Да (не) се разберем като мъже



жүктеу 63.08 Kb.
Дата14.07.2016
өлшемі63.08 Kb.
Да (не) се разберем като мъже

Мъжът, за когото ще стане дума по-долу държи винаги на бюрото си репродукция на картината „Пролет” от Ботичели. В нейния композиционен център сезонът на първите цветя е с лице на младо момиче – бледо, с фини черти, странна амалгама между монашеско смирение и обещаваща женственост. Когато години по-късно биографи и литературни изследователи редят пъзела на неговата личната история , ще отбележат, че в черно-белите снимки на жените в живота му изплува точно това лице. Бледност, одухотвореност и някаква отвъдна отнесеност на лицето, което мъжът ще търси във всяка следваща среща. А срещи има. В едно от писмата си той пише: „И не вярвам никоя жена да съжалява, че ме е срещнала – никоя жена, която ме е чувствала наистина близък. (...) И дори, когато съм виждал, че съм обичал недостойни жени и на тях съм давал най-хубавото, което имам.”

Вероятно всички жени, преминали през живота на Боян Пенев, му прощават всичко. Но преди това...

През зимата на 1884 година в Шумен изглежда избухва епидемия от скарлатина. Заболяването, успяло да съчетае в названието си латинските понятия за „белег” и „треска” за малко да отнесе в градските гробища двегодишния син на казанджията Пеньо и жена му Калушка, където те вече са изпратили три дъщери. Този път погребението се разминава, само дето гласът на момчето за дълго изчезва. После внезапно се връща...

Години по-късно, с възмъжаването, гласът придобива специфичен галещ тембър. Магнетично привлича слушащите, а сред жените необяснимо предизвиква емоционално подчинение и необясним копнеж. Една от тях ще каже по-късно, че във винаги пълните зали, в които мъжът говори, този глас предизвиква тишина като в храм. Често в ключалката на вратата на аудиторията, допреди минута пълна със студенти, портиерът открива пъхнато от женска ръка цвете.

Нерадостно и самотно детство, властен и избухлив баща, който фалира и продава семейния дом, любвеобилна и меланхолична майка.Постоянна смяна на градове, училища, адреси. На основание 157-о разписание за болестите от 1899 г. освобождаване от военна служба в държава, в която всички пеят „Велик е нашият войник”. Първи адрес в София – улица „Гробарска”...

Приключва първото десетилетие на двадесетия век. Точно от улицата с катафалките и една кръчма с гордото име „Белина” прекаралият скарлатина в детството си Боян Пенев всяка сутрин тръгва към преподавателската катедра и аудиториите в Софийския университет.

По това време Дора Габе току що е издала дебютната си стихосбирка „Теменуги”, а на един от екземплярите Пейо Яворов с наранена мъжка гордост е надраскал хапливи забележки. Елисавета Багряна пише първите си ученически стихове в Търново. Във Виена Зигмунд Фройд вече е обяснил какво влага в термина сублимация и е написал „Три очерка по история на сексуалността”. Вероятно някъде из бележниците му има начертани различни триъгълници...

Неочаквано, в острия връх на някои житейски триъгълници с константното и неявно присъствие на жената-майка, точно мъжът е заплашителен образ още от детството на Боян Пенев. Също като онзи прекалил с алкохола чичо, който го държи с клатушкаща се пиянска обич в ръце. За да се срутят двамата през парапета на старата шуменска къща долу на каменните плочи. И за да се появи белегът на детското лице, прикрит по-късно с черната брада, която жените толкова ще харесват.

Или необузданите изблици на ярост към околните при баща му. След години в спомените на професора литературен критик Боян Пенев те ще бъдат естетизирани с евфемизма „луда страстност”. С нея пък той и близките му ще обясняват идентичните и дълбоки пристъпи на мизантропия в самия него.

Там са и момчетата от махлата, които ще го подиграват, заради белезите от скарлатина по лицето. Често хвърлен камък ще бележи категоричността на това отхвърляне. И интуитивната омраза-предчувствие, че след време момчето, което бяга пред тях с разширени от страх очи ще вижда отблизо разширените от страст очи на най-красивите и желани жени, за които всички говорят. Докато те ще са още в същата тази махала на западащия гарнизонен град.

Тази мъжка непоносимост-ревност ще следва като сянка големият български литературен историк и критик, преводач, преподавател през целия живот. Дора Габе винаги разказва, че в думите от първата им среща и съдбоносното запознанство прозвучало името на Яворов: „Казвам се Боян Пенев. Много исках да се запозная с вас. Молих Яворова, но той не пожела...” Дали това е само обяснение за мъжката му настоятелност или упрек към отсъстващия на първата им среща, но все още жив поет?! Някак необяснимо, но и не неочаквано след документираната близост между трагичния двоен самоубиец и популярния в светското общество университетски преподавател, по-късно ще се появи една категорична бележка в дневника на Боян Пенев: „Аз ненавиждам поетите...!” Още по- необяснима изглежда фразата, написана от ръката на човек, който по-късно ще свърже емоционално съдбата си с двете най-големи български поетеси Дора Габе и Елисавета Багряна. А стотиците писма, написани от същата тази ръка до тях, ще се сочат за образци в българската любовна епистолария. Но отново едва ли е толкова популярна друга кратка бележка от поменатия дневник: „Не вземайте никога писмата ми за изповеди!”. Тя съществено променя готовността доверчиво да приемаме и сантиментално да въздишаме по красотата на чувствата и думите за любов от белия някога лист.

Както и да е. Същата мъжка ревност наднича между редовете от дневника, написани от Боян Пенев по-късно и документиращи погребението на Яворов. Тези редове отбелязват с изглежда дълбоко скрита ирония особено големия брой жени, съпътстващи поета в неговия последен път и доведени тук от присъщото му „неосъзнато изкуство да пленява жените”. За тези пък жени вечна тайна ще останат онези моменти от творческата лаборатория на автора на „Две хубави очи”, споделяни отново насаме с Боян Пенев и останали в дневника му. Моменти на „цинични коментари тук-там”, когато чете стиховете си или обяснението: „С този стих съм искал да загатна за онази работа...”. Онази работа, за която си говорят мъжете, когато жените не ги слушат.

И пак там по страниците на дневника Боян Пенев отбелязва безстрастно, че Пейо Яворов имал огромна потребност от разговори за жени и за близостта си с тях. Въпреки, че непомерната близост точно с една от представителките на обичания от него пол го води до отровата и куршума в безотказна комбинация.

Едва ли тази хладна оголеност в спомените за Яворов, останали по страниците на личния дневник на Боян Пенев, може да бъде обяснена само с безжалостно високите критерии, които литературният критик и историк поставя пред всеки творец на своето време. Тук вече не става въпрос за литература. Мъжко, твърде мъжко!

А когато мъже оценяват мъже в отношението им към жените, понякога наистина става непоносимо. Като записаните от Михаил Топалов-Памукчиев спомени на банкера Атанас Буров, който отговаря на въпроса за брака на Дора Габе и Боян Пенев: „Дора Габе бе хубава жена, гореща, сластна и приятна. Боян Пенев — грозен, осакатен, страшен като Пенчо Славейков… Кривоуст… Аз, ако бях жена, никога не бих се доближила до него. А Дора го взе за мъж. Просто необясними неща.” Баналното в тази оценка е старо като света недоразумение. Мъжете с много пари и малко думи никога не разбират как жените могат да бъдат фатално привличани от мъже с малко пари и много думи. Едва ли пресметливата рационалност на банкера Буров е могла някога да калкулира житейското салдо, получено от стиховете на Елисавета Багряна, посветени само и единствено на гласа на Боян Пенев: „Говори, говори, говори! / аз притварям очи и те слушам

И още: .../ гледаш ме с очи на похитител, / а в гласа ти всеки звук ме гали.

Отново този глас, чрез който животът се създава, но и оценява в спомените на жени: „Той възприемаше света със слух на музикант. Не можеше да понася някои хора само заради лошия им глас. До болезненост музикален. За него светът беше музика.”

Да, мъжете определено не харесват Боян Пенев. Дечко Узунов рисува онзи изчезнал в бомбардировките на София портрет на Елисавета Багряна, който Сирак Скитник ще определи като: „недействителен в най-добрия смисъл”. Жена с бяла якичка, очертани тънки устни, лист в дясната ръка с пръстен на средния пръст. Изкусителност на монахиня, оставила извън платното тайната за мераклийското подвикване на художника към една от присъстващите в ателието приятелки: „А формата на чорапите харесва ли ти?”. По-късно Дечко Узунов ще разказва: „Мъжът и бе слаб, тънък, нервен, ревнив. Виждаше, че тя получава признание всеки ден все повече, хем се радва, хем усеща, че я изпуща...Той беше много остър човек. Една брадичка скриваше лицето му, деформирано малко, изкривено. И като погледне с ония очи – страх те съвзема.”

Самият Боян Пенев потиска своята мъжка ревност зад невинни жестове – ще обърне стола с гръб към съседната маса под претекст, че така жената ще е защитена от вечерния крайморски вятър. Или отново по страниците на дневника си, където мрачно ще запише, че „не обича д-р Кръстев, заради тартюфското му отношение към жените”. Не проронва и дума за портрета на Багряна, за който говори цяла София. Помрачнява, когато профилът на млад французин е сравнен от нея с лицето на художника Райко Алексиев.

Но най-странна трансформация за това нежелание да споделиш с други онова, което те вдъхновява и можеш да държиш в ръце или притискаш до гърдите си е ревността на Боян Пенев към книгата. Защото книгата е в женски род, тайнствена и скрита за очите на другите, нея можеш да разгръщаш в заключената стая, защото той винаги работи при заключени врати. Дора Габе ще разкаже на Мария Каспрович – съпруга на големия полски поет Ян Каспрович – че Боян Пенев не дава книги на други и цял побледнява, когато види книга в ръце, които не умеят да я държат. Че книга, която е минала през много ръце и нечиста се връща при него той счита за недевствена.

Ето я дълбоката, истинска и съкровена ревност, изпитвана от човек, който и до днес остава едно от най-голямите имена в историята на българската литература, литературна критика, култура. Живот в равностенния триъгълник на Аз – книгата – жената.



Извън него остават мъжете, които не могат да разберат и ненавиждат мълчаливата му и горда остраненост. Като Иван К. Шапкарев – съпруг на Елисавета Багряна, който в минутите след развода ще и каже: - Няма да оставя това без възмездие. И ще си спомня: Смятах, че ще убия мислено Боян Пенев. На следната година той умря...


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет