Шейсет и едно
И сега, скъпа Алиша, ти си при тях.
Откъде знам ли? Знам, защото знам всичко; аз съм милиони съзнания, милиони истории, милиони бродещи
очи. Аз съм навсякъде, скъпа Алиша, наблюдавам те. Наблюдавам те от самото начало, преценявах те. Прекалено ли
ще е, ако кажа, че усетих пристигането ти в деня преди да се родиш на този свят — мокро, пискащо пашкулче, с
гореща, непримирима кръв вече течаща във вените? Невъзможно е, разбира се, но така ми се струва. Такава е волята
на провидението: всичко изглежда предречено, предварително известно и що се отнася до бъдещето, и що се отнася
до миналото.
А как само пристигна в града! Смело, бляскаво, самоуверено, пристъпи под светлините на града, за да оставиш
своя отпечатък! Как обитателите на обсадения метрополис да не останат очаровани от драматичното ти
пристигане? Аз съм Алиша Донадио, капитан от Експедиционния! Прости ми, Алиша, тези високопарни думи;
такова е настроението ми. Светът ни не е виждал създание като теб от времето, когато великият Ахил пристигнал
пред стените на Троя. Несъмнено вътре в града се водели дебати, издавали се едикти, отправяли се заплахи —
обичайните словесни престрелки в обсаден град. Да се бием ли? Да бягаме ли? Достойни за възхищение, но — моля
те, извини сравнението, което ще направя — тези дискусии са като енергичното пляскане на удавник: само
ускоряват неизбежния край.
В твое отсъствие, Алиша, аз, образно казано, взех пример от теб. Нощ след нощ мракът ме зове; краката ме
отведоха да скитам по улиците на могъщия Готам. Лятото най-накрая дойде на този изгнанически остров. Птичките
чуруликат по клоните; вятърът разнася съблазнителните ухания на дървета и цветя; новородени създания от
всякакъв вид предприемат първите си несигурни стъпки сред тревата. (Снощи, след като си спомних колко
загрижена беше за благосъстоянието ми, изядох шест млади зайчета в твоя чест.) Какво е тази нехарактерна
припряност, която ме е обзела? Докато скитам сред лабиринта от стъкло и стомана на Манхатън, се чувствам по-
близо до теб, но има и още нещо: спомен от миналото, толкова ярък, че прилича на халюцинация. Все пак именно
през лятото дойдох в Ню Йорк за погребението на приятеля ми Лучеси, когато този град за пръв път остави върху
мен отпечатъка на любовта. Затварям очи и отново съм с моята Лиз, градът и тя са неразделни в съзнанието ми.
Срещата под часовника в уреченото време, потъването ни сред влажната топлина на човешки тела в началото на
сезона; пътуването в таксито със седалките му с напукана тапицерия и усещането за хиляди предишни пътници;
нетърпеливите клаксони и сирени, пищящи като разгонени котки; величествените сгради, блещукащи под лъчите на
залеза — порой от спомени, неразделни от вечния ми спомен за нея. Гладките ѝ, загорели от слънцето рамене.
Женственото ѝ ухание в затвореното пространство на таксито. Бялото ѝ изразително лице, белязано от бавно
настъпващата смърт, и късогледите ѝ очи, които винаги виждаха същността на нещата. Съвършеното докосване на
преплетените ни ръце, докато вървяхме по притъмняващите улици, сами сред милиони хора. Казват, че в древни
времена имало само един пол; човеците съществували в тази блажена форма, докато за наказание боговете ги
разделили на две, жестока митоза, която пратила всеки да търси другата си половина, за да станат отново едно цяло.
Така се чувствах, докато държах ръката ѝ в своята, Алиша: сякаш сред всички хора на земята бях намерил своята
изгубена половина.
Целуна ли ме тя онази нощ, докато спях? Или е било сън? Има ли разлика? За мен Ню Йорк представлява това,
което някога представляваше за безброй хора: мечтана целувка.
Всичко това обаче е изгубено — както е изгубен и градът на твоята обич, Алиша, градът на твоята Роуз.
Обадете се на Фанинг, беше написал приятелят ми Лучеси. Обадете се на Фанинг и му кажете, че любовта е
всичко, любовта е болка, любовта може да ти бъде отнета. Колко ли време е висял в парка? Колко ли дни и нощи
майка ми е била на ръба на смъртта сред море от агония? А къде бях аз? Какви глупаци сме. Какви глупаци сме ние,
смъртните.
Часът за разплата наближава. Към Бог ще отправя справедливата си жалба; защото той в жестокостта си развя
любовта пред очите ни като пъстра бебешка дрънкалка. Създаде ни от пръст в този свят на тегоби; и в пръстта ще го
заровя аз.
Знам, че тя е тук, каза ти. Познах по гласа ти.
А аз познах по твоя глас, Алиша.
|