Еон. Изследвания върху символиката на цялостната личност Карл Гюстав Юнг Предговор



жүктеу 3.83 Mb.
бет1/19
Дата28.06.2016
өлшемі3.83 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19
ЕОН. Изследвания върху символиката на цялостната личност

Карл Гюстав Юнг
Предговор

В този 8. том на моите психологически изследвания публикувам две разработки, обединени, въпреки външните и вътрешни различия, от голямата тема на тази книга - идеята за Еона (на гръцки Aion)1. Докато съчинението на моята сътрудничка, д-р фил. M.-L. von Franz, описва психологическия преход от античността към християнството чрез анализа на Passio S. Perpetuae, целта на моето изследване е да осветли промяната на психичната ситуация в рамките на „християнския еон" помощта на християнските, гностичните и алхимичните символи на цялостната личност. Още от зараждането си християнската традиция е проникната не само от първоначално персийско-еврейската идея за ограничеността на епохите, но и от догадката за едно в известен смисъл енантиодромично преобръщане на доминантите. Имам предвид дилемата „Христос - антихрист". Както показва още Апокалипсисът, повечето исторически спекулации за епохите и тяхното разграничаване винаги са били повлияни от астрологически представи. Затова е съвсем естествено акцентът на моите разсъждения да пада върху символа риба; та нали еонът на Рибите представлява синхронистичното явление, съпътстващо двехилядното развитие на християнския дух. В този период фигурата на Антропоса („човешкия син") не само че все повече се амплифицира2 символно и с това се възприема психологически, но и внася промени в нагласата на хората, предусетени още чрез очакваната поява на антихриста в древните писания. Тъй като те предвиждат появата му в края на света, имаме основание да говорим за „християнски еон", за който се предполага, че ще завърши с пришествието на Христос на земята. Изглежда, че това очакване съвпада с астрологическата представа за великия месец на Рибите. Повод за решението ми да се заема с изясняването на тези исторически въпроси беше обстоятелството, че архетипният образ на целостността, така често явяващ се в продуктите на несъзнаваното, има своите предшественици в историята. Те отдавна са били идентифицирани с фигурата на Христос, както подробно показвам например в книгата сиPsychologie und Alchemie". Моята читателска публика толкова пъти ме подканва да разгледам връзката между традиционния образ на Христос и естествените символи на целостността, т. е. на цялостната личност, че най-накрая реших да се заема с тази задача. Предвид необикновената й трудност не ми беше лесно да взема решението, защото, за да се преодолеят всички препятствия и възможни заблуди, са нужни такива знания и такава предпазливост, каквито за съжаление са ми дадени в ограничена степен. Вярно, в наблюденията си върху емпиричния материал съм, общо взето, сигурен, но достатъчно ясно си давам сметка колко дръзко е в своите разсъждения да привличам историята за свидетел. Мисля също, че съм наясно с каква отговорност се нагърбвам, като, продължавайки в известен смисъл историческия процес на рецепция, добавям към множеството символни амплификации на Христовия образ и една нова, психологическа, или дори, както би могло да изглежда, свеждам символа на Христос до психичния образ на целостността. Но нека читателят не забравя, че не изповядвам някаква вяра, нито пиша тенденциозно съчинение, а разсъждавам върху това, как някои неща биха могли да се възприемат от модерното съзнание, неща, за които смятам, че си струва да бъдат разбрани, а те явно са застрашени да изчезнат в бездната на неразбирането и забравата; неща, чието разбиране би ни помогнало да преодолеем нашата светогледна дезориентираност чрез осветляване на нейните психични основания. Същественото в този труд кристализира постепенно в течение на много години, в безброй разговори с хора от всички възрастови и образователни равнища, с хора, които бяха застрашени да изгубят в обърканото ни и останало без корени общество всякаква връзка със смисъла на европейското духовно развитие и да изпаднат в онова състояние на внушаемост, което е основата и причината за днешните масови утопични психози.

Пиша от позицията и с отговорността на лекар, а не на проповедник. Не и на учен, защото иначе благоразумно бих се скрил зад сигурните стени на моята специалност и с недостатъчните си по история познания не бих давал поводи за критика, рискувайки научната си репутация. Вярно, положих всички усилия, доколкото позволяваше ограничената ми от възрастта и болестите работоспособност, да представя възможно най-надежден доказателствен материал и да улесня проверката на моите изводи, като посоча източниците. Осъществяването на намерението ми нямаше да е възможно, ако трудната библиографска работа не беше поета в значителна степен от г-жа д-р фил. L. Frey-Rohn, г-ца д-р фил. M.-L. von Franz и г-ца д-р фил. R. Schaerf. На всички тях бих искал да изкажа своята признателност за компетентната помощ. Особено съм задължен на г-жа Lena Hurwitz-Eisner за добросъвестното изработване на индекса на книгата, както и на всички, от които получих съвет и помощ, без да забравям приноса на моята предана секретарка, г-ца Marie-Jeanne Schmid.

май 1950

К. Г. Юнг

АЗЪТ

При заниманията си c психологията на несъзнаваното се сблъсках с факти, изискващи да се създадат нови понятия. Едно от тях е понятието за цялостна личност. С него назовавах една величина, която не измества досегашното понятие за Аза, а го включва в себе си. Под „Аз" следва да се разбира онзи комплексен фактор, към който се отнася цялото съдържание на съзнанието. В известен смисъл той е центърът на полето на съзнанието, а доколкото това поле включва емпиричната личност, Азът е субект на всички личностни актове на съзнанието. Съотнесеността на дадено психично съдържание към Аза е критерий за осъзнаването му, защото едно съдържание не може да е съзнавано, ако не е било представено на субекта.

С тази дефиниция се описва и очертава обхватът на субекта. Теоретично погледнато, съзнанието не може да има граници, защото е способно да се разширява до неограничени размери. Емпирически обаче то винаги се сблъсква със своята ограниченост, когато се изправи срещу непознатото. Последното е съставено от всичко онова, което не знаем, т. е. което не е свързано с Аза като център на полето на съзнанието. Непознатото се дели на две групи обекти: сетивно познаваемите, външните, и непосредствено познаваемите, вътрешните.

Първата група представлява непознатото във външния свят, а втората - непознатото във вътрешния свят. Последната наричаме несъзнавано.

Сам по себе си Азът, като съдържание на съзнанието, не е прост, елементарен, а комплексен фактор, който не може да бъде описан изчерпателно. Опитът показва, че той почива върху две привидно различни основи - соматична и психична. Соматичната основа се разкрива чрез съвкупността от ендосоматични усещания, които сами са вече от психично естество и са свързани с Аза, т. е. са осъзнати. Те се основават на ендосоматични дразнения, преминаващи само отчасти прага на съзнанието. Повечето от тях протичат неосъзнавано, т. е. подпрагово. Тяхната подпраговост не бива непременно да се разбира като чисто физиологично състояние, още по-малко пък подпраговостта на едно психично съдържание. При определени обстоятелства те (дразнителите) могат да станат надпрагови, т. е. да се превърнат в усещания. Без съмнение обаче голяма част от ендосоматичните дразнения просто не могат да се осъзнават и са толкова елементарни, че няма причина да им се приписва психична природа, освен ако не робуваме на философското схващане, че всички жизнени процеси са така или иначе психични. Главното възражение срещу това трудно доказуемо допускане е, че то прекомерно разширява понятието за психика извън всяка мярка и представя жизнения процес по начин, който не отговаря на фактите. Прекалено разширените понятия обикновено се оказват неподходящи инструменти, защото са твърде неопределени и мъгляви. Затова аз предложих понятието психика да се използва само в сферата, в ко

ято волята доказано може да променя рефлективния, или инстинктивен, процес. В тази връзка ще препратя читателя към моето съчинение Der Geist der Psychologies3, където подробно разглеждам тази дефиниция на психиката.

Соматичната основа на Аза се състои, както посочихме, от съзнавани и несъзнавани фактори. Същото важи за психичната основа - от една страна, Азът се основава върху общото поле на съзнанието, а, от друга -върху съвкупността от несъзнавани съдържания. Последните се разделят на три групи: първо, временно подпрагови, т. е. волево възпроизводими (памет); второ неволево възпроизводими, несъзнавани; и трето, съдържания, които изобщо не могат да бъдат осъзнати. Втората група се разкрива чрез спонтанните нахлувания на подпрагови съдържания в съзнанието. Третата група е хипотетична, т. е. логическо следствие от фактите, върху които се основава втората група - а именно тя включва онези съдържания, които още не са нахлули в съзнанието или никога няма да нахлуят.

Когато по-горе казах, че Азът се основава върху общото поле на съзнанието, нямах предвид, че той се състои от него. Ако беше така, той изобщо нямаше да може да бъде разграничаван от полето на съзнанието. Азът е само негова отправна точка; той се основава върху описания по-горе соматичен фактор и е ограничен от него.

Азът, независимо от относителната непознатост и неосъзнатост на неговите основи, е фактор на съзнанието пар екселанс. Той дори е емпирична придобивка на индивидуалното съществуване. Както изглежда, той произлиза от сблъсъка на соматичния фактор с околния свят и веднъж възникнал като субект, се развива от последващи сблъсъци както с околния, така и с вътрешния свят.

Въпреки необозримата широта на основите си, Азът не е нещо повече или по-малко от съзнанието изобщо. Като фактор на съзнанието той би могъл, поне теоретически, да бъде описан изчерпателно. Но това няма да ни даде нещо повече от един образ на осъзната личност, в която за субекта липсват каквито и да било непознати, или несъзнавани, черти. А цялостната картина на личността би трябвало да включва тези черти. Цялостно описание наличността е и теоретически невъзможно, защото нейната несъзнавана част не може да бъде Обхваната. Тя обаче, както опитът достатъчно е показал, съвсем не е без значение; напротив, тъкмо решаващи черти често не се осъзнават и могат да се наблюдават само от околните, а нерядко дори разкриването им изисква специални усилия.



Личността като цялостен феномен очевидно не съвпада с Аза, т. е. с осъзнатата личност, а представлява величина, която трябва да се разграничава от Аза. Такава необходимост възниква, разбира се, само за психологична, която се занимава с несъзнаваното. За нея обаче това разграничение е от най-голяма важност. Дори за юридическата практика има някакво значение дали дадени психични факти са съзнавани или несъзнавани, например при определяне на вменяемостта.

Затова предложих личността като съществуваща, но ненапълно познаваема да се нарича цялостна личност. По дефиниция Азът се отнася към нея като част към цялото. В границите на полето на съзнанието той има, както се казва, свобода на волята. Под последното понятие разбирам не нещо философско, а всеизвестния психологически факт на т. нар. свободен избор, както и субективното чувство за свобода. Но както нашата свободна воля се сблъсква с изискванията на околния свят, така тя намира своите граници и отвъд полето на съзнанието, в субективния вътрешен свят, там, където влиза в конфликт с даденостите на цялостната личност. Както външните обстоятелства ни се случват и ни ограничават, така и цялостната личност се явява за Аза обективна даденост, която нашата свободна воля не може току-тъй да променя. Известно е дори, че Азът не само не може да промени нещо в цялостната личност, но понякога бива асимилиран и в значителна степен изменен от развиващи се, несъзнавани части на личността.

Естествено е, че на Аза не може да се даде друго общо описание освен формално. Всеки друг начин на разглеждане би трябвало да отчита индивидуалността, която е главно качество на Аза. Макар че многобройните елементи, съставящи този комплексен фактор, сами по себе си навсякъде са едни и същи, те варират безкрайно по отношение на яснотата, емоционалната обагреност и обхвата си. Затова резултатът от тяхното съчетаване, Азът, доколкото това изобщо може да се установи, представлява индивидуална неповторимост, оставаща в определена степен самотъждествена. Тази устойчивост е относителна, защото понякога в личността могат да настъпят дълбоки изменения. Те далеч невинаги са патологични, а може да бъдат обусловени от развитието и тогава са нещо нормално.

Като отправна точка на полето на съзнанието Азът е субектът на всички приспособителни функции, доколкото те изобщо се изпълняват от волята. Затова в душевната икономия Азът играе важна роля. Мястото му в нея е толкова важно, че предубеждението за Аза като център на личността или за идентичността между полето на съзнанието и психиката съвсем не е лишено от основание. Ако изключим загатванията у Лайбниц, Кант, Шелинг и Шопенхауер и философските опити на Карус и фон Хартман, то едва новата психология от края на XIX век със своя индуктивен метод разкри основите на съзнанието и доказа емпирично съществуването на извънсъзнателна психика. С това откритие дотогава абсолютната позиция на Аза беше релатививирана, т. е. той запази качеството си на център на полето на съзнанието, но качеството му на център на личността стана съмнително. Той е част от личността, но не я изчерпва. Просто е невъзможно, както вече (поменах, да се прецени колко голяма или малка е тази част или, с други думи, доколко свободна или зависима е тя от условията на извънсъзнателната психика. Можем само да кажем, че свободата му е ограничена, а зависимостта му в често решителен смисъл - доказана. Според моя опит е добре да не се подценява зависимостта му от несъзнаваното. Разбира се, това няма защо да се казва на онези, които са склонни да надценяват значението на несъзнаваното. Определен критерий за точната мярка представляват психичните последствия от неправилната преценка, на които ще се спрем по-нататък.

От гледна точка на психологията на съзнанието по-горе разделихме несъзнаваното на три групи съдържания От гледна точка на психологията на личността то се разделя на две: извънсъзнателна психика, съдържанията на която са личностни, и психика, чиито съдържания с не личностни, или колективни. Съдържанията на извънсъзнателната психика са интегриращи съставки на индивидуалната личност, поради което могат и да бъдат съзнавани; втората група съдържания представляват нещо като общо, абсолютно самотъждественоусло условие или основа на психиката изобщо. Това твърдение, разбира се, не е нещо повече от хипотеза, до която обаче ни довежда характерът на наблюденията, да не говорим, че с много вероятно сходството на психичните процеси при всички индивиди да се основава на също толкова оОбщи и поради това неличностна закономерност, както проявяващият се у индивида инстинкт е само част от една обща за всички хора инстинктивна основа.


СЯНКАТА

Съдържанията на личното несъзнавано се създават през индивидуалния живот, а тези на колективното несъзнавано са априорно дадени архетипи. Връзката на последните с инстинктите съм разгледал на друго място4. Най-ясна е емпиричната характеристика на онези архетипи, които най-често и най-силно влияят върху Аза или го разстройват. Това са сянката, анимата и анимусът5. Най-достъпната фигура е сянката, защото нейната природа може в значителна степен да се разкрие чрез съдържанието на личното несъзнавано. Изключение от това правило са само редките случаи, в които положителните качества на личността са изтласкани и вследствие на това Азът играе предимно отрицателна, неблагоприятна роля.

Сянката е морален проблем, предизвикателство към цялата Азова личност6, защото никой не може да я осъзнае без значителен морален кураж. Та нали същността на осъзнаването й е да се признаят за действително съществуващи тъмните страни на личността.

Този акт е необходимата основа на всяко себепознание и и поради това по правило се сблъс- ква със значителна съпротива. В случаите, когато себепознанието е психотерапевтично средство, то често е мъчително и може да отнеме доста време.

При по-задълбочено изучаване на тъмните черти на характера и непълноценностите, състав ляващи сянката, се установява, че те имат емоционална природа, както и известна автономност, поради което са натрапливи или по-точно обсебващи. Защото емоцията не е активност, а нещо, което се случва на човека. Афектите обикновено възникват в моментите на най-слаба приспо- собеност, разкривайки същевременно причините за нея - определена непълноценност, по-ниско равнище на личността. На това равнище на едва удържани емоции се държим повече или по-малко като първобитни хора, които не само са безволеви жертви на афектите си но и проявяват забеле- жителна неспособност за морална самопреценка.

Докато сянката с разбиране и добра воля може донякъде да се вмести в осъзнатата личност, то опитът показвa, че има някои черти, които упорито се съпротивляват на моралния контрол и са практически неподатливи на влияние. По правило тази съпротива е свързана c проекции, които не се осъзнават като такива и осъзнаването им представлява изключително морално постижение. Докато някои черти на сянката могат безособени усилия да се разпознаят като собствени качества на личността, при проекциите както разумът, така и волята се оказват безпомощни, защото причината за емоцията несъмнено е у другия. Колкото и очевидно за обективния наблюдател да е, че става въпрос за проекции, надеждата субектът да ги осъзнае като такива е слаба. Необходима е убеденост, че понякога може и да грешиш, за да бъдеш склонен да оттеглиш от обекта своите емоционални проекции. Да приемем, че даден индивид няма никакъв стремеж да осъзнаe проек- циите си. В такъв случай факторът, формиращ проекциите, може да действа свободно и ако изо- бщо има цел, да я осъществи или да предизвика характерните за действието му последици. Както знаем, проекцията се извършва не от осъзнаващия субект, а от несъзнаваното. Затова човек откри- ва проекцията, а не я извършва. Резултатът от проекциите е изолиране на субекта от околния свят, като връзката му с него не е действителна, а илюзорна. Проекциите превръщат околния свят в моето собствено, но неразпознато от мен лице. В крайна сметка те водят до едно автоеротично или аутистично състояние, в което човек сънува един свят, който реално си остава непостижим. Произтичащото от това „sentiment d'incompletude" (чувство за непълноценност) и още по-лошото усещане за безплодност от своя страна също се обясняват чрез проекция като неблагоприятност на средата и този порочен кръг засилва изолацията. Колкото повече проекции се вмъкват между субекта и неговата среда, толкова по-трудно става за Аза да прозре своите илюзии. Един 45-годишен пациент, страдащ от двадесетата си година от натраплива невроза, изолирала го напълно от света, ми каза: „Не мога да приема, че съм пропилял най-хубавите двадесет и пет години от живота си!"

Често е трагично да се гледа по колко прозрачен начин даден човек съсипва своя живот и живота на други хора, но за нищо на света не може да види доколко цялата трагедия изхожда, подхранва се и се поддържа от самия него. Неговото съзнание не прави нищо, защото то се вайка и проклина неверния, отдръпващ се все по-надалече свят. Илюзиите, забулващи света и собствената личност, се плетат от един несъзнаван фактор. Неговата крайна цел всъщност е един пашкул, в който субектът да бъде затворен.

Би било логично да се предположи, че проекциите, поддаващи се много трудно или първоначално изобщо неподдаващи се на премахване, също принадлежат към сферата на сянката, т. е. към негативната страна на личността. Но от един момент нататък подобно допускане става невъзможно, защото появяващите се символи сочат не към същия пол, а към противоположния - при мъжа към жената и обратно. Източник на проекциите вече не е сянката, която винаги има пола на субекта, а фигура от противоположния пол. Тук се сблъскваме с анимуса на жената и анимата на мъжа, два съответстващи си архетипа, чиято автономност и неосъзнатост обясняват упоритостта на техните проекции. Вярно, сянката е не по-малко познат мотив от митологията, но доколкото тя представлява, на първо място, личното несъзнавано и поради това съдържанието й лесно се поддава на осъзнаване, тя е по-достъпна от анимуса и анимата, които са значително no-далечни за съзнанието и при обикновени обстоятелства рядко или никога не се осъзнават. При наличието на известна самокритичност сянката лесно може да се разкрие, доколкото тя е от личностно естество. Но като apxeтип тя извиква същитe трудности, както анимусът и анимата; с други думи, да познаем относителното зло в нашата природа е в рамките на възможното, но да погледнем в очите абсолютното зло - това е колкото рядко, толкова и разтърсващо преживяване.




СИЗИГИЯТА7: АНИМА И АНИМУС

Какво представлява факторът, който създава проекциите? Изтокът го нарича „предачката"8 или Майа, танцьорката, творяща илюзии. Ако не го знаехме още от символиката на съня, това източно тълкуване щеше да ни наведе на вярната следа: забулващото, обгръщащото и поглъщащото неминуемо сочи към майката9, т. е. към отношението на сина към действителната майка, към нейното имаго10 и към жената, която трябва да му стане майка. Неговият ерос е пасивен като у дете - той се надява да бъде отново уловен, всмукан, скрит и погълнат. Той търси онази осигуряваща закрила и храна обвързаност с майката, освободеното от всякакви грижи състояние на кърмачето, в което околният свят го обгръща и дори насила го прави щастлив. Нищо чудно, че действителният свят му се изплъзва.

Ако драматизираме това състояние, както обикновено прави несъзнаваното, ще видим на психологическата сцена един човек с насочен назад живот, който търси своето детство и майка си и бяга от студения, зъл, неразбиращ го свят. Нерядко редом с такова синче виждаме майка, която изобщо не желае синът й да порасне, грижи се за него неуморно и пожертвувателно и не пропуска нищо, което би могло да му попречи да възмъжее и да се ожени. Виждаме скрития заговор между майка и син и как всеки помага на другия да измами живота.

Кой е виновният? Майката или синът? Навярно и двамата. Незадоволеният стремеж на сина към живота и света трябва да се приема сериозно. Той иска да се докосне до нещо действително, да прегърне земята и да оплоди нивата на живота. Но предприема само слаби опити за това, защото скритият спомен, че светът и щастието могат да се получат и наготово - от майката, - парализира силите и издръжливостта му. Както на всеки човек, и нему винаги се предлага само една частица свят, който никога не е съвсем както трябва, защото не се дава лесно, защото е студен и неприветлив, чака да бъде завладян и се покорява само на силата. Той изисква от него мъжественост, плам, а най-вече кураж и решителност, поставяща цялата му личност на изпитание. За това му е нужен неверен ерос, способен да забрави майката и сам да си причини болка, като изостави първата любов в живота си. Предвиждайки тази заплаха, майката грижливо е възпитала у него добродетелите на верността, себеотдайността, лоялността, за да го предпази от задаващата се морална колизия. Той е усвоил твърде добре тези добродетели и остава верен на майка си, причинявайки й понякога големи тревоги (например когато заради нея се развие като хомосексуалист) и същевременно несъзнавано митично удовлетворение. Защото по този начин се осъществява древният и свещен архетип на бракосъчетанието между майката и сина. Та може ли баналната действителност с нейните обществени служби, месечни заплати, наеми и прочее да му предложи нещо, сравнимо с мистичната тръпка на hierosgamos (свещения брак) или със звездната жена, преследвана от дракона, или с благочестивата загадъчност, обгръщаща бракосъчетанието на Агнеца?

На това равнище на мита, което може би най-добре отразява същността на колективното несъзнавано, майката е едновременно стара и млада, Деметра и Персефона, а синът – едно- временно съпруг и спящо дете; едно състояние на неописуемо блаженство, с което несъвърше- нствата на действителния живот, усилията и мъките на приспособяването и страданието от чести- те разочарования, естествено, изобщо не могат да се сравняват.

При сина проециращият фактор е идентичен с имагото на майката, поради което то се смята за истинската майка. Проекцията може да се отстрани само ако синът разбере, че в психиката му съществува имаго на майката и не само нейно, а и на дъщерята, сестрата и любимата, на небесната и на подземната богиня, неизменно като портрет без възраст, и че всяка майка и всяка любима е носителка и осъществителка на този опасен образ, в най-дълбока степен присъщ на мъжката природа. Този образ му принадлежи, той му е верен, вярност, която мъжът понякога трябва да отхвърли в името на живота; той е необходимата компенсация за рисковете, усилията, жертвите, които винаги завършват с разочарование; той е утехата от цялата горчивина на живота. Едновре- менно с всичко това той представлява великата, създаваща илюзии прелъстителка, мамеща го към този живот, и то не само към неговите разумни и полезни страни, а и към плашещите парадокси и двусмислености, в които се съдържат поравно добро и зло, успех и провал, надежда и отчаяние. Като най-голяма опасност за мъжа тази фигура на жената изисква от него величие и ако той наистина е мъж, тя го получава.

Този образ е „господарката душа", както я нарича Шпителер. Аз предложих термина анима, защото с него трябва да се обозначи нещо специфично, за каквото думата „душа" е твърде обща и неопределена.

Емпиричната реалност, отразена в понятието анима, включва крайно драматично съдържание на несъзнаваното. Бихме могли да го опишем на рационален, научен език, но той изобщо не би мо- гъл да предаде живата му същност. Затова аз съвсем осъзнато и преднамерено избирам митоло- гичния и драматизиращ начин на изразяване и онагледяване, тъй като по отношение на предмета - живите душевни явления - той е не само по-изразителен, а и по-точен от абстрактния научен език, които често бива изкушен от мисълта, че един хубав ден понятията му ще бъдат заменени с алгебрични уравнения.

Проециращият фактор е анимата или несъзнаваното, което тя представя. Тя се явява персо нифицирана в сънищата, виденията и фантазиите, показвайки, че факторът, който лежи в основата й, притежава всички видими качества на женско същество11. Тя не е изобретение на съзнанието, а спонтанен продукт на несъзнаваното; също така тя не е ерзацфигура на майката, а, както по всичко личи, нуминозните характеристики, които правят имагото на майката толкова въздействащо и опасно, произлизат от колективния архетип на анимата, възраждащ се с всяка мъжка рожба.

Анимата е архетип, проявяващ се при мъжа; можем да предположим, че при жената съществува негов еквивалент, защото мъжът получава компенсация от женското начало, така както и жената - от мъжкото. Но с това разсъждение не искам да създам впечатлението, че тези компенсационни отношения са изведени по дедуктивен път. Напротив, нужни бяха много и задълбочени наблюдения, за да се улови емпирично същността на анимата и на анимуса. Затова всичко, което можем да кажем за тези архетипи, или се доказва от факти, или е предположение, изведено от факти. Съзнавам обаче, че става въпрос за пионерско дело, което трябва да се примири с присъщия му изпреварващ характер.

Докато при сина първият носител на формиращия проекции фактор е майката, при дъщерята това е бащата. Практическите наблюдения върху такива отношения включват многобройни индивидуални случаи, представящи всички възможни варианти на тази основна тема. Затова сбитото описание на тези отношения може да бъде само схематично.

Женската природа се компенсира чрез мъжката, затова женското несъзнавано е, тъй да се каже, с мъжки знак. В това се състои важното психологическо различие между мъжа и жената. Съответния формиращ проекциите фактор при жената аз нарекох анимус. Тази дума означава разум или дух. Както анимата съответства на майчиния ерос, така анимусът съответства на бащиния Логос. Далеч съм от намерението да давам прекалено тясна дефиниция на тези две интуитивни понятия. Използвам ерос и Логос само като помощни понятия, за да опиша факта, че съзнанието на жената се характеризира повече със свързващото начало на ероса, отколкото с разграничаващото и познавателното на Логоса. При мъжете еросът, свързващата функция, обикновено е по-слаборазвита от Логоса. А при жената еросът изразява нейната същинска природа, докато нейният Логос нерядко е печална случайност. Той предизвиква недоразумения и дразнещи обяснения в семейния и в приятелския кръг, защото се състои не от разсъждения, а от мнения. Имам предвид априорни допускания с претенцията за, тъй да се каже, абсолютна истина. Всеки знае, че това може да бъде много дразнещо. Тъй като анимусът има слабост към спора, той най-лесно може да бъде наблюдаван в действие при дискусии, в които някой иска на всяка цена да излезе прав. Разбира се, и мъжете могат да спорят по много женски начин, когато са обладани от своята анима, така че са се превърнали в нейния анимус. В такива случаи те са движени най-вече от личната си суетност и чувствителност, докато за жените най-важно е господството на истината, справедливостта и други подобни принципи, защото за суетността им вече са се погрижили шивачката и фризьорът.

Важна роля в женската аргументация играе „бащата”, т. е. съвкупността от усвоени мнения. Колкото и мил, и отзивчив да е еросът на жената, яхне ли я анимусът, никаква логика на света не може да разклати мнението й.

В много случаи мъжът има чувството (и не без основание), че единствено прелъстяването, боят или изнасилването имат нужната убедителна сила. Той не знае, че тази толкова драматична ситуа- ция би могла веднага да приключи по съвсем прост и спокоен начин, ако се оттегли от сражението и предостави продължението му на своята или на някоя друга жена. Но той почти никога не стига до тази благотворна идея, защото никой мъж не може да разговаря с един анимус дори за съвсем кратко време, без веднага да изпадне във властта на своята анима. А ако някой бъде в състояние обективно да изслуша разговора, ще се изуми от смазващото количество баналности, грешно използвани азбучни истини, вестникарски, литературни и всевъзможни клишета, чак до вулгарни ругатни и потресаваща алогичност. Това е разговор, който независимо от конкретните участници в него се повтаря милиони пъти на всички езици по света.

Този, струва ми се, забележителен факт почива върху следното обстоятелство: когато анимусът и анимата се срещнат, анимусът изважда меча на своята сила, а анимата започва да пръска своята измамна и прелъстителна отрова. Но резултатът не е непременно отрицателен, защото не по-малко вероятно е двамата да се влюбят един в друг (особен случай на любов от пръв поглед!). Езикът на любовта е учудващо еднообразен и проявява безпределна вярност към общоприетите форми, с което двамата партньори се оказват в банална, колективна ситуация. Те обаче живеят с илюзията, че взаимоотношенията им са абсолютно индивидуални.

Както в положителен, така и в отрицателен аспект връзката анимус - анима е винаги „анимозна", т. е. емоционална и поради това колективна. Афектите принизяват нивото й и я доближават до общото равнище на инстинктите, където вече няма нищо индивидуално. Затова връзката нерядко се осъществява през главите на участниците, които после се чудят как е могло това да се случи с тях.

Докато при мъжа анимозното замъгляване се изразява главно в симпатия и антипатия, при жената то се проявява във възгледи, тълкувания, мнения, инсинуации и погрешни заключения, като всички те целят и понякога успяват да прережат връзката между двама души. Както мъжът, и жената бива оплетени в илюзиите на злокобната си връзка с бащата и като единствено разбира- щата го (т. е. винаги имаща право) дъщеря се оказва овчица, водена от своя душевен пастир, ани- муса.

Както анимата, и анимусът има положителна страна. Образът на бащата изразява не само стародавни мнения, но в не по-малка степен и онова, което се нарича „дух" (Geist), най-вече общофилософски и религиозни представи, както и нагласи, произтичащи от тях. Така че анимусът е и посредник между съзнанието и несъзнаваното, и персонификация на несъзнаваното. Както анимата чрез интеграцията става ерос на съзнанието, така и анимусът става негов Логос и както анимата по този начин дава връзка и опора на мъжкото съзнание, така и анимусът дава на женското съзнание разсъдливост, аналитичност и познание.

Въздействието на анимата и анимуса върху Аза е принципно еднакво. То трудно може да бъде елиминирано, първо, защото е неимоверно силно и веднага изпълва Азовата личност с непоклатимо чувство за правота и, второ, защото причината му е проецирана, т. е. изглежда до голяма степен вкоренена в обекти и обективни отношения. Склонен съм да обясня и двете черти на това въздействие с общите свойства на архетипа. Защото той е априорно даден. Този факт обяснява неоспорваната и неоспоримата, често напълно ирационална наличност на някои настроения и мнения. Пословичната им непоклатимост вероятно се дължи на силното сугестивно въздействие на архетипа. Той омайва и хипнотично пленява съзнанието. Нерядко Азът има едно леко усещане за морално поражение и става още по-непристъпен, упорит и властен, с което, чрез порочния кръг, още повече засилва чувството си за малоценност. Така изчезва основата за една междучовешка връзка, защото както манията за величие, така и чувството за непълноценност правят невъзможно необходимото за нея взаимно зачитане.

Както вече казах, по-лесно е да се осъзнае сянката, отколкото анимата и анимусът. В първия случай имаме предимството на известна подготвеност чрез възпитанието, което открай време се опитва да убеди хората, че не са съставени от сто процента чисто злато. Затова всеки схваща лесно и бързо смисъла на понятия като „сянка", „непълноценна личност" и подобни. А ако го е забравил, анимуса и анимата съвсем не е така просто; първо, тук липсва нравствено възпитание и, второ, то една неделна проповед, жена му или данъчната комисия лесно биха опреснили паметта му. Но с хората най-често се задоволяват с това, че са прави, и предпочитат да се очернят взаимно (ако не и нещо по-лошо!), вместо да осъзнаят проекциите си. Фактът, че мъжете имат ирационални настроения, а жените - ирационални мнения, изглежда съвсем естествен. Това положение явно има инстинктивна основа и затова трябва да бъде такова, каквото е, тъй като по този начин Емпедоклевата игра на омраза и любов между елементите е осигурена за вечни времена. Природата е консервативна и трудно позволява да се наруши нейният ред. Анимусът и анимата принадлежат към един естествен резерват, който упорито защищава своята ненакърнимост. Затова за човека е по-трудно да приеме проекциите на анимуса и анимата, отколкото своите сенчести страни. Във втория случай трябва да се преодолее известна морална съпротива като суета, честолюбие, високомерие, озлобление и т. н.; в първия случай обаче се прибавят и чисто интелектуални трудности, да не говорим за съдържанието на проекциите, което пък е съвсем трудно за осмисляне. Най-сетне, възниква генералното съмнение дали не се намесваме прекалено много в работите на природата, като довеждаме до съзнанието неща, които е по-добре да бъдат оставени на мира.

Макар че според моите наблюдения има хора, които могат без особени интелектуални или морални трудности да проумеят анимата и анимуса, повечето доста се затрудняват да разберат тези понятия и да си ги представят по нагледен начин. Това показва, че с тези понятия ние изли- заме извън обичайните граници. Те не са популярни, защото изглеждат необичайни. В резултат те мобилизират предразсъдъци и биват табуизирани, както е ставало винаги с всички неочаквани неща.

Така че, когато поставяме някакво изискваме за отстраняване на проекциите, защото това е целебно и благоприятно във всяко отношение, ние навлизаме в непозната територия. Досега всички бяха убедени, че представите „моят баща", „моята майка" и т. н. не са нещо друго, а най-точни отражения на действителните баща или майка, така че, когато някой каже „баща ми", той има предвид единствено онова, което представлява баща му в действителност. Той наистина има предвид това, но неговата представа още не означава идентичност. Тук се потвърждава софизмът за „enkekalymmenos" (забуленото)12. Ако включим в психологическото уравнение образа, който X има за своя баща и който смята за истинския си баща, уравнението не излиза, защото изразът в него не съответства на действителността. X не е взел предвид, че неговата представа за дадена личност се състои, на първо място, от образа на реалната личност, който той е възприел може би твърде непълно, и, на второ място, от неговата собствена субективна модификация на този образ. Представата на X за неговия баща е комплексна величина, свързана само отчасти с истинския баща; синът също има известен дял в нея, и то дотолкова, че всеки път, когато критикува или хвали баща си, той несъзнавано засяга себе си и поражда у себе си психичните състояния, явяващи се при хора, които имат обичай сами да се принизяват или възвеличават. Но ако X внимателно съпостави своите реакции с действителността, той има шанс да забележи, че някъде греши, ако по поведението на баща си отдавна вече не е установил, че си е съставил невярна представа за него. Обикновено X е убеден, че е прав и че ако някой греши, това е другият. Ако еросът на X е слаборазвит, той или се отнася с безразличие към незадоволителната връзка, или се дразни от непоследователното и неразбираемо поведение на бащата, който никога не се държи според представата на X за него. Затова X има всички основания да се чувства обиден, неразбран, дори измамен.

Можем да си представим колко желателно е в такива случаи да се отстранят проекциите. Затова винаги има оптимисти, които смятат, че светът може да достигне един златен век, стига са- мо да се каже на хората кой е верният път към него. Опитайте се да им обясните, че приличат на куче, което гони собствената си опашка. За да схване човек, че позицията му е погрешна, не е дос- татъчно простото „казване", защото става въпрос за нещо повече от онова, което обикновеният ра- зум е в състояние да приеме.

Става въпрос за онези съдбовни „недоразумения”, които при обичайни обстоятелства никой никога не е разбрал. Все едно да очакваме от един обикновен почтен човек да приеме, че е престъпник. Споменавам всичко това, за да покажа от какъв порядък са проекциите, породени от анимата и анимуса, и какви морални и интелектуални усилия са нужни за отстраняването им. Но далеч не всички съдържания на анимуса и анимата се проецират. Много от тях спонтанно се проявяват в сънища и т. н., а повечето могат да се осъзнават с помощта на тъй нареченото активно въображение. Така се установява, че в нас живеят мисли, чувства и афекти, каквито никога не сме смятали за възможни. Който изобщо не е наблюдавал това у себе си, за него, естествено, подобна възможност изглежда съвсем фантастична, защото нормалният човек „знае какво мисли". Тази детинска наивност на „нормалния човек" е правило. Ето защо не можем да очакваме някой, който няма такъв опит, да разбере вярно същността на анимата и анимуса. С практическата реализация на тези разсъждения навлизаме в територията на непознати психични преживявания. Но онзи, който успее да ги изпита, със сигурност ще бъде поразен от всичко, което Азът не знае или по-точно не е знаел. В днешно време това познание все още е голяма рядкост и най-често е предва- рително заплатено с невроза, ако не и с нещо по-лошо.



Във фигурите на анимата и анимуса се изразява автономията на колективното несъзнавано. Те персонифицират неговите съдържания, които, ако бъдат взети обратно от проекцията, могат да се интегрират в съзнанието. В този смисъл анимата и анимусът са функции, предаващи съдържа- ния от колективното несъзнавано на съзнанието. Но те изглеждат или се държат като такива само когато тенденциите на съзнанието и несъзнаваното не се различават прекалено. Възникне ли напрежение, безобидната дотогава функция се изправя персонифицирана срещу съзнанието и се проявява до голяма степен като систематично раздвоение на личността или като фрагментарна душа. Сравнението обаче е доста несполучливо, тъй като нищо, принадлежало на Азовата личност, не се отделя от нея; анимата и анимусът образуват po-скоро един смущаващ придатък. Това поведение се дължи на обстоятелството, че могат да бъдат интегрирани съдържанията на анимата и анимуса, но не и те самите, защото са архетипи, т. е. основи на психичната цялостност, която надхвърля границите на съзнанието и поради това никога не може да бъде осъзната непо- средствено. До съзнанието могат да достигнат въздействията на анимата и анимуса; самите те обаче са трансцендиращи съзнанието фактори, недостъпни за възприятието и волята. Затова остават автономни, въпреки интегрирането на съдържанията им, и трябва постоянно да бъдат държани под око. От терапевтична гледна точка това е изключително важно, защото чрез посто- янното наблюдение на несъзнаваното се заплаща онзи данък, който повече или по-малко осигу- рява сътрудничеството му. Както знаем, с несъзнаваното не може да се „приключи" веднъж зави- наги. Нещо повече, една от най-важните задачи на душевната хигиена е постоянно да отделя внимание на симптомите за несъзнавани съдържания и процеси, тъй като винаги има опасност съзнанието да изпадне в едностранчивост, да върви само по утъпкани пътища и да стига до задънени улици. Но допълващата или компенсираща функция на несъзнаваното се грижи доня- къде за избягването на тези опасности, особено големи при неврозата. Само при идеални условия обаче, т. е. там, където животът е все още прост и достатъчно осъзнат, за да следва без колебания и съмнения пътищата на инстинкта, компенсацията може да има пълен успех. Колкото по-цивили- зован, т. е. по-осъзнат и по-сложен, е човекът, толкова по-малко е способен да слуша инстинктите си. Сложните жизнени условия и въздействията от средата заглушават тихия глас на природата. На негово място се появяват мнения и убеждения, теории и колективни тенденции, които подкрепят всички заблуди на съзнанието. В такива случаи трябва целенасочено да се отдели внимание на несъзнаваното, за да може да се осъществи компенсацията. Затова е от особена важ- ност да не си представяме архетипите като мимолетни фантазии образи, а като постоянни, автономни фактори, каквито те действително са. Както показва практиката, тези два архетипа понякога са трагично фатални. Те действително са баща и майка на всички зловещи обрати на съдбата и като такива са отдавна познати на света: двойка богове13, от които той поради своята „логосна" природа се характеризира с дух и разум, както многоликият Хермес, а тя поради еротичната си природа носи чертите на Афродита, Елена (Селена), Персефона и Хеката. Те са несъзнавани сили, именно богове, както съвсем „правилно" са ги схващали в древността. Така определени, те заемат онова място в психологическата ценностна скала, което им се полага при всяко положение, независимо дали съзнанието признава това или не; защото силата им нараства пропорционално на степента на тяхната неосъзнатост. Който не ги вижда, е в ръцете им, както при тифусната епидемия, която пламва с най-голяма сила, когато източникът на инфекцията е неизвестен. И в християнството сизигията на боговете не е нещо отживяло, а заема най-високо място в образите на Христос и църквата-невеста14. Такива паралели помагат много при опита да се намери точната мярка за значението на двата архетипа. Онова от тях, което можем да открием чрез съзнанието, е толкова незначително, че едва достига прага на видимостта. Едва когато осветим тъмните дълбини на психиката и изследваме странно и мъчително преплитащите се пътища на човешката съдба, постепенно ни става ясно колко голямо е влиянието на тези два фактора, допъл- ващи съзнанието.

В заключение искам да изтъкна, че интеграцията на сянката, т. е. осъзнаването на личното несъзнавано, е първият етап от аналитичния процес, без който не е възможно познание за анимата и анимуса. Сянката може да се осъзнае единствено чрез отношението й към нещо противостоящо, а анимата и анимусът - само чрез отношението към противоположния пол, защото единствено там техните проекции са действени. Знанието за анимата поражда у мъжа една триада, единият еле- мент на която е трансцендентен: мъжкият субект, противостоящият му женски субект и трансце- ндентната анима. При жената е съответно обратното. Липсващият за завършеност четвърти еле- мент при мъжа е архетипът на стария мъдрец, който тук не разглеждам, а при жената - прамайката. Те формират едно наполовина иманентно, наполовина трансцендентно четириединствo, онзи apxeтип, който съм нарекъл брачна четворка (heiratsquaternio)15. Той представлява както схема на цялостната личност, така и на примитивната социална структура, а именно - на браковете между братовчеди и на брачните класове, както и на разделението на примитивните селища на квартали. От друга страна, цялостната личност е образ на Бога или пo-скоро - не може да се различи от него. Раннохристиянският дух е знаел това, иначе един Климент Александрийски не би могъл да каже, че който познава себе си, познава Бога.



  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   19


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет