— След два часа.
Минаваше три часът.
— Да изпратим хора по периметъра. Кажи им, че е учение. И повикай няколко инженери при портата. Не сме я
затваряли от десет години.
Апгар го изгледа предпазливо.
— Хората ще забележат.
— По-добре да сме подготвени, дори да се окаже напразно. Не знаем какво става, но става нещо.
— Какво да правим с провлака? Трябва да съставим план възможно най-бързо.
— Заеми се с изготвянето му.
Апгар стана.
— Ще е на бюрото ти след час.
— Толкова бързо?
— Комплексът има само един вход. Няма много за писане. — На вратата той се обърна. — Знам, че ситуацията
е неприятна, но може би това е възможността, която чакахме.
— Може и да си прав.
— Просто се радвам, че на онзи стол не седи Чейс.
Питър остана сам. Купищата документи на бюрото сега му се струваха маловажни. Завъртя се на стола с лице
към прозореца.
Денят започна с ясно небе, но сега времето се разваляше. Над града
бяха надвиснали гъсти сиви
облаци. Силен порив на вятъра наклони дърветата, проблесна светкавица, последвана от силна гръмотевица, и
първите капки дъжд западаха тежко по стъклото.
Майкъл, помисли си той,
какво си намислил?