипов и др.), така също насаждането на национален нихилизъм: тоталното подтискане на националното чувство, загърбването на националните интереси, отказа от национална идея. Само така българското общество можеше да бъде приспано в робската люлка на кремълските господари, за да бъде асимилирано при първия удобен момент. Националната идея следва да се различава от националния идеал. За разлика от него, който изразява изключително стремежите, т.е. заветните цели на една нация, националната идея е нещо повече. Тя представлява активно, ръководно начало, определящо дългосрочната стратегия във вътрешното развитие и външните взаимоотношения на нацията.

Следва да поясним, че понятията “национална идея”, “национална концепция” к “национална доктрина” се приемат като синоними. Все пак ние ще отбягваме последното, доколкото го намираме за компрометирано, след като дълго време е било ползвано за имперски цели и домогвания на концепции като панславизма, пантюркизма и великосърбизма.

В контекста на казаното националното чувство, дух и мисъл представляват сила. И като такива могат да се използват в качеството си на оръжие. За добро или за зло! Това зависи единствено от субекта, който я използва и контролира. И не е виновно оръжието за причинените болки, страдания, разрушения и жертви, а този, който го е пуснал в употреба. Щом обаче Господ е създал човека подвластен на чувството за национална принадлежност и то съществува обективно, хората са длъжни и трябва да се научат да владеят и използват тази сила. И това касае най-вече политиците и държавниците. Защото националното чувство е инструмент в тяхната работа. И ако някой има претенциите да бъде политик или държавник, следва да се научи да я разбира, да я оценява, да я владее и контролира, да я умее да я цени и зачита. Трябва да умее да я стимулира, провокира, моделира, без да се плаши и да си затваря очите пред нея. И когато един войник не може да си позволи да пренебрегва личното си оръжие, да се отнася небрежно и безотговорно с него, а е длъжен постоянно да се грижи и да го поддържа, така и добрият държавник трябва да умее да си служи с националното чувство, дух и мисъл. Ако той е трезв и разумен, те ще му служат вярно и ще му са от полза. Ако той е добър човек – ще ги ползва с добро и за добро. И няма защо да се бои. Националният дух в патриотизма, родолюбието и национализма е едно, а съвсем друго са извращенията му в шовинизма, нацизма, ксенофобията, расизма, панславизма, антисемитизма, фундаментализма, империализма и останалите отровни кълнове на войнстващия експанзионизъм.

Сега вече разбираме какво искаше да ни каже Иван Вазов с “Пиянството на един народ”. То обаче би било само едно странно изживяване и любопитно зрелище, ако да не беше породило идеята за бунт и свобода. Именно идеята обедини българите в едно цяло, обхождайки навред страната и извиси стремежът за национална независимост над личните интереси и човешкия страх пред смъртта. Тя превърна покорната рая в борци за народни правдини и доведе до Априлската епопея. Въстанието вече представляваше осмисления и закономерен завършек на кипналото национално чувство, породено от националното самоосъзнаване и възраждането на потъпканата национална самоидентичност. След вековно отоманско потисничество националната идея се свеждаше до бунта, освобождението и създаването на независима българска държава. Оттук и девизът на епохата, извезан гордо върху бунтовническите знамена: “Свобода или смърт!”. И смъртта беше наистина и горда, и сладка.

Освобождението и разпокъсването на България доведе до нов приоритет и нова национална идея – Обединението. Оттук и новия девиз, изписан върху фасадата на новопостроения български парламент: “Съединението прави силата!”. Дори и последвалите неуспешни войни и национални катастрофи не можаха да сломят духа за българското единение до момента на съветската окупация и налагането на болшевизма в България.

Утвърждаването на противобългарския, коминтерновски режим на московските агенти Г. Димитров и В. Коларов дори и само за по-малко от половин век се оказа гибелен за България. Денационализацията и налагането на националния нихилизъм бяха издигнати в първостепенна задача за продажната БКП. Ликвидирането на интелигенцията и сковаването на живия народен дух в българския ГУЛАГ, погромът на българската история и българските историци, подмяната на българското име, отказът от защита на българските национални интереси, табуто върху всяка мисъл за българска национална идея бяха само отделни щрихи от диктата на чуждата власт. Знаменателни ще си останат многократните опити за ликвидиране на българската народност и българската държавност, извисили се като истински апотеоз на националното предателство. Половинвековната съветизация наложи девиза: “Навеки с големия брат!”. Така достигнахме дъното на националното си крушение: икономическо, политическо, нравствено и демографско – до отказа си от държавен суверенитет и независимост. Отсъствието на гражданско общество лиши България от граждани, граждански инициативи и живот. Затова и миграцията на близо милион млади българи бе естествената реакция от рухването на режима. Бягството от България се оказа единствения светъл лъч надежда за мнозина. Ето защо, редно е да се запитаме: “А сега накъде?” И въпросът не е само риторичен. Той е от жизнено важно значение за България и за българите. И по същество означава, изправянето пред проблема за националната идея. Идея, която да прочисти отровеното съзнание на българското общество. Която да го обедини и стимулира. Да посочи заветната цел и увлече народа след себе си! Защото въобразявали си някой, че можем да се оправим в мрака на посткомунистическия хаос без помощта на пътеводна звезда? И кое тогава ще ни обедини, ако не националната идея? Кое ще ни стопли без взаимност, съпричастност, солидарност? И кое ще ни вдъхне тъй необходимите ни вяра и надежда?

Отговорът е един. И това е националната идея. Без нея ще бъдем без изход, без избор и без шанс. Без нея ще останем без име, без идентичност, без собственото си “Аз”, без род и родина, без минало и бъдеще! Останали без корени сме обречени да загинем като народ и държава. Знае се на кого това е изгодно. Не обаче и на самите нас. И затова не бива да го допускаме. Не можем да продължаваме да я караме все така в безпътица, нехайно и безотговорно. Попаднали на дъното, ние имаме нужда от национална идея, за да ни помогне да се отблъснем от него, да изплуваме на повърхността и доплуваме до спасителния бряг.

Сега, след като посочихме ролята на националната идея като фактор за развитието на обществото, след като разкрихме нейните обективни основи и я определихме за естествен елемент на духовния му живот – задължителен за нормалното му функциониране и след като наблегнахме на крещящата необходимост от такава за излизането от тежката катастрофа, резултат на полувековния тоталитарен характер и противобългарски и антинационален по същност промосковски режим, следва да потърсим и очертаем грубите контури на новата българска национална идея. По същество това представлява изграждането на дългосрочен план за бъдещото развитие на България, към който трябва да се придържат българските правителства и българското общество като цяло. Основното изискване към този план е той да осигурява просперитета на държавата и добруването на обществото. Това означава от една страна да бъде печеливш, а от втора – да не допуска излишни рискове, които биха разстроили обществото, подобно на националните катастрофи от изминалия век. На първо място новата българска национална идея трябва да има спасителен характер, за да изведе благополучно страната ни от посткомунистическото блато, в което сме затънали. Същевременно обаче това съвсем не е достатъчно. Защото просперитет и добруване не означава просто съществуване. Ние и досега си имахме такова – без име, без минало и бъдеще, без собствено “Аз”, само с едно настояще, подобно на домашните скотове. Просперитет означава материално благосъстояние, но най-вече духовно процъфтяване и извисяване! Това означава издигането ни като общество по определени пунктове над останалия свят. Извисяване, което осигурява и подхранва националната ни гордост и самоидентификация, което не отблъсква, а привлича и увлича другите народи. Което търпи положителна оценка и одобрението на световната общественост и става пример за подражание. Което издига българското име пред света и го прави познато и желано навред. И нека не бързаме да даваме израз на скептицизма си и не откриваме преждевременно дискусията: “възможно ли е това?” Изискването е задължително за една национална идея. Искаме ли да градим такава сме длъжни да го открием и посочим. Как иначе ще спечелим нацията, за да я приеме и последва? И най-хубавите приказки за материално благополучие в бъдещето не са достатъчни. Още повече след горчивия опит от злополучното строителство на социализма и комунизма, на който бяхме свидетели. Защото и най-наивните проумяха как се разграбва натрупаното народно богатство. И защото българската младеж недвусмислено показа, че не желае повече празни приказки за благоденстващо бъдеще при мизерно настояще. Тя набързо разкри лъжата и отказа да дава вярата си даром, срещу голи обещания. Ето защо националната идея трябва не само да е насочена към бъдещето в дългосрочен план, но и да дава нещо в настоящето. И това нещо да е достатъчно голямо по мащабите си, за да може да ангажира цялата нация без да пренебрегва и изключва когото и да било.

Оказва се, че изискванията ни към търсената национална идея са твърде високи. Тя трябва да е спасителна. Да е мащабна, печеливша, но и реална, и прагматична. Да играе ролята на обединител на нацията. Да мотивира и стимулира. Да привлича и увлича. Да е ориентирана към бъдещето като изхожда от миналото, но без да загърбва настоящето. Да свързва материалното с духовното. Разбира се, трябва да е приемлива за света, което ще рече да не бъде конфронтационна и егоцентрична. Да е чужда на насилието и посегателството. Да не се гради за чужда сметка и върху чуждото злощастие.

Посочените изисквания маркират, до голяма степен, контурите на желаната национална концепция. Тя обаче трябва да е съобразена и с условията, в които се развива българското общество. Поради това, редно е преди да пристъпим към формулирането на целите, задачите и принципите на българската национална идея, да посочим външните и вътрешните условия, в които тя ще трябва да действа. Да диференцираме разнообразните и разнопосочни фактори, които ще й оказват влияние. Да потърсим тяхната оценка, за да имаме яснота за съпътстващите и срещуположни сили, на които тя ще бъде подложена. И да не забравяме, че част от тях ще играят ролята на опасни подводни рифове, готови във всеки момент да й причинят пробойна и да я унищожат.

Основната част от проблемите са породени от ерозията в самосъзнанието на българския гражданин, резултат от съзнателното, целенасочено и безпрепятствено пагубно влияние на чужди, външни, агресивни влияния, дело на имперски, политически и идеологически доктрини. Не бива да се забравя, че днес, значителна част от българското население живее със самосъзнанието на славяни, турци, македонци и производство., че не се зачита и страни от българското си име, с което се поддава на външна асимилация. Българската национална концепция следва да преодолее и пречупи веднъж и завинаги тази порочна практика. Трябва да се направи всичко възможно, за да се гарантира запазването на българското национално самосъзнание в дългосрочен план не само на хилядите емигранти, но и на потомствата им, създадени в чужбина.

Безспорно най-сериозната и значима по отношение на българската национална идея си остава опасността от действията и провокациите на т.н. пета колона в българското общество. Естествено това са хилядите представители на бившата комунистическа номенклатура и на свързаните с режима репресивни органи, които загубиха част от безграничните си привилегии. не бива да се забравя, че това са хората, концентрирали огромна икономическа и политическа власт в страната. В техни ръце са милиардите заеми вземани през 80-те години, почти изцяло стопанската собственост, банките, транспорта, медиите, съдебната власт, силовите структури, десетките политически партийки – недоносчета, синдикалните организации, огромна част от казионната научна и художествено-творческа интелигенция, възпитаваното в съветски военни школи офицерство, бездуховната църква. Като по правило всичките тези структури и техните представители са изразители на чужди интереси и по същество представляват явна, открита, агресивна и омерзена от собственото си падение чужда агентура. Най-вече кремълска. И във всички случаи противобългарска! Именно действията на тази пета колона, умело дирижирани отвън, са основната пречка за нормалното развитие на страната през последните десет години на “преход”. Именно те манипулират обществото и бойкотират развитието на демократичните процеси. Именно те подменят пазарната икономика с икономиката на скритите монополи. Те дирижират и ползват сивата икономика, армията мутри-дегенерати, фараоните и пирамидите. В техните мръсни ръце са цялата куча преса, както и “националните” медии – БНТ и БНР. Затова и ежедневието ни е наситено с черни прокоби, с откровени лъжи, манипулации, компромати, богато гарнирано с кал и оплювки. Цялата тази сатанинска сила продължава да е на разположение на московските си господари, да трови съзнанието на народа и да продава българските интереси. Ето защо всеки, който е решил да работи върху изграждането на българската национална концепция, следва не само да се съобразява с наличието на коментираните ретроградни и чужди сили, но и да търси изход за ликвидиране на влиянието им. Десет години посткомунизъм начело с бившите номенклатурчици, ченгета и техните мутанти и креатури стигат! България трябва да отхвърли тяхното бреме! Да се очисти! За да тръгне по пътя на своето ново възраждане!

Това са, най-общо казано, опасностите пред една национална идея, чиито корени водят началото си от недрата на българското общество: нейното изкривяване и нейното съзнателно и целенасочено бойкотиране и профанизиране. Наред с тях обаче са налице и редица външни опасности, с които също трябва да се съобразяваме. И на първо място сред тях е добре известната ни руско-съветска опасност. В исторически план, още от времето на създаването на първото руско държавно обединение – т.н. Киевска Рус, до ден днешен Русия е най-отявленият и последователен враг на всичко българско. Замислена като алтернатива на Киевската българска държава на Бат Баяновите наследници от хазарския суверен, тя последователно ликводора българската държавност в земите на старата Кубратова България, а след това и на Волжко-Камска България и на Дунавска или Аспарухова България. Неслучайно Димитър Съсълов говори за вековната руска омраза срещу всичко българско, резултат на руския малоценностен комплекс пред българското име и минало. И това са го разбирали още българските възрожденци далеч преди т.н. Освобождение. Затова и прочутите слова на екзарх Антим I: “Да! Вие ни освободихте, но от вас кой ще ни освободи?” Користните руски цели на Балканите и в България са били добре известни на Г. Раковски, Хр. Ботев и И. Вазов. С. Стамболов ги е прозрял още като студент в Одеса. Затова е бил и толкова непримирим. Затова е бил и посечен от руски платени убийци. 3-ти март не донесе свободата. 3-ти март само замени турската власт с руска. Подобно на 9-ти септември и 3-ти март е ден на поредната руска окупация. Няма друга държава, която да разполага с толкова многочислена агентура, пропила до такава степен българското общество, българските институции и народно съзнание. Голямата част от злините сполетели народа и държавата ни са отровния плод на подмолната и коварна руска политика и това, колкото и да се премълчава е добре известно на всеки, който е тръгнал да дири корена на злото. Никой друг като Русия няма толкова вина за сполетелите ни национални катастрофи и човешката трагедия, разпънала на кръст мъченическия български народ. Затова и днес всяко обществено-политическо събитие в България следва да се разглежда и оценява в контекста на руските имперски интереси, за да се придобие реалната представа за неговата същност, цели и задачи. Ето защо, крайно време е казаното не само да бъде осъзнато от българските политици и държавници, но и да се вземат решителни мерки за ликвидирането на тази порочна и пагубна практика. Само така можем да стигнем до свободата и независимостта си! И българската национална концепция трябва да дава отговора на този въпрос.

На второ място, следва да сме наясно с враждебното обкръжение, в което сме принудени да живеем. Откъснатите български земи, дадени в дар на съседите ни представляват истински трън в собствените им очи. Гузни от безчестието на грабежа и силовата асимилация, денационализация и обезбългаряване, съседите ни, без изключение са наложили антибългарски доктрини, които нагло и умело налагат на световната общественост в наш ущърб. Нещо повече, те и днес продължават нагло и цинично да проявяват претенции за нови български територии и части от българското население. И най-жалкото е, че досега България не намери дори и веднъж достоен отговор в своя защита и не дискредитира несъстоятелните, имперски посегателства срещу себе си. Обратно, инспирираната от половин век кремълска теза: “Да не засегнем и обидим съседите” тегне като табу над държавниците ни и ни превръща в лесна плячка за всякакви външни инсинуации: Южна Добруджа, “шопска нация”, “македонски език” и нация, македонско малцинство в България и македонизиране на древната българска история, етническа асимилация и погром над българското население в Западните покрайнини, Поморавието, Северна Добруджа, Вардарска и Егейска Македония, голямата част от Тракия, ползването на българите-мохамедани за налагането на панислямистки и фундаменталистки тенденции и интереси и ерозирането на българското общество. България трябва да намери сили и средства за да противодейства на доктрини като великосърбизъм, македонизъм, елинизъм, пантюркизъм, ислямизъм, да изработи адекватно поведение и защити интересите си. И това е също задача на националната концепция.

От трета страна, не бива да забравяме и естествените слабости на света, към който сме се упътили. Всеки опит за идеализирането му ще бъде сериозна грешка и недопустима наивност. Грубият прагматизъм, перфидният егоизъм, себичността и лицемерието на Европа никога не бива да се пренебрегват. Колкото и да бъдат критикувани, имат напълно обективен характер. Важното за нас е все пак, че тя съумя и превъзмогна агресивността, експанзионизма, разделението, нетърпимостта. Нова и обединена Европа е шансът на всички европейски народи и всеки, който не се съобрази с тази съвременна тенденция може само да загуби. Затова независимо от старите рефлекси и комплекси нещата са съществено променени. Следва да сме наясно с казаното, да се съобразяваме с него и да го използваме за собственото си благо. Само че без излишни илюзии и самоунижаващи реверанси.

Една значителна част от опасностите пред всяка национална доктрина се крият в крайните, екстремни състояния на задаване и интерпретирането й, състояния, които излизат извън определените и допустими международни норми, граници и правила на поведение. Извеждането извън приетите стандарти води до нарушаване на естественото равновесие, до дисхармония, а от там и до негативни последствия, превръщащи концепцията в нещо нежелано, неприемливо и опасно. Естествените крайности, до които може да стигне и на които може да стане жертва една национална идея са, от една страна, националния нихилизъм, с присъщите му прояви на родоотстъпничество и национално предателство. От друга страна това са агресивния шовинизъм, ксенофобията, войнстващият експанзионизъм. Колкото до България, само през изминалия век, тя опозна до болка и едната и другата крайности, било като субект, било като обект. Затова сме и оптимисти, че съвременните ни политици, държавници и обществото като цяло, ще са направили своите изводи и ще са се поучили от грешките и слабостите на предшествениците си. Накрая, не бива да се пропуска и друга една опасност, която води началото си от идеалния характер на всяка концепция. Казаното, отнесено към националната идея означава, че тя като нещо дълбоко съкровено за цял един народ, носи елементите на святост и свещеност. Ето защо попаднала в нечистоплътни ръце, те лесно я биха омърсили и обезсмислили. Имайки предвид казаното и вражеската среда, в която ще се налага да функционира българската национална идея, налице е явната опасност тя да бъде съзнателно дискредитирана и компрометирана о превърната в жалка гротеска. Основна задача на българското общество е да не допусне разиграването на подобен сценарий, да посочи и изолира злосторниците и продажното им дело.

Сега, след като се спряхме на същността и характера на националната идея, след като посочихме положителните и отрицателните условия, в които ще бъде изграждана и утвърждавана, както и опасностите, които могат да я компрометират и обезсмислят, нека обърнем поглед към самата концепция. Вече се постарахме да придобием известна представа върху най-грубите й контури. нека сега да се опитаме да изградим модела, на който в един по-следващ етап ще трябва да вдъхнем живот. Това ще рече да фиксираме целите, задачите и принципите, които трябва да преследва и на които следва да отговаря концепцията.

Както посочихме, в най-общ вид, националната концепция ние разглеждаме като цивилизовано средство, което има за цел да осигури всестранния просперитет на българския народ и държава в условията на съвременния отворен, интегриран и глобализиращ се свят, при гарантирано опазване на българското име и самосъзнание. Като всяка национална концепция основният акцент поставяме върху българския народ и държава, за разлика от половинвековната практика за доминиране е диктат на теснопартийни и великоруски интереси. Основните цели виждаме насочени към осигуряването на благоденствието на целокупния български народ, независимо от пол, възраст, гражданство, етническа, верска и политическа принадлежност; изграждането на България като стабилна, сигурна, демократична и правова държава – истинска майка и притегателен център за всички българи, където и да се намират те по света – опора, защита и гарант за пълноценното развитие на българския интелектуален и духовен гений.

И така, обект на националната идея са българинът и България т.е. човекът и държавата. Целите й намираме във всестранното развитие на тези три основни компонента. Следват задачите. На първо място поставяме дефинирането на обекта, т.е. понятията “българин” и “България”. Като втора задача виждаме изработването на формулата, около която народът може да се обедини и която ще осигури единението ни като цяло. Също и девизът, зад който той би застанал и в името на който би приел необходимите усилия, жертви и лишения. Следва подготовката на програмата, която да изведе България от неблагоприятното състояние, в което сме изпаднали и да осигури реалното ни развитие и просперитет, както и действията по нейното реализиране. Всичко това изисква подготовката на интегрирането ни в евроатлантическия свят, при условия, запазващи българската идентичност и националното ни достойнство. На пето място поставяме защитата на човешките права и свободи на българите във и извън границите на България. Следва работата по защитата на българските национални интереси и стабилност, отпорът на вражеските, противобългарски доктрини, на антибългарските действия и сплетни на нашите зложелатели, както и задушаването и ликвидирането на чуждата агентура у нас. И накрая, като последна задача виждаме работата по опознаването на истината за древното и величаво българско минало, възпитанието в чувство на родолюбие и патриотизъм у подрастващите и цялото население и преклонението пред българските добродетели и име.

След фиксирането на целите и задачите на българската национална концепция, следва да маркираме и принципите, върху които ще бъде градена тя. С това ние ще споделим вътрешните й правила и норми на допустимост, както и границите на приложението й. Само по този начин ще разсеем всичките опасения, които буди една национална концепция за света и ще пресечем в зародиш евентуалните опити за спекулации и нападки срещу нея. Като пръв от принципите ще посочим принципа на единението. Стремежът концепцията да е насочена към всички българи по света и да обхваща, колкото е възможно по-голяма част от тях я превръща във всебългарска концепция. Разбирателството и солидарността между българите следва да бъдат издигнати като всеобщ нравствен принцип и държавна политика. Друг основен принцип, залегнал в основите на националната идея е този на демократичността. Развитието на гражданското общество, съблюдаването и равенството пред закона, хуманизмът и придържането към общочовешките ценности и цивилизационни норми на живот са само отделни страни от посочения втори принцип. Във външен план е заложен принципът на мирното съвместно съществуване, но не този, към който се придържаше и както го правеше бившият СССР, а този на отворените врати, на откритите и ясни отношения, на цивилизованите диалози и на международните правни норми. Следва принципът на активността, което ще рече, че животът ще се гради по личната инициатива на гражданите, организациите и институциите, а не под задушаващия диктат на чуждите интереси. Това не означава държавата да бъде пасивна. Напротив, особено във външен план, за отстояването на българското име и достойнство държавните институции следва да бъдат изключително активни и точни в действията си. Нещо повече, те трябва да се съгласуват и да са в синхрон с действията на гражданите, на гражданските и стопанските организации.

С това завършихме запознаването си с основните цели, задачи и принципи на националната идея. Сега вече можем да приемем, че разполагаме с по-пълни и определени представи за нейните форми. Посочихме и съдържанието й – българинът, България и българщината. Възниква въпросът за вътрешната й структура. И за да успеем да го решим, следва да се обърнем към онова общо за народа и държавата начало, което не само ги свързва в едно цяло, но което определя най-интимната им специфика. Убедени сме, че само по този начин бихме стигнали до вярното му решение.


  1   2   3   4   5   6


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет