Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Шейсет и шест
16:30 ч.: Местеха последните хора в язовира; укритията бяха пълни; малкото останали цивилни бойци чакаха разпореждания. Възникнаха няколко инцидента — арестуваха няколко души, дори прозвучаха изстрели. Но повечето хора разбираха какво става — животът им беше в опасност. Приемът на цивилни в армията обаче отнемаше по-дълго от очакваното. Дълги опашки, неясноти относно оръжията и кой под чие командване ще бъде, разпределение на ресурси и задачи: Питър и Апгар се опитваха да съберат армия за половин ден. Някои не знаеха как да държат пушка, а да не говорим да я заредят и да стрелят. Трябваше да пестят мунициите, но направиха стрелбище на площада с чували с пясък за мишени. Проведоха кратко обучение — три изстрела, независимо колко точни — и пращаха хората на стената. Останали бяха само няколко пистолета; пушките бяха свършили с изключение на няколко, които пазеха в резерв. Всички бяха изнервени; стояха на жегата от часове. Питър стоеше до масата с Апгар и наблюдаваше последните хора, които въоръжаваха. Холис отбелязваше имената им. До масата пристъпи мъж — на четирийсет години, слаб като човек, водил тежък живот, с високо чело и белези от акне по бузите. На рамото си бе опрял ловна пушка. На Питър му трябваха няколко секунди да го познае. — Ти си Джок, нали? Мъжът кимна — смутено, по мнението на Питър. Двайсет години след случката на покрива явно споменът не го напускаше. — Така и не ви благодарих, господин президент. Апгар хвърли поглед към Питър. — Какво си направил? — Той ми спаси живота — каза Джок и се обърна към Питър. — Не съм забравил. Гласувах за вас и двата пъти. — Какво стана с теб? Обзалагам се, че повече не си работил по покривите. Джок сви рамене; обичайното му ежедневие вече беше история, както с всички останали. — Работех предимно като механик. Наскоро се ожених. Жена ми роди снощи. Питър си спомни какво му беше казала Сара. Той посочи към пушката на Джок. — Дай да видим оръжието. Джок му я подаде. Затворът се клатеше, спусъкът беше мек, стъклото на мерника беше надраскано и мътно. — Кога за последно си стрелял с нея? — Никога. Баща ми ми я подари преди години. Холис вдигна глава. — Нямаме подходящи патрони. — Колко патрона имаш? — обърна се Питър към Джок. Мъжът протегна напред отворената си длан, в която имаше четири стари патрона. — За нищо не стават. Холис, намери на човека изправна пушка. Донесоха му един от автоматите на Тифти — нов и лъскав. — Сватбен подарък — каза Питър, докато му подаваше автомата. — Отивай на стрелбището. Ще ти дадат патрони и ще ти покажат как да стреляш. Джок вдигна очи, пълни с признателност; никой не му беше правил подобен подарък. — Благодаря, господине — каза той, кимна отсечено и тръгна. — Защо го направи? — попита Апгар. Питър проследи с поглед как Джок отива на стрелбището. — За късмет. В сиропиталището последните жени и деца слизаха в укритието. Решиха да допускат като придружители само жени с деца под пет години; Кейлъб стана свидетел на многобройни сърцераздирателни сцени на раздяла. Много майки твърдяха, че децата им са по-малки, отколкото бяха в действителност; в случаите, когато нямаше голяма разлика в годините, Кейлъб просто ги пускаше. Сърце не му даваше да им откаже. Тревожеше се за Пим; укритието се пълнеше бързо. Най-накрая тя пристигна с обяснението, че децата са прекарали сутринта в дома на родителите си. За Пим посещението в къщата било мъчително заради спомените за Кейт, но на децата се отразило добре да прекарат няколко часа в позната обстановка, да поиграят с познати играчки. Половин час скачали на старите си легла, каза Пим. Нещо обаче не беше наред; Кейлъб усети, че тя премълчава нещо. Стояха до отворения капак. Една от сестрите, застанала на платформата, пое и свали децата — първо Тео, после момичетата. Когато дойде ред на Пим, Кейлъб я хвана за лакътя. Какво има? Тя се поколеба. Наистина криеше нещо. Пим? В очите ѝ проблесна съмнение, но след миг се овладя. Обичам те. Внимавай. Кейлъб реши да не настоява. Сега не му беше времето — стояха пред отворения капак и всички ги чакаха. Сестра Пег ги гледаше отстрани. Кейлъб вече я беше попитал дали ще остане при децата в подземието. — Лейтенант — беше отвърнала укорително. — Аз съм на осемдесет и една години. Кейлъб прегърна жена си и ѝ помогна да слезе. Когато се хвана за най-горната пречка на стълбата, тя вдигна очи да го погледне за последно. Кейлъб изстина. Тя беше най-важното в живота му. Пази децата, каза ѝ той. Продължиха да слизат още деца и изведнъж укритието се напълни. Отвън се чу вик, последван от глас, който призоваваше по мегафон тълпата да се разпръсне. Полковник Хенеман влезе в коридора. — Джаксън, ти отговаряш за това укритие. Кейлъб не искаше тази задача за нищо на света. — Ще съм по-полезен на стената, сър. — Това е заповед. Кейлъб усети намесата на невидима ръка. — Баща ми ли ви накара? Хенеман не му отговори. — Трябват ни хора на покрива, около сградата и два отряда вътре. Ясно ли е? Никой повече да не влиза. Как ще ги спреш зависи от теб. Тежки думи. Но неизбежни. Хората биха направили всичко, за да оцелеят. |