Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Шейсет и осем
17:30 ч.: Слънцето щеше да залезе след три часа. За момента Питър не можеше да направи нищо повече. Вече не му се спеше, но спря за миг да събере мислите си. На влизане в къщата си спомни за Джок. Не изпитваше големи симпатии към него; все пак за малко да загине заради безочливия младеж. Вероятно пушката щеше да е по-полезна на някой друг. Но Питър осъзнаваше, че инцидентът на покрива е бил повратна точка в живота му, и вярваше, че всеки заслужава втори шанс. Охраната я нямаше. Питър взе стъпалата на бегом и нахлу в къщата. — Ейми? След миг мълчание чу отговор: — Тук съм. Ейми седеше на леглото с лице към вратата и ръце в скута. — Добре ли си? — попита той. Тя вдигна глава и се усмихна меланхолично. В стаята се възцари странна тишина — не просто отсъствие на звуци, а нещо по-дълбоко и значимо. — Да, добре съм. — Тя потупа дюшека. — Седни при мен. Питър седна. — Какво има? Ейми го хвана за ръка, без да го поглежда. Питър усети, че ще му каже нещо важно. — Докато бях във водата, се пренасях в друг свят. Поне съзнанието ми се пренасяше. Не знам дали мога да ти обясня напълно. Но там бях много щастлива. Питър осъзна за какво говори. — В Стопанството. Ейми го погледна в очите. — И аз съм ходил там. — Странно, но не се изненада; думите просто чакаха да бъдат изречени. — Свирех на пиано. — Да. — И бяхме заедно. — Да, само двамата. Колко приятно бе да го изрече на глас. Да знае, че в крайна сметка не е бил сам в сънищата си, че преживяванията са поне отчасти реални, макар да не знаеше какво точно представлява другата реалност. Знаеше само, че съществува. Той съществуваше. Ейми съществуваше. Стопанството и щастливият им живот там съществуваха. — Сутринта ме попита защо отидох при теб в Айова — каза Ейми. — Не ти казах цялата истина. Питър я остави да продължи. — Когато се трансформираш, запазваш един спомен. Помниш най-съкровения си копнеж. От целия си живот можеш да запазиш само едно. Аз исках да запазя теб. Плачеше: от крайчетата на миглите ѝ висяха сълзи, малки като капчици роса върху листа. — Питър, ще направиш ли нещо за мен? Той кимна. — Моля те, целуни ме. Целуна я. Не толкова я целуна, колкото се сля с нея. Времето забави ход, спря и започна да се движи в плавен кръг около тях като вълни, плискащи около кей. Изпита покой. Заляха го емоции. Съзнанието му беше на две места, в този свят и в другия: в света на стопанството, в свят, неподвластен на времето и пространството, който обитаваха само те двамата. Целувката приключи. Лицата им се намираха на сантиметри едно от друго. Ейми го погали по бузата с вперени в него очи. — Съжалявам, Питър. Странно признание. И как само беше вперила очи в него. — Знам какво планираш — продължи тя. — Ще загинеш. Всички сили изведнъж го напуснаха. Опита се да каже нещо, но не можа. — Уморен си. Когато Питър се отпусна безжизнено, Ейми го хвана. Положи го на леглото. В другата стая съблече роклята и облече дрехите, които Гриър ѝ беше донесъл: панталон от груб плат с джобове, кожени ботуши, бежова риза с емблемата на Експедиционния корпус и откъснати ръкави. Ухаеха на топло, на човек — мирис на работа, на живот. Предишният собственик на дрехите несъмнено е бил дребен; прилягаха ѝ идеално. На задната веранда войниците спяха дълбоко като бебета, с пъхнати под бузите ръце и безгрижни лица. Ейми внимателно взе пистолета на единия и го пъхна в колана на панталона си. На улицата цареше тишина, всички се бяха скрили преди атаката. Когато наближи центъра на града, войниците започнаха да я забелязват, но никой не я заговори; мислеха за други работи, какво значение имаше една жена? Пред затвора нямаше охрана. Ейми влезе с твърда крачка през входа. Вътре имаше трима мъже. Офицерът зад бюрото вдигна очи. — С какво можем да ви помогнем, колега? Ключалката изщрака. Алиша вдигна глава. Ейми? — Здравей, сестро. Алиша погледна зад гърба ѝ, но там нямаше никого; Ейми беше сама. — Какво правиш тук? Ейми се зае да отключва оковите ѝ, след което подаде очилата на Алиша. — Ще ти обясня по пътя. В преддверието стражите лежаха заспали на пода. Следвайки указанията на Гриър, Ейми и Алиша минаха по отрупаните с боклуци задни улички и стигнаха до Х-таун. Ейми влезе в схлупена къщурка. Вътре нямаше никакви мебели. В дневната премести окъсана черга, под която имаше капак и стълба, водеща надолу. Един от складовете за търговия на черно, обясни Ейми, макар Алиша вече да се беше досетила. Слязоха в хладно и влажно подземие, което миришеше на гнили плодове. — Ето там — посочи Ейми. Зад етажерка с бутилки алкохол се намираше входът на тунел. В другия му край имаше друга стълба, а три метра по-нагоре — метален капак. Ейми завъртя дръжката му и го отвори. Озоваха се извън града, на сто метра от стената сред малка дъбрава. Воин и още един кон стояха завързани и пасяха безгрижно. Когато Алиша излезе от тунела, Воин вдигна глава: А, ето къде си била. Чудех се кога ще дойдеш. Мечът и ножовете ѝ висяха от седлото. Алиша преметна ремъците, докато Ейми затрупа капака с листа и клони. — Ти вземи Воин — каза Алиша и ѝ подаде меча. Ейми се замисли. — Добре. Преметна ножницата с меча върху раменете си и се метна на гърба на Воин. Алиша яхна другия кон — черен жребец, млад, но буен на вид. Следобедното слънце печеше безмилостно. Потеглиха. Този път сънят в стопанството беше различен. Питър лежеше в леглото. Слънчеви лъчи проникваха в стаята и караха стените да сияят. Чаршафите бяха студени; събуди го именно студът. Усещаше, че е спал дълго. Ейми я нямаше до него. Той я повика. Гласът му звучеше немощно в тъмното. Стана и отиде до прозореца. Ейми стоеше на двора с гръб към къщата. Позата ѝ беше странна; обзе го паника. Тя тръгна напред, загърбила него и общия им живот, а сгряният ѝ от луната силует се смаляваше. Питър не успя да извика, нито да помръдне. Имаше чувството, че изтръгват душата от тялото му. Не ме оставяй, Ейми… Събуди се изведнъж; сърцето му биеше бясно; целият плуваше в пот. Когато погледът му се избистри, видя лицето на Апгар. — Господин президент, случи се нещо. Нямаше нужда да обяснява. Питър веднага разбра. Ейми беше избягала. |