Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Четирийсет и едно
— Всички да седнат! Залата беше претъпкана, всички места бяха заети, а отзад и по ъглите имаше правостоящи. Миришеше на страх и неизмита кожа. Отпред кметът, почервенял и потен, напразно удряше с чукче и призоваваше за тишина, докато зад него Съветът на Свободния щат — най-безполезната група хора, която Юстас беше виждал — разлистваха документи, подръпваха копчета и извръщаха гузно очи като студенти, хванати да преписват на изпит. — Жена ми изчезна! — И съпругът ми! Някой да го е виждал? — Двете ми деца! — Къде изчезнаха всички кучета? Забелязахте ли, че нито едно не е останало? Кметът продължаваше да бие с чукчето. — По дяволите, моля ви, млъкнете! Хората обаче не утихваха. Юстас обърна очи към Фрай, който стоеше в другия край на залата и го гледаше, сякаш искаше да каже: Голяма веселба ще падне. Най-накрая залата утихна достатъчно, за да се чуе гласът на кмета. — Добре, благодаря ви. Знаем, че се тревожите и искате отговори. Ще поканя шерифа, който може би има някакви информация. Гордън? Юстас се качи на подиума. — В момента не знаем почти нищо. През последните две нощи са изчезнали около седемдесет човека. Но това са само изчезналите, за които знаем. Със заместник-шериф Фрай все още не сме посетили всички ферми. — Защо тогава не търсите? — провикна се някой. Юстас откри човека сред тълпата. — Защото стоя тук и говоря с вас, Гар. А сега замълчи, за да приключим по-бързо. От другия край на залата се обади друг: — Да, затвори си устата и остави човека да говори! Последваха нови викове и разтревожени пререкания. Юстас остави тълпата да утихне. — Както вече казах — продължи той, — не знаем какво се е случило с изчезналите. Доколкото разбираме, изглежда сякаш по някаква причина са станали посред нощ, излезли са навън и не са се прибрали. — Може някой да ги е отвлякъл! — провикна се Гар. — Може дори да е някой от присъстващите! Думите имаха незабавен ефект; всички започнаха да се оглеждат подозрително. Из залата се разнесе шепот: Може ли да са…? — На този етап не изключваме нито една хипотеза — каза Юстас, наясно колко неубедително е твърдението му, — но тази специално изглежда малко вероятна. Изчезналите са твърде много. — Може похитителите да са цяла група! — Гар, искаш ли да излезеш отпред и ти да водиш събранието? — Само казвам… — Плашиш хората. Няма да допусна да всяваш паника. Не бива да изключваме вероятността изчезналите да са си отишли по своя воля. А сега млъкни, за да не те тикна в затвора. Една жена на първия ред стана. — Нима твърдите, че синовете ми са избягали. Та те са на шест и седем години! — Не твърдя подобно нещо, Лина. Казвам ви само каквото знам. Най-добре е всички да останат по домовете си, докато разберем какво става. — А жена ми? — Юстас не видя кой говори. — Да не твърдите, че ме е напуснала? Кметът излезе напред и вдига ръце. — Шерифът се опитва да обясни… — Не се опитва да „обясни“! Чухте го! Нищо не знае! Всички започнаха да викат един през друг. Ситуацията вече нямаше как да бъде овладяна. Юстас погледна към Фрай, който кимна с глава към изхода. Щом кметът започна отново да удря с чукчето, той отиде зад кулисите и срещна Фрай на вратата. Двамата излязоха навън. — Пълна загуба на време — заяви Фрай. — Добре, че се измъкнахме преди да започнат да се стрелят. — Не се шегувай с това. Ако не разкрием какво се случва, ще искат първо нас да застрелят. — Според теб живи ли са още? — Съмнявам се. — Какво ще правим? Денят беше слънчев и топъл. Юстас си спомни за друг ден като днешния: късна пролет, рохка земя, дървета с гъсти зелени корони. Разходка край реката със Саймън покачен на раменете му, Нина до него; съвършен, прекрасен ден. Спомни си как дойде неизбежният момент, в който детето се насити на разходката; прибраха се у дома и го сложиха да спи; Нина му хвърли от прага специалната си усмивка, която пазеше единствено за него; двамата отидоха на пръсти в спалнята, където се любиха тихо в слънчевия следобед. Обичайната им шега: Как може да целуваш грозната ми мутра? Но Нина го целуваше. Последният такъв ден за Юстас; повече нямаше да има. — Да вървим да открием изчезналите хора. |