Питър, Апгар и Джок тичаха по пътеката, която падаше на части като плочки домино. Никой не изпълняваше
заповедта на Питър да отстъпва към сиропиталището; всички бяха изпаднали в паника. Проблемът не беше само в
срутващата се конструкция на пътеката, от която падаха войници. Виралите я бяха обсадили.
Мятаха някои мъже
надолу, а други разкъсваха сред отчаяни писъци. Трети пък ухапваха и оставяха настрани. Също като в новите
селища, вирусът на Фанинг предизвикваше изключително бърза трансформация; все по-голяма част от бранителите
на Кървил се обръщаха срещу другарите си.
На стотина метра от срутения команден пост Питър, Апгар и Джок се оказаха в безизходица. Зад тях пътеката
продължаваше да пада парче по парче; срещу тях прииждаха вирали. Наблизо нямаше нито една стълба.
— По дяволите, мразя да се катеря.
Спуснаха въжетата от пътеката. Джок също не обичаше големи височини;
след инцидента на покрива се
страхуваше от високото до смърт. Но пък през последните двайсет и четири часа в него беше настъпила промяна.
Открай време се смяташе за безволев човек, който се носи по течението. Но откакто се роди синът му, го изпълни
неописуема обич и той откри в себе си душевна сила, каквато не бе предполагал, че може да притежава — животът
започна да му се струва много по-важен. Така редник Джок Алвадо пропъди страха си, прехвърли се през парапета и
се обърна с гръб към бездната; Питър и Апгар последваха примера му.
Скочиха.
Забавиха трийсетметровото падане единствено с размахване на ръце и се стовариха върху утъпканата земя.
Питър и Апгар станах бързо, но Джок не успя: глезенът му беше изкълчен или счупен. Питър го вдигна и преметна
ръката му през рамото си.
— Леле, много си тежък.
Побягнаха.
Мазето представляваше смъртоносен капан.
Докато Сара тичаше към вратата, зад гърба ѝ отекна свистене като от рязане на метал и в помещението се
разнесоха писъци.
Носеше на ръце момиченце; взела го беше, без да се замисля. Можеше да носи още деца, ако
трябваше, щеше да ги носи всички до едно.
Джени стигна първа до вратата. Зад нея прииждаха останалите и изведнъж я притиснаха към метала. Тя им
викаше да се отдръпнат назад, но гласът ѝ едва се чуваше. Децата пищяха пронизително.
Вратата се отвори с трясък; десетки хора се опитваха да минат едновременно през нея.
Всички действаха по
инстинкт — да избягат, да оцелеят на всяка цена. Някои падаха, тълпата тъпчеше деца. Виралите се стрелкаха из
помещението от стена до стена, от жертва на жертва с отвратително задоволство. Един от тях носеше дете в устата
си и го размахваше като куче — парцалена кукла. Когато Сара се промъкна през вратата, безлика жена грабна детето
от ръцете ѝ и я блъсна на пода в подножието на стълбите. Покрай нея тичаха хора.
Сред хаоса изникна познато
лице: Грейс с бебето на ръце. Седеше сгушена до стената. Горе се чуваха гърмежи. Сара дръпна Грейс за ръкава.
Достарыңызбен бөлісу: