Шейсет и четири
Сара слезе по стълбите в мазето. Грейс лежеше в края на втората редица легла с бебето си на ръце. Изглеждаше
уморена, но и облекчена. Когато Сара дойде при нея, тя се усмихна.
— Малко е неспокоен — каза младата жена.
Сара
взе бебето, сложи го да легне на съседното легло и разгъна одеялото, за да го прегледа. Едро, здраво
момченце с къдрава черна коса. Сърдечният му ритъм беше равномерен и стабилен.
— Ще го кръстим Карлос, на баща ми — каза Грейс.
През нощта бе разказала историята на Сара. Преди петнайсет години родителите ѝ заминали за Боърн. На баща
ѝ обаче не му провървяло като фермер; бил принуден да започне работа по изграждането на телеграфните линии и
отсъствал от къщи по няколко месеца. След като паднал от стълб и загинал, Грейс и майка ѝ — двамата ѝ по-големи
братя отдавна не живеели с тях — се върнали в Кървил при роднините си. Животът им обаче бил тежък и майка ѝ
също починала, но Грейс не каза от какво. На седемнайсет години започнала работа в нелегална кръчма — не
спомена какви точно били задълженията ѝ, а и Сара не я разпитва — и там се запознала с Джок. Неблагоприятно
начало, но двамата се влюбили и когато Грейс забременяла, Джок постъпил достойно и се оженили.
Сара пови бебето, върна го на майка му и ѝ каза, че всичко е наред.
— Ще е малко неспокоен, докато успееш да го накърмиш. Но не се притеснявай, няма нищо тревожно.
— Какво ще стане с нас, доктор Уилсън?
Въпросът изглеждаше твърде сложен.
— Ще се грижиш за сина си, само това.
— Чух за онази жена. Говори се, че е някакъв вид вирал. Как е възможно?
Думите на Грейс хванаха Сара неподготвена — но хората, естествено, говореха.
—
Възможно е да е вирал, не знам. — Тя постави ръка на рамото на Грейс. — Почивай си. Армията си знае
работата.
Намери Джени в склада да прави инвентаризация: бинтове, свещи, одеяла, вода. Свалили бяха още кашони от
първия етаж и ги бяха подредили до стената. Помагаше ѝ дъщеря ѝ Хана — чаровно тринайсетгодишно момиче с
лунички, зелени очи и дълги стройни крака.
— Миличка, може ли да поговоря с майка ти насаме? Отиди горе да видиш имат ли нужда от помощ.
Момичето излезе и Сара разказа набързо какъв е планът.
— Според теб колко хора можем да поберем тук? — попита тя.
— Около сто. Може би ще сместим и малко повече.
— Да поставим някого на входа да брои. Да не допускат мъже, само жени и деца.
— Какво да правим, ако някой мъж все пак се опита да влезе?
— Обърни се към военните, те ще се заемат.
Сара прегледа още четирима пациенти — момчето с пневмония; четирийсетгодишна
жена със затруднено
дишане, която се притесняваше, че е получила инфаркт, но според Сара ставаше въпрос просто за паническа атака;
две момиченца близначки бяха получили през нощта силна диария, придружена от висока температура, — след това
се върна на първия етаж тъкмо когато пред входа спряха два военни камиона. Излезе да ги посрещне.
— Сара Уилсън?
— Да.
Войникът се обърна към първия камион в колоната.
— Разтоварвайте.
Разпределени по двойки, войниците започнаха да стоварват чували с пясък при входа. В същото време две
хъмвита с картечници на покривите заеха позиции от двете страни на вратата.
Сара гледаше сковано
сюрреалистичната подготовка.
— Бихте ли ми показали другите входове? — попита сержантът.
Тя го заведе до задната врата и страничните изходи. Пристигнаха войници, които започнаха да заковават върху
тях плоскости от шперплат.
— Шперплатът няма да спре драките — каза Сара. Стояха пред главния вход, където войниците покриваха с
плоскости прозорците.
— Не са предназначени за драките.
Достарыңызбен бөлісу: