Елена г. Вайт



жүктеу 0.78 Mb.
бет1/6
Дата07.07.2016
өлшемі0.78 Mb.
  1   2   3   4   5   6


ЕЛЕНА Г. ВАЙТ

както я знаят другите

Според биографичната информационна бележка на Г.К. през 1909 г. Елена Г. Вайт е била около 157 см. висока, с тегло 70 килограма. "Цвят на кожата по-скоро тъмен", "очи сиви", "коса сива". Ако този формуляр би бил попълнен няколко години по-рано, косата й щеше да бъде отбелязана като кафява. Сега тя бе на възраст 81 години. Двадесет и шест точки на този формуляр даваха сведения за "дата и място на раждането - Горхам, Майн, 26.11.1827 г." Дата на кръщение - вероятно през март 1840. Омъжена за бр. Джеймс Вайт на 30.08.1846 г.; той починал на 06.08.1881 г. На семейство Вайт са се родили 4 момчета, най-голямото и най-малкото починали. Г-жа Вайт пътувала много, писала е много книги, които са преведени на много езици.

Този ценен формуляр дава ценни информации и за Елена Г. Вайт като работник на адвентистите от седмия ден, но не ни запознава с нея като личност. Той не говори за нейното предразположение, нито ни казва как тя се е отнасяла спрямо другите или как е носела своите бремена. Той не казва нищо за нейните радости и скърби, за нейните борби и обезсърчението й с апетита, нито за нейната любов към дома й, за интереса й към цветята и животните. Той не разказва за часовете, когато тя е стояла край леглото на болното дете на съседите или за готвенето, за кърпенето, за пазаруването. Той не казва нищо за Елена Г. Вайт като говорител, за бремето й да пише и за безкрайните часове, в които е посвещавала търсещите нейния съвет. Това не може да се схване от един обикновен формуляр. Но това са опитности и характерни черти, посредством които ние наистина се запознаваме със сестра Вайт. Но за щастие, от обширните доклади на нейните писания ние можем да скицираме отличителните черти на нейния живот и опитност.

Би трябвало да посетим дома на семейство Вайт в ранни дни - ние ще фиксираме годината 1859, защото имаме дневника на с. Вайт за тази година. Ние ще се намерим в малка къщичка, няколко блока далеч от канцеларията на "Ревю енд Хералд" в Батъл Крик, Мичиган. Г-жа Вайт е на 31 години, а съпругът й на 37 години. Имат три момчета: Вили, Едсон Хенри - на 4, 9 и 12 години. Наблюдаваме, че с. Вайт е грижлива домакиня, общителна стопанка и полезна съседка. Тя е жена на убеждение, но благородна (блага, нежна) в обноски и глас. Тя се интересува за всекидневните случки и за местните новини. Тя може да се радва на добър смях. В нейната опитност няма място за мрачна религия. Човек се чувства напълно свободен в нейно присъствие. Тя е приветлива, не обича да надзърта и да се пъха навсякъде.

Рано през януари с. Вайт е заета с писане, с шиене и с приготовление за триседмично пътуване, за да посети известен брой църкви. Тя ще отиде преди своя съпруг, който планира скоро да се присъедини с нея в пътуването. Намираме я подпомагана в къщи от Джени, едно добро момиче, което поддържа дома когато бр. и с. Вайт са на път. Нашето първо посещение е посред зима и на земята има сняг. Забелязваме, че домът й е на края на града и че в задната част има градина и обор. За нас ще е интересно да видим работата вън през пролетта.

Едно от многото пътувания

Малкото покрито с черна кожа дневниче открива, не само плановете на това пътуване, но дава ежедневен доклад за пътуването. То ни позволява да надникнем от време на време в нейната сърдечна опитност. Ето какво пише за петък - 7.01.: "Отидохме в Отсего при семейство Лайктон. Пътувахме в много студено време, но все пак беше доста удобно." Следващите бележки говорят за държани събрания, за срещи с хора и за нейното здравословно състояние. Намираме записаното за сряда - 10.01.: "След обед отидохме в Райд (където след 9 години бе държано първото лагерно събрание). Бр. Крамер, старейшината, беше с нас в каруцата, за да ни бъде водач. Той е добре запознат с пътя, който е доста хубав. Нямаме мляко за Тереза (вероятно дъщерята на бр. Крамер). Тя плаче. О, да гладувахме ние за хляба на живота така, както тя за временната храна! Тя не млъкваше." (Дневник, 1850 г.)

Два дни по-късно, петък, с. Вайт е мислела специално за в къщи, както често пъти е правела, когато наближава събота. Тя ни доверява в дневника си: "През време на пътуването ми беше толкова мъчно за в къщи! Страхувам се, че не съм толкова готова да жертвам компанията на моя съпруг и деца за това и да разпъна всяко себелюбиво чувство."

Борбата с апетита

Изминали са четири години и сега е лятото на 1863 година. С въображението си ние се намираме отново в дома на с. Вайт. Тук получаваме сведение за видението от 6 юли относно здравната реформа и за промените, които то е внесло в семейството относно практическата диета. С. Вайт е била голям месоядец и малко се е интересувала от простите здравословни храни. Мислила е, че се нуждае от месо за сила. Здравето й не е било добре. Тя е припадала по няколко пъти през седмицата. Но във видението й е било показано преимуществата на простата и здравословна диета, освободена от възбудителна храна и месо. Тя решила да приложи на практика в своя собствен дом тези принципи, които й станали толкова близки.

На готвачката било казано, че те няма да вземат месо и заповедта била точно изпълнена. Няколко часа след това семейството било събрано около масата за хранене, изобилно наредена с добрите произведения на земята, но без месо. С. Вайт,, която преди това била гладна, сега загубила апетит и напуснала масата. На следващото хранене семейството се събрало отново. Този път тя чувствала глад, но като погледнала масата и видяла, че няма месо, решила, че не е гладна и н не е докоснала храната. Тя била гладна само за месо.

Когато отново дошло времето за хранене, тя нетърпеливо побързала към масата. Там нямало месо, да тя гладувала за него. Простата храна не я привличала. Тогава - казва тя - аз сложих ръце върху моя стомах и казах: ...аз ще ям проста храна или няма да ям никак!" Аз казах на моя стомах: "ти ще чакаш докато поискаш да ядеш хляб!" (Свид., том 2, 371, 372)

Не минало много време и с. Вайт вече се радвала на здравословната и проста храна, която Господ е предвидял за човека.

Така ние откриваме, че тя е имала същата борба с апетита, която и ние всички имаме. Това, че тя е Божия вестителка, не я е освободила от тези борби в нейния живот. Подобна опитност тя докладва за спечелване на победа над употребата на оцет. (Виж "Диета и храна", стр. 435)

Оценяване красивото

През лятото на 1873 година семейство Вайт е всред скалистите планини. Брат и сестра Вайт с техния малък син търсеха отдих в Колорадо. Заразителна е оценката, която с. Вайт дава на природните красоти. Чуйте нейните думи: "Аз обичам хълмовете, планините и вечно зелените гори. Обичам ручейчетата и бързо течащите поточета, чиито меки води клокочат по скалите през клисурите, покрай планините, които пеят с радост хвала на Господа...

Тук в планината ние можем да наблюдаваме най-красивия и величествен залез на слънцето, какъвто някога сме могли да видим. Прекрасната картина на залеза, рисувана от великия Майстор - художник, върху местещо се, променящо се платно платно на небесата, събужда в сърцата ни любовта и дълбокото благоволение пред Бога. Изненадващата красота на преливащите се цветове от злато, сребро, мораво и тъмно червено, нарисувани на небето като че ли ни говорят за удивителната слава на бъдещето. Стоейки почти омаяни пред тази картина на величествена природна миловидност, размишлявайки за славата на небето, за която сега имаме слаба представа, ние повтаряме тихо сами на себе си: "Око не е видяло, ухо не е чуло и на сърцето на човека не е идвало това, което Бог е приготвил за онези, които Го любят." (Здравословен реформатор, август 1878 г.)

Събрания за развлечение, отмора

Разбира се, ние се интересуваме какво е отношението на с. Вайт относно развлечението. 1876 г. - с. Вайт с група работници от нейната канцелария, както и други от печатницата "Пацифик" прекарват един ден в развлечение на залива на Сан Франциско, на морския бряг и с лодка през Златната врата. Прекрасен априлски ден е. Капитан, адвентист от седмия ден, управлява плавателния съд. Как всеки се радва на водата! Когато капитанът отправя кораба през Златната врата в открития океан, те намират, че океанът не е тъй спокоен и някои от жените се разболяват от морска болест; не и с. Вайт. Ние ще я оставим да разкаже за това на следния ден в едно писмо до нейния съпруг:

"Водите се издигаха високо и ние бяхме подхвърляни нагоре-надолу така величествено. Аз бях силно развълнувана, но не казах нищо никому. Беше великолепно. Водни струи ни плискаха, капитанът даваше заповедите си, а готови ръце ги изпълняваха. Извън Златната врата вятърът беше силен и аз никога в живота си не съм преживявала нещо подобно."

След това тя размишлява: "Бог държи ветровете в Своя ръка. Той контролира водите. Ние сме само малки петънца върху обширния дълбок Тих океан; и все пак небесни ангели са изпратени да пазят тази малка платноходка, която препуска над вълните. О, чудни Божии дела! Толкова по-високи от нашето разбиране! Само с един поглед Той вижда най-висшите небеса и средата на океана." (Писмо, 1876 г.)

На следния ден тя трябваше да пише на тема: "Христос усмирява бурята."

"Радвам се, че пътувах по водата - казва тя - така мога да пиша по-добре от по-рано." (там)

Сестра Вайт е била често поканвана като гост за малки екскурзии на църковни училища. Тя намираше удоволствие в такива случаи когато родители, учители и ученици се съединяваха за един ден на развлечение. Нека забравим заобикалящата ни среда и де се присъединим към една група преди 40 или 50 години. Поглеждаме на времето и забелязваме, че е почти обед. Една карета пристига и някои забелязват с. Вайт. "Сестра Вайт е дошла!" Тя слиза от колата и се присъединява към групата около изобилния обяд, прострян върху тревата. Всеки се радва на приготвения хубав обед. После компанията от стари и млади се събират малко по-наблизо и с. Вайт им говори за около 25 минути.

След като тя свършва, компанията се разпръсва, за да се радва на следобеда. Някои се събират около нея да си поговорят малко. Някой изразява очудване, че тя е напуснала писането и многото си задължения като Божия вестителка, за да прекара няколко часа на малката екскурзия. Тя ги уверява, че намира удоволствие в такова благотворно развлечение. Може би й се напомня една малка радостна опитност в 1844 г. Ще я оставим да разправи историята, която открива нейното становище към подобни случаи:

При завръщането от дълго пътешествие на Изток, аз стигнах дома точно на време, за да прекарам вечерта пред Нова година в Хилдсбург. Салонът на колежа беше подреден за съботно училищно тържество. Венци от кипарис, есенни листа, клончета от бор и цветя бяха подредени с вкус; един голям звънец от борови клончета висеше на входа, направен като арка при влизане в салона. Дървото беше отрупано с дарения, които трябваше да се употребят в полза на бедните и в помощ за купуване един звънец (камбана). Само с няколко изключения, имената на дарителите не бяха дадени, но подходящи стихове от Библията и девизи се прочетоха, когато подаръците се снемаха от дървото. При този случай нищо не се казваше или правеше, което можеше да обремени съвестта на когото и да било.

Някой ми каза: "С. Вайт, какво мислиш за това? Дали то е в съгласие с моята вяра..."

Ние старателно се грижехме да направим празниците колкото е възможно по-интересни за младежите и децата. Целта беше да ги държим на страна от сцени на забавления между невярващи." (Ревю енд Хералд, 29.01.1884 г.)

Жизнерадост в беда

Смъртта на бр. Вайт дойде като голям удар за сестра Вайт и за Делото. Той беше само на 60 години и смъртта му последва веднага след няколкодневно боледуване. Изглеждаше като че ли лишената от близък Божия вестителка не може да продължи. Как можеше да подеме бремето сама? Понякога изглеждаше като че ли тя ще напусне живота. Но тя скоро овладя себе си, реши да върви напред, реши също тази опитност, която донесе такава скръб на нейното сърце, да не хвърля сянка върху тези, при които идваше в допир. Тя ще бъде жизнерадостна и приятна, макар сърцето й да кърви. Няколко години по-рано, когато бе в несполука, тя беше изразила философията на своя живот в тези думи:

"Виждате ли ме някога мрачна, паднала духом и да се оплаквам? Аз имам вяра, която забранява това. Погрешното схващане на истинския идеал за християнски характер и християнска служба - те водят до такива заключения. Липсата на истинска религия произвежда мрачност, отпадналост и скръб. Сериозният християнин се стреми да подражава на Исуса, защото да си християнин означава да бъдеш като Христа." (М.С., I, 1867 г.)

Няколко години по-късно в Австралия, с. Вайт премина период на голямо физическо страдание. Със съвременни доклади пред нас, въображаемо, ние влизаме на пръсти в нейната спалня, защото тя е много болна. Тъй като бяхме узнали, че макар да е в големи телесни страдания, тя пише много за живота на Христа, ние не се изненадваме като я намираме подпряна на легло, с перо в ръка. Ръката й е подпряна на една рамка, която е била направена по нейна молба за да може да продължи работата си. През последните осем месеца тя е страдала много от възпалителен ревматизъм и можеше да спи само няколко часа през нощта. След като я поздравим, ние изказваме съжаление, че тя трябва да страда така и тогава тя ни казва, как гледа на тази опитност. Тя говори сега:

"Когато най-първо се видях в състояние на безпомощност, аз дълбоко съжалявах задето бях прекосила обширните води. Защо не си бях в Америка? Защо бях в тази страна при такава жертва? От време на време аз скривах лицето си в юргана и се наплаквах добре. Но аз не си позволявах задълго лукса на сълзите. Аз казах сама на себе си: "Елена Вайт, какво искаш да кажеш? Не дойде ли в Австралия защото смяташе, че е твой дълг да отидеш там, където Конференцията смяташе, че е най-добре да отидеш? Не е ли такава твоята практика?"

Аз казах: "Да! Тогава защо се чувстваш почти изоставена и обезсърчена? Не е ли това работа на врага? Аз казах: "Вярвам, че е."

Избърсах сълзите си колкото се може по-бързо и казах: "Достатъчно е. Няма да гледам вече на тъмната страна. Ще живея ли, ще умра ли, аз предавам упованието на моята душа на Този, Който умря за мене!"

След това аз повярвах, че Бог оправя всичко и през тези осем месеца на безпомощност, аз не отпаднах нито се усъмних вече. Сега аз гледам на тази работа като на част от Божия велик план за доброто на Неговия народ тук, в тази страна, и за тези, които са в Америка, и за мое добро. И аз съм щастлива в моето страдание. Мога да се доверя на моя небесен Баща. Няма да се съмнявам в Неговата любов. Аз имам постоянно бдящ Пазител, ден и нощ, и аз ще хваля Господа. Хвала към Него е постоянно на устните ми, защото тя излиза от сърцето, изпълнено с благодарност." (Писмо 18-а, 1892 г.)

Така тя издига себе си над загуба на близък човек и страдание с решение, твърдо да уповава на Бога.

Сестра Вайт напълно човек

Когато срещаме с. Вайт при различни обстоятелства, ние откриваме че тя е напълно човек. Тя не е, както смятат някои, една аскетичка, неусмихваща се жена, някак си поради поста и работата си отделена от обикновените хора с техните радости и скърби. Тя бе една от нас. Но ние сме я видели само при много малко случаи. Ние искаме да прекараме повече време в нейния дом и канцелария и да се присъединим с нея в нейните пътувания, да се запознаем с нея като домакиня, съседка, съветник и като Божий вестител. За да извършим това, ние се обръщаме към повече от нейните дневници, писма, статии в нашите списания и чрез тях научаваме и запознаваме със с. Вайт, както е била позната на обкръжаващите я. Документите, които ще извадим за следващите статии, в по-голямата си част са неофициални изявления, написани за печата. Ние ще построим своя разказ главно от неофициални доклади.

Домакинята

Лесно е да опишем с. Вайт като неуморим писател и сериозен говорител, но не често се е мислило за нея като способна домакиня и майка, която носи много домашни задължения и се грижи за възпитанието на децата си.

През първите години на своя брачен живот Джеймс и Елена Вайт нямаха редовен приход, защото нямаше системна поддръжка на проповедничеството. Те нямаха постоянно жилище, но те "решиха да не са зависими", (Жив.на Елена Вайт, стр.105), макар че повечето от времето им беше посветено на Божието Дело. Намериха, че животът не е тъй лесен, тъй като Бог беше допуснал да дойдат изпити, та те "да не се настанят удобно" и после "да не им се напуща приятния дом" (там, стр.106). Често те поверяваха грижата за своите деца на други, пътуваха от място на място, като оставаха на едно място понякога няколко седмици или месеци. Понякога, те живееха в някоя отделна стая или таван с взети назаем мебели; (там, стр. 123) и се хранеха при семейства, при които стояха.

Когато в 1852 г. организираха в Рочестер, Ню Йорк, издателско дело, бе взето под наем едно здание, което да служи и за дом и за канцелария. За да може предприятието да благоуспява, те бяха принудени "да упражняват най-строги икономии и себеотрицание." Обзаведоха се с най-евтините мебели, някои от които се нуждаеха от поправка, "бюджетът за храна беше толкова ограничен, че за известно време те употребяваха "сос вместо масло и ряпа вместо картофи" ("Живот и дела", стр.142). Все пак с. Вайт изпитваше удоволствие да има установен дом, където цялото семейство можеше да бъде заедно.

Скоро след като преместиха издателството в Батл Крик, Мичиган, в 1855 г., те имаха привилегията да притежават собствен дом и макар че повечето време отсъстваха от къщи, домашният живот се поддържаше за да имат децата им подходяща среда. От тогава до смъртта на Джеймс Вайт през 1881 г., те имаха дом в Мичиган. За известно време през 1870 г. те имаха дом в Калифорния, като разделяха своето време между седалищата в Пацифик Коорт и Батл Крик.

В дома в Батл Крик

Отделни съобщения, които се намират понякога в докладите, показват, че домът на Вайт е било весело, щастливо място, макар че е било изпълнено с деятелност. Първият дом, които имаха като своя собственост, беше една дървена барака от шест стаи, намиращи се на ул. "Вууд" на западния край на Батл Крик. Зад бараката е била градината и оборът. Те имаха собствена крава. Вода вадеха от един общ кладенец. В ъгъла на мястото им, зад къщата, се намираше горичка, която представляваше уединено място за молитва.

Тъй като времето на с. Вайт беше заето много с писане, проповядване и пътуване, необходимо беше да имат отговорна домашна помощ. Но все пак, тя не напускаше своя пост като управителка на домакинството, като майка и стопанка. От дневниците й се виждаше, че когато е била в къщи или на път, голяма част от времето през много дни е било посветено на писане, без да е била пренебрегвана и другата работа. Когато се заловеше да шие, намираме я да приготовлява "едни панталони" или "палто на Едсон" или "дюшек за леглото" или да се труди цял ден, за да ушие дреха за студено време. (Дневник. 25.28.03.1859 г.)

Тази година сезонът в градината беше открит със засяването на един храст, френско грозде, късно през март. Това е било един "студен и ветровит ден." След като снабдила гостите си, които отпътували, с взети назаем "наметала, ръкавици и шалчета, за да ги пазят", тя пише в дневника си: "На новата земя няма студени ветрове и неприятни промени. Атмосферата е винаги равномерна и здравословна." (там, 24.03.1859 г.)

През седмици, които последователи, били посадени храсти френско грозде, малини и ягоди. Един ден е употребен за "правене градина за моите деца", понеже тя желаела "да направи дома..." най-приятно място за тях" (там, 11.04.1859 г.) Вземала растения от съседите, с които разменяла храсти и корени. (там, 11-18.04.1859 г.)

Трябвало и да се пазарува. Тя ходила до града, за да прави покупки не само за своите нужди, но понякога да помогне и на съседите си, при избиране на стоката, тъй като всички я имали като добър купувач. Един ден слязла в града, за да купи плат за едни панталони. Тя помолила г. Скимър, собственика на манифактурен магазин, да й покаже чисто вълнен плат. Той свалил един топ и казал на с. Вайт, че току що го е получил и вярва, че платът е това, което тя търси.

"Чисто вълнен ли е? - попитала тя г. Скимър.

"О, да, г-жа Вайт, сто процента вълна!" - уверил я той.

Без да мисли, ръката й напипала разнищения край и тя намерила една свободна нишка. Тя я изтеглила, развалила я и открила малко памук. Издигайки я, тя попитала: "Дали това е вълна, г. Скимър?" Много объркан, той признал, че не е и после разправил на с. Вайт, че той купил плата за чисто вълнен.

Това показва, че с. Вайт познава текстилните платове и че тя е запозната с практичните неща в живота. Нейната майка е била много разумна, практична жена и била обучила момичетата си добре.

Събота и живот в дома

Съботата в дома на семейство Вайт беше пълен ден, прекаран в посещаване богослужения, четене на децата след обед, разходки през горите или покрай потока и посещения на болни или обезсърчени.

Г-жа Вайт обикновено пишеше в стая, отделена за нейна канцелария, а за известен период време тя работеше в канцеларията на своя съпруг в "Ревю енд Хералд". Понякога, когато тя отиваше там, намираше, че в книговезниците работата беше много припряна и тогава тя помагаше като се присъединяваше към другите и огъваше или шиеше списания или брошури. (там, 5.01. 28.03.1859 г.)

Нашите проповедници нерядко биваха извиквани в Батл Крик за общи събрания. Това беше рано през март 1859 г. Докладът в дневника отбелязва едно прощално посещение на един от тези работници, младият Джон Невинс Андрюс:

"Днес е ден когато недъгавостта се бори за победа. Аз имам много болки във лявото рамо и дроб. Духът ми е угнетен. Брат Джонс Андрюс си заминава днес, идва да ни посети вчера. Имахме приятен разговор.

Събрах няколко неща, за да ги занесе в къщи. Пращам на Ангелина нова басмена рокля (девет шилинга) и солидни обуща от телешка кожа. Нашият татко дава пари за направата на обущата и за направата на високи обуща на брат Джонс Андрюс. Аз изпращам на малкото момченце хубава фланелена риза и прежда да му изплетат чифт чорапи. Изпращам на сестрата или майката на Андрюс хубаво късо наметало с подплънка, за да го носи. Правя торба от хавлиен плат, за да сложа всичко вътре. Пиша три малки страници до сестра Мери Чез. В него пиша рецептата, която получих от бр. Джонс. (там, 8.03.1859 г.)

Домът на семейство Вайт беше отворен за гости и понякога на семейството се струваше, че те поддържат безвъзмезден хотел. По времето на конференцията в 1859 г. на масата им се намират 35 души за хранене. Един ден след конференцията има само едно кратко вписване: "Ние всички бяхме много изморени." (там, 7.06.1859 г.)

Дневникът на тази и други години докладва за много личности и семейства, които са били приемани в дома за една нощ, или за един или два дни или по-дълго време. Това причиняваше тежко пресилване на семейния бюджет, увеличаване работата в къщи и лишаване семейството от това уединение, на което имаха право. Какво значеше това приемане на гости, лично на с. Вайт, е открито в едно писмо, отправено към наш работник: "Станах в 5 и половина часа сутринта, помогнах на Лусинда да умие чиниите, писах до мръкване, тогава свърших нужното шиене близо до среднощ; след като свърших моето писане за през деня, изпрах дрехите на семейството ми. Често съм така уморена, че залитам като пияна, но слава да бъде на Бога, била съм подкрепяна. (Писмо 1, 1878 г.)Яденетата бяха прости, но храната бе изобилна и здравословна. След като е била получена светлината по здравната реформа, масата е отговаряла на дадените наставления. Готвенето е било извършвано добре, освен когато в къщи е идвала жена, неопитна помощ. В 1870 г. с. Вайт писа: "Аз имам добре сложена маса при всички случаи. Аз не правя никаква промяна когато имам гости, били те вярващи или невярващи. Стремя се никога да не бъда изненадана поради неготовност, за да посрещна на масата си от един до шест души, които може да се случи да дойдат. Аз имам достатъчно проста, здравословна храна, която може да задоволи глада и да нахрани организма. Ако някои искат повече от това, те са свободни да го намерят другаде. На масата ми не се слага нито масло, нито какъвто и да е вид месо. Кейк рядко се намира там. Обикновено аз имам обилен запас от плодове, хубав хляб и зеленчуци. На моята маса винаги има доста хора и всички, които вземат от храната, са добре и се поправят. Всички сядат с епикурейски апетит и с охота ядат от изобилието, доставено от нашия Създател." (Свид., т.2, стр.487)

  1   2   3   4   5   6


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет