Градът на огледалата

Подобно предложение ѝ се стори възмутително, болницата не беше бойно поле, но тогава си спомни за Кейт.
— Ще взема пистолета — каза тя и го затъкна в колана на панталона си.
— Умеете ли да стреляте? — попита сержантът. — Ако искате, ще ви покажа.
— Няма нужда.
В затвора Алиша пробваше колко здрави са оковите ѝ.
Болта на стената можеше да изтръгне с едно рязко дръпване, но белезниците бяха здрави. Изработени бяха от
някакъв вид закалена сплав. Вероятно ги бяха намерили в бункера на Тифти, който бе разработил един куп средства
за обезвреждане на вирали. Дори да откачеше веригата от стената, нямаше да успее да освободи ръцете и краката си.
Мисълта да поспи беше примамлива. Не просто за да убие времето, но и да се поразсее. Не искаше обаче да
сънува, защото в сънищата ѝ искрящият от светлини град потъваше в мрак; радостната глъчка се стопяваше и
замлъкваше; вратата безмилостно изчезваше.
А имаше и друг проблем: Алиша не беше сама.
Усещането бе едва доловимо, но знаеше, че Фанинг е в съзнанието ѝ: приличаше на тихо бръмчене в главата ѝ,
не толкова го чуваше, колкото го чувстваше с тялото си като повей на вятъра.
Махай се, по дяволите. Нали направих каквото искаше. Остави ме на мира.
Обещаната храна не пристигна. Питър или беше забравил, или беше решил, че ако е гладна, Алиша няма да е
толкова опасна. Може би използваха тази тактика, за да стане по-покорна: Ще ти донесем храна. О, не, не си
познала. В известен смисъл беше доволна; отчасти ненавиждаше факта как беше принудена да се храни. В мига, в
който впиеше зъби в плячката и топлата кръв шурнеше по небцето ѝ, се изпълваше с отвращение: Какви ги вършиш?
Въпреки това утоляваше жаждата, а после се отпускаше погнусено на колене.
Часовете се точеха бавно. Най-накрая вратата се отвори.
В килията влезе Майкъл. Притискаше до гърдите си малка метална клетка.
— Имаш пет минути, Фишър — каза стражът и затръшна вратата зад гърба му.
Майкъл остави клетката на пода и седна на леглото с лице към Алиша. В клетката имаше кафяв заек.
— Как успя да влезеш? — попита тя.
— С връзки.
— Подкупил си ги.
Майкъл изглеждаше самодоволен.
— Може да се каже, че имаше прехвърляне на известни суми. Дори в тези смутни времена човек трябва да
мисли за семейството си. Освен това никой друг не искаше да донесе закуската ти. — Той кимна към клетката. —
Явно тази пухкава топка е нечий домашен любимец. Казва се Отис.
Алиша се взря в Майкъл. Момчето, което беше познавала някога, се бе превърнало в мъж на средна възраст,
жилав, сериозен и способен. Лицето му изглеждаше като изсечено от камък. Макар очите му още да блещукаха
палаво, сега в погледа му имаше напрегната бдителност и мрачна циничност: очи на човек, преживял много.
— Променил си се, Майкъл.
Той сви безгрижно рамене.
— Често ми го казват.
— Какво правиш?
— Знаеш ме — отвърна той с наперена усмивка. — Поддържам огъня.
— А Лор?
— Между нас не се получи.
— Съжалявам.
— Знаеш как е. Аз взех саксиите с цветята, къщата остана за нея. И за двама ни беше добре да се разделим. —
Той отново кимна към клетката на пода, в която заекът потрепваше нервно с мустаци. — Няма ли да ядеш?
Много ѝ се искаше. Опияняващата миризма на топла плът, на живот; пулсиращата във вените на животното
кръв — все едно бе долепила раковина до ухото си. Изпитваше неописуема жажда.
— Гледката не е приятна — каза тя. — Ще изчакам.
Гледаха се мълчаливо в продължение на няколко секунди.
— Благодаря, че снощи се застъпи за мен — каза Алиша.
— Няма нужда да ми благодариш. Питър не беше прав.
Тя го погледна въпросително.
— Защо не ме мразиш, Майкъл?
— Защо да те мразя?
— Всички останали ме мразят.

— Явно не съм като всички останали. И аз самият не се радвам на голяма популярност в града.
— Не го вярвам.
— О, довери ми се. Имам късмет, че не съм в съседната килия.
Алиша се усмихна неволно; хубаво бе да поговори с приятел.
— Интересно.
— Да, определено. — Той събра пръсти и каза сериозно: — Бях убеден, че си жива, Алиша. Другите изгубиха
надежда, но не и аз.
— Благодаря, Верига. Това означава много за мен.
Майкъл се ухили.
— Този път ще ти простя за прякора.
— Говори с него, Майкъл.
— Казах му какво мисля.
— Какво е решил да прави?
Майкъл сви рамене.
— Каквото прави винаги. Ще се саморазправи с проблема. Обичам го, но е голям инат.
— Този път няма да успее.
— Така е.
Гледаше я съсредоточено, но, за разлика от Питър, в погледа му нямаше и капчица подозрение. За него Алиша
бе доверен приятел, съзаклятник. Очите, тонът, стойката му: всичко в него излъчваше сила.
— Често мислех за теб, Лиш. Дълго време вярвах, че съм влюбен в теб. Кой знае? Може би още съм. Дано не те
притеснявам с признанията си.
Алиша остана слисана.
— По изражението ти разбирам, че си изненадана. Приеми го като комплимент. Искам да кажа, че ти винаги си
означавала много за мен. Когато снощи се появи, осъзнах нещо. Искаш ли да знаеш какво?
Алиша кимна, все още онемяла.
— Осъзнах, че през цялото време съм чакал да се върнеш. И не просто съм чакал, а съм бил напълно убеден, че
ще го направиш. Помниш ли кога се видяхме за последно? Ти дойде при мен в болницата.
— Разбира се, че помня.
— Дълго време се чудих защо избра да дойдеш точно при мен в онзи момент. Мислех, че би отишла при Питър.
Разбрах отговора, когато си спомних нещо, което беше казала: „Един ден това момче ще ни спаси задниците“.
— Говорихме си за детството.
— Точно така. Но разговорът ни беше много по-дълбок — той се приведе напред. — Още тогава ти знаеше,
Лиш. Може би не точно си знаела, а по-скоро си усещала какво става, също като мен. Това не се е променило и сега,
двайсет години по-късно. Друг въпрос обаче е „защо“. Нямам отговор и спрях да се чудя. Не знам как ще се развият
събитията. Ако погледнем какво стана през последните двайсет и четири часа, не съм оптимистично настроен. Но
каквото и да се случи, няма да се справя без теб.
Чу се дрънчене и стражът се появи на прага на килията.
— Фишър, казах ти, че имаш пет минути. Изчезвай.
Майкъл бръкна в джоба на ризата си и размаха пачка пари през рамо, без дори да се обръща. Стражът взе
парите и излезе.
— Големи са идиоти — въздъхна Майкъл. — Защо си въобразяват, че тези пари ще имат каквато и да било
стойност утре? — Той отново бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия. — Вземи го.
Алиша разгърна листа: набързо скицирана карта.
— Когато моментът настъпи, тръгни на юг по пътя към Розенбърг. Малко след гарнизона отляво ще видиш
ферма с воден резервоар. Завий по пътя покрай фермата и върви на изток в продължение на осемдесет и три
километра.
Алиша вдигна очи от картата. В погледа на Майкъл се забелязваше нещо диво, почти маниакално. Под
спокойната външност се криеше мъж, изпълнен с непоколебима вяра.
— Майкъл, какво има в края на пътя?
След като остана отново сама, Алиша задряма. Все пак Майкъл си бе намерил половинка в живота. Казваше се
Бергенсфиорд.
Ние сме изгнаниците, каза ѝ той на раздяла. Ние винаги сме знаели истината; това е бремето в живота ни.
Колко добре я познаваше.
Заекът я гледаше предпазливо, без да примигва. Черните му очи лъщяха като капки мастило; в сферичната им

повърхност Алиша виждаше призрачното отражение на лицето си. Осъзна, че бузите ѝ са мокри; защо не спираше да
плаче? Приближи се до клетката, отключи я и бръкна вътре. Мека козина изпълни дланта ѝ. Заекът не направи опит
да избяга; или беше питомен, както твърдеше Майкъл, или беше твърде уплашен, за да реагира. Тя взе животното и
го постави в скута си.
— Не се тревожи, Отис. Аз съм приятелка.
Алиша дълго гали меката козина на заека.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: