Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| недоразумение ли сложи край на живота ми? Постепенно погледът ѝ угасна и лицето ѝ застина.
Обърнах се и повърнах в мивката. Не си спомням как взех решение да прикрия следите си. Нямах план; просто се впуснах в действие. Все още не се смятах за убиец; по-скоро за мъж със сериозна роля в тежка злополука, която щеше да бъде разбрана погрешно. Съблякох си ризата; кръвта на момичето не беше изцапала тениската ми. Огледах се, за да видя какво може да съм пипнал. Ножа, разбира се; трябваше да се отърва от него. Входната врата? Пипнах ли бравата, касата? Гледал бях сериалите по телевизията с красивите инспектори, които събираха и най-дребните доказателства от местопрестъпления. Знаех, че уменията им са силно преувеличени с художествени цели, но това бях единствените ми впечатления от полицейско разследване. Какви невидими улики, оставени от мен в апартамента на жената, щяха да бъдат събрани и внимателно проучени? Изплакнах устата си, измих кранчетата и мивката с гъба. Почистих и ножа, увих го в ризата си и го прибрах внимателно в джоба на палтото си. Не погледнах повече към трупа; нямаше да понеса гледката. Избърсах кухненските шкафове и се обърнах да огледам апартамента. Какво виждах? От дъното на коридора долетя шум. Кое е най-страшното нещо на света? Смъртта на милиони хора? Унищожаването на планетата? Не: най- страшното нещо на света беше звукът, който чух. Започнах да забелязвам детайли, които ми бяха убягнали. Изпъстрената с малки розови дрешки купчина пране. Пъстрите плюшени и пластмасови играчки, пръснати по пода. Отличителната миризма на фекалии, прикрита със сладникава пудра. Спомних си за жената, която излезе от блока. Моментът, в който си тръгна, не беше случайно съвпадение. Отново чух звука; искаше ми се да избягам, но не можах. Последвах го разкаяно; това бреме щях да нося до края на живота си. Тръгнах бавно по коридора, а всяка следваща крачка ме изпълваше с все по-голям ужас. Слаба светлина се процеждаше през открехната врата. Миризмата се засили, усещах я в устата си. На прага спрях вцепенен, тъй като знаех какво ще трябва да направя. Момиченцето беше будно и се озърташе. Изглеждаше на шест месеца или годинка — не умеех да преценявам възрастта на бебета. Изрязани от картон животни висяха над креватчето. Размахваше ръчички и крачета върху дюшека и клатеше окачените животни; отново издаде онзи звук — радостно гукане. Виждаш ли какво мога? Мамо, ела да видиш! Но в съседната стая майка ѝ лежеше в локва кръв с изцъклени очи. Какво направих? Паднах ли на колене пред детето да моля за прошка? Вдигнах ли я в мръсните си ръце, ръце на убиец, за да ѝ се извиня, че я оставих без майка? Бдях ли засрамен над нея, докато дойде полицията? Не, не направих нито едно от тези неща. Като истински страхливец, избягах. Но нощта не приключи с това. В известен смисъл още не е приключила. Качих се по стълбите, водещи от Олд Фултън стрийт до Бруклинския мост. По средата на моста извадих ножа и окървавената си риза и ги хвърлих във водата. Наближаваше пет часът сутринта; градът скоро щеше да се събуди. Трафикът вече се засилваше — хора, тръгнали рано на работа, таксита, камиони за доставки, дори няколко души с велосипеди, покрили лица заради студа, профучаха покрай мен като демони на колела. Няма същество по- анонимно, забравено и самотно от пешеходец в Ню Йорк, ако реши да остане незабелязан, но това, разбира се, е илюзия: където и да отидем, оставяме следа. На Уошингтън скуеър си купих евтина бейзболна шапка от една сергия, за да скрия лицето си, и намерих уличен телефон. Изключено бе да звъня в полицията, тъй като веднага щяха да проследят обаждането. От Услуги взех телефона на Ню Йорк Поуст и помолих да ме свържат с Местни новини. — Местни новини. — Искам да съобщя за убийство. Една жена беше намушкана с нож. — Изчакайте за момент. С кого разговарям? Дадох адреса. — Полицията още не знае. Вратата е отключена. Просто отидете и вижте. — Затворих. После се обадих в редакциите на Дейли Нюз и Таймс от различни улични телефони — единия на Блийкър стрийт, другия на Принс. Когато приключих, вече се бе разсъмнало. Струваше ми се, че трябва да се прибера вкъщи. Апартаментът бе моят дом, а и нямаше къде другаде да отида. И тогава си спомних за забравения куфар. Не знаех дали ще го свържат по някакъв начин със смъртта на момичето, но трябваше да залича следата възможно най-бързо. Хванах метрото до Гранд Сентръл. Веднага забелязах множеството полицаи на гарата; сега бях убиец, обречен навеки да се озъртам и да живея в страх. От гишето за информация ме упътиха към службата за изгубени вещи, която се намираше на долния етаж. Показах шофьорската си книжка на служителката и описах куфара. — Мисля, че го забравих в чакалнята. — Опитвах се да изглеждам като поредния изнервен пътник. — Имахме ужасно много багаж, явно затова съм го забравил. Жената ни най-малко не се впечатли от разказа ми, а изчезна сред рафтовете с багаж и се върна след минута с куфара ми и лист в ръка. — Попълнете го и се подпишете най-отдолу. Име, ранг, сериен номер. Имах чувството, че правя самопризнание; ръцете ми трепереха силно и едва държах химикалката. Колко абсурдно от моя страна: това беше просто поредният попълнен формуляр в град, в който всеки ден се попълваха формуляри, равняващи се на цяла изсечена гора. — Ще трябва да направя копие на шофьорската ви книжка. — Необходимо ли е? Бързам. — Миличък, не аз определям правилата. Искаш ли си багажа? Подадох ѝ книжката. Тя я пресне на копирната машина, върна ми я, закачи копието с телбод за формуляра и го пъхна в чекмедже под плота. — Обзалагам се, че намирате много куфари — отбелязах, тъй като се чудех какво да кажа. Жената изсумтя снизходително. — Миличък, нямаш представа какви неща намираме. Прибрах се в апартамента с такси. По пътя обмислих внимателно ситуацията. Почистил бях апартамента на момичето; измих всяка повърхност, до която се бях докосвал. Никой не ме бе видял да влизам или излизам с изключение на таксиметровия шофьор; това можеше да се окаже проблемно. Не биваше да забравям и за бармана. Извинете, вие сте професор, Фанинг, нали! Не помнех дали барманът беше наблизо, когато тя ме заговори, но със сигурност беше видял добре и двама ни. В брой ли платих, или с кредитна карта? Май в брой, но не бях сигурен. Оставил бях следа, но дали някой щеше да я проследи? В апартамента отворих куфара на леглото. Не се изненадах, когато открих, че морфинът го няма, но всичко останало беше непокътнато. Изпразних джобовете си — портфейл, ключове, мобилен телефон. Батерията беше паднала по някое време през нощта. Сложих го да се зарежда на нощното шкафче и легнах, макар да знаех, че няма да заспя. Струваше ми се, че повече никога няма да спя. Щом батерията се зареди малко, телефонът ми иззвъня. Имах четири нови съобщения, всички от един и същ номер с код 401. Роуд Айлънд? Кого познавах в Роуд Айлънд? И тогава телефонът иззвъня в ръката ми. — С Тимъти Фанинг ли разговарям? Не разпознах гласа. — Да, доктор Фанинг е на телефона. — О, значи сте доктор. Това обяснява всичко. Казвам се Лоис Суон, медицинска сестра съм в интензивното отделение на болница Уестърли. Вчера следобед докараха пациентка на име Елизабет Лиър. Познавате ли я? Сърцето ми скочи в гърлото. — Къде е тя? Какво е станало? — Свалили са я от влак от Бостън и я докараха с линейка при нас. Оттогава се опитвам да се свържа с вас. Вие личният ѝ лекар ли сте? Стана ми ясно защо се обажда. — Да — излъгах. — Какво е състоянието ѝ? — Опасявам се, че госпожа Лиър почина. Мълчах. Стаята сякаш се разпадаше около мен. Не само стаята, целият свят се разпадаше. — Ало? Преглътнах с усилие. — Да, тук съм. — Докараха я в безсъзнание. Само аз бях при нея, когато се събуди. Даде ми името и номера ви. — Помоли ли ви да ми предадете нещо? — Не, съжалявам. Беше много изтощена. Дори не бях сигурна, че съм чула правилно телефонния номер. Почина няколко минути по-късно. Опитахме се да се свържем със съпруга ѝ, но той, изглежда, е в чужбина. Има ли други хора, на които трябва да съобщим? Затворих. Зарових лице във възглавницата. И закрещях. |