Мълчание. След миг:
Да, Ейми.
Мисля, че съм готова, Антъни. Мисля, че най-сетне съм готова.
Майкъл чакаше при портата вече от час. Къде се бе дянал Лушъс? Наближаваше 10:30; и
бездруго имаше
опасност да закъснеят. Работници заваряваха масивни скоби, в които да положат железни греди по протежението на
портата. Други заковаваха ламарини от външната ѝ страна. Ако Гриър не дойдеше скоро, щяха да останат затворени
в града заедно с всички останали.
Най-накрая Гриър влезе с бърза крачка през портата. Качи се на камиона и кимна към предното стъкло:
— Да тръгваме.
— Тя се заблуждава.
Гриър го изгледа предупредително.
Майкъл запали двигателя, подаде глава през прозореца и извика на ръководителя на работниците:
— Направете път! — След като мъжът не се обърна, Майкъл наду клаксона: — Хей! Трябва да минем!
Това привлече вниманието на работника; той отиде до прозореца и попита:
— Защо бибиткаш?
— Кажи на хората си да направят път.
Мъжът се изплю на земята.
— Никой няма право да излиза. Работим.
— Ние можем да излезем. Кажи им да се мръднат или ще ги прегазя. Какво ще кажеш за това?
Мъжът, изглежда, се канеше да каже нещо, но се спря и се обърна към портата:
— Направете път.
— Много съм ти задължен — рече Майкъл.
Работникът отново се изплю.
— Твоя воля, ти ще загинеш, тъпако.
Ти също, помисли си Майкъл.