Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Шейсет и две
Двама войници с пушки стояха пред къщата. Когато Питър приближи, те застанаха мирно и козируваха. — Всичко спокойно ли е тук? — попита Питър. — Доктор Уилсън дойде преди малко. — Някой друг? — Питаше се дали Гунар е идвал, или пък Гриър. — Не и по време на нашата смяна. Тъкмо стъпи на верандата и вратата се отвори: Сара с кожената си лекарска чанта. Разбраха се само с поглед. Той я прегърна и отстъпи назад. — Не знам какво да кажа — започна Питър. Косата на Сара беше влажна и прилепнала към челото, очите ѝ бяха подути и кървясали. — Всички много я обичахме. — Благодаря, Питър — отвърна тя безизразно. — Вярно ли е, че Алиша е тук? Той кимна. — Какво ще правите с нея? — Още не знам. В затвора е. Сара не каза нищо; нямаше нужда — беше изписано на лицето ѝ. Вярвахме ѝ, а виж какво стана. — Как е Ейми? — попита Питър. Сара въздъхна. — Сам ще видиш. Не разбирам от същества като нея, но според мен е добре. Добре като за човек. Недохранена и много слаба, но температурата ѝ е спаднала. Ако не ми беше казал коя е, щях да заявя, че е напълно здрава жена на около двайсет и пет години, прекарала тежък грип. Трябва да ми обясниш какво става. Възможно най-накратко Питър ѝ разказа за Бергенсфиорд, за видението на Гриър, за трансформацията на Ейми. — Как ще постъпиш? — попита Сара. — Все още мисля по въпроса. Тя изглеждаше замаяна; започнала бе да осмисля думите му. — Май дължа извинение на Майкъл. Какви неща му хрумват на човек в подобна ситуация. — Свиквам съвещание в кабинета си в седем и половина. Искам да присъстваш. — Защо? Имаше много причини, но Питър ѝ каза най-простичката: — Защото си в борбата от самото начало. — А сега ще видя края ѝ. — Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. Сара се замисли и след миг каза: — Вчера в болницата постъпи родилка. Още ѝ е рано, можехме да я пратим у дома, но двамата със съпруга ѝ бяха в болницата, когато сирената зави. Към три часа през нощта започна да ражда. Бебе, в тази несигурна обстановка. Знаеш ли какво ми идеше да ѝ кажа? Питър поклати глава. — Че не ѝ трябва да има деца. Вратата на спалнята беше открехната; Питър спря на прага. Завесите бяха спуснати и светлината в стаята беше слаба и жълтеникава. Ейми лежеше на една страна със затворени очи, спокойно лице и ръка, пъхната под възглавницата. Питър понечи да си тръгне, но тя отвори очи. — Здравей — гласът ѝ беше много тих. — Продължавай да спиш. Исках само да видя как си. — Не, остани. — Тя огледа сънено стаята. — Колко е часът? — Не съм сигурен. Рано е. — Сара беше тук. — Знам. Срещнах я на входа. Как се чувстваш? Ейми се намръщи замислено. — Не знам. — Очите ѝ се разшириха, сякаш ѝ хрумна изненадваща мисъл. — Гладна? Колко тривиална нужда. — Ще видя какво мога да направя. В кухнята запали печката — не я беше използвал от месеци — след това излезе навън и каза на войниците какво му трябва. Докато чакаше, изми съдовете; когато войниците се върнаха с малка кошница, огънят бумтеше. Мляко, яйца, картофи, самун черен хляб и буркан със сладко от горски плодове, запечатан с восък. Зае се за работа, доволен, че готвенето ще го разсее от случващото се в града. Изпържи картофите и яйцата; наряза хляба на филии и ги намаза със сладко. Откога не беше готвил за друг човек? Вероятно откакто Кейлъб беше малък. От години. Подреди закуската на Ейми върху поднос, наля ѝ чаша мляко и го занесе в спалнята. Чудеше се дали не е заспала, докато го нямаше; завари я обаче будна, седнала в леглото. Дръпнала беше пердетата; явно светлината вече не ѝ пречеше. Щом го видя на прага, застанал като келнер, по лицето ѝ разцъфтя усмивка. — Еха! — възкликна тя. Питър постави подноса в скута ѝ. — Не ме бива много в готвенето. Ейми гледаше храната като затворник, освободен след дългогодишна присъда. — Не знам от кое да започна. От картофите? От хляба? — накрая се усмихна решително. — Не, първо ще изпия млякото. Пресуши чашата и се зае с останалото. Набождаше храната с вилицата, сякаш работеше на полето с вила. Питър придърпа стол и седна до леглото. — Не бързай толкова. Ейми вдигна очи и попита с пълна уста: — Ти няма ли да ядеш? Питър беше много гладен, но по-приятно му бе да я гледа. — Ще хапна после. Отиде в кухнята, за да ѝ сипе още мляко; когато се върна, чинията на Ейми беше празна. Подаде ѝ чашата и тя я изпи до дъно. Бузите ѝ започваха да руменеят. — Седни до мен — каза тя. Питър отмести подноса и седна на крайчеца на леглото. Ейми го хвана за ръка и каза: — Много ми липсваше. Усещането да седи до нея и да разговарят беше нереално. — Съжалявам, че остарях. — О, аз съм по-стара от теб. Той за малко да се разсмее. Искаше да ѝ каже толкова много неща. Ейми изглеждаше точно както в сънищата му; единствената разлика бе късата коса. Очите, топлата усмивка, гласът — те си оставаха същите. — Как беше на кораба? Ейми сведе глава и потри с палец дланта му. — Самотно. Странно. Но Лушъс се грижеше за мен. — Погледна го в очите. — Съжалявам, Питър, ти не биваше да знаеш. — Защо? — Защото исках да живееш живота си. Да бъдеш… щастлив. Чух Кейлъб да те нарича „татко“. Много се радвам за вас. — Той е женен. Жена му се казва Пим. — Пим — повтори Ейми с усмивка. — Имат син. Кръстиха го Тео. Ейми стисна леко ръката му. — Значи си живял пълноценно. Какво друго те правеше щастлив? Разкажи ми. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|