Градът на огледалата

живот. Хиляди пъти я бе държал за ръка, но сега за пръв път го правеше наяве.
— Алиша добре ли е? — попита Ейми.
— Не се тревожи, жилава е. Какво да правя с нея?
— Това е решение, което трябва да вземеш сам.
— Вярно е. Но искам да чуя мнението ти.
— Поставена е в сложна ситуация. Прекарала е дълго време с него. Премълчава много неща.
— Например?
Ейми се замисли и поклати глава.
— Не знам. Изключително тъжна е. Но сякаш в нея има заключена кутия. Не мога да я отворя. — Погледите им
отново се срещнаха. — Тя се нуждае от доверието ти, Питър. Аз съм една част от нея; Фанинг е другата. Между нас
стоиш ти. Тя е тук, за да види теб. Иска да знае коя е. И не просто коя е, а какво е.
— И какво е тя?
— Каквото винаги е била. Една от нас. Ти си нейното семейство, Питър. Иска да знае, че това не се е
променило.
Питър долови истината в думите ѝ. Но да осъзнаваш истината не бе същото като да повярваш. Това беше най-
трудното, помисли си той.
— Няма да отидеш с нея — заяви той. — Няма да го допусна.
— Вероятно няма да имаш избор. Алиша е права, градът няма да издържи още дълго. Рано или късно ще трябва
да се изправя очи в очи с Фанинг.
— Не ме интересува. Изгубих те веднъж. Няма да те изгубя отново.
В коридора прозвучаха стъпки: на прага се появиха Кейлъб и Пим. За момент синът на Питър се стъписа. Но
след миг в погледа му се разля топлина.
— Наистина си ти — каза той.
Ейми се усмихна.
— Кейлъб, ела да те прегърна.
Питър се дръпна назад. Ейми се надигна на лакти, когато Кейлъб отиде до леглото, и двамата се прегърнаха.
След като се отдръпнаха, продължиха да се държат за лактите със сияйни усмивки. Питър разбра на какво става
свидетел: на дълбоката връзка между Ейми и сина му, изкована в Айова, когато Ейми се грижеше за него в
сиропиталището.
— Толкова си пораснала — засмя се Кейлъб.
— Ти също — отвърна с усмивка Ейми.
Кейлъб се обърна към жена си и каза едновременно на глас и с жестове:
— Ейми, това е жена ми, Пим. Пим, това е Ейми.
Здравей, Пим, каза с жестове Ейми.
Приятно ми е да се запознаем, отвърна Пим.
Ейми движеше ръце бързо и ловко.
Името ти е прекрасно. Изглеждаш точно както си представях.
Ти също.
Кейлъб зяпаше двете жени; чак тогава Питър осъзна защо.
— Ейми, откъде знаеш жестомимичния език? — попита Кейлъб.
Ейми погледна учудено към разтворените си пръсти.
— Нямам представа. Вероятно сестрите са ме научили.
— Никоя от тях не знае езика на жестовете.
Ейми отпусна ръце в скута си и вдигна очи.
— Някой трябва да ме е научил. Как иначе го владея?
Чуха се нови стъпки; Апгар влезе в спалнята и каза с официален тон:
— Господин президент, извинете, че ви прекъсвам, но разбрах, че сте тук. — Той кимна към леглото. —
Извинете, госпожо. Как се чувствате?
— Много по-добре, благодаря, генерале.
Апгар се обърна към Кейлъб.
— Лейтенант, не трябваше ли да си почиваш?
— Не бях уморен, сър.
— Не питах това. И не поглеждай към баща си, той няма да ти помогне.
Кейлъб стисна ръката на Ейми на раздяла.
— Оздравявай бързо.
— Тръгвайте, господин Джаксън.

Кейлъб каза нещо набързо с жест на Пим и излезе от стаята.
— Ако сте приключили тук — продължи Апгар, — трябва да дойдете. Съвещанието ще започне всеки момент.
Питър се обърна към Ейми.
— Трябва да тръгвам.
Тя сякаш не го чу; гледаше съсредоточено Пим. Двете жени се гледаха напрегнато в продължение на няколко
секунди, сякаш водеха безмълвен разговор.
— Ейми, чуваш ли ме?
Ейми го погледна стреснато. Отне ѝ момент да осъзнае къде е. След това каза спокойно:
— Да.
— Нали не възразяваш? — попита Питър.
Ейми се усмихна неубедително, сякаш само за да го успокои.
— Не, разбира се.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: