Градът на огледалата

без всякаква разумна причина, само защото Нула искаше така. Спомни си двойка в кола. Бързаха за някъде и Картър
се бе спуснал върху тях от дърветата. Остави хората на мира, повтаряше си той. Какво са ти направили? Но
кръвожадната част от него не му обръщаше внимание, правеше каквото си поиска, а искаше да убива. Приземи се
тежко върху капака на колата и се взря в хората, даде им възможност да видят зъбите и ноктите му, да разберат какво
предстои. Млади хора. Мъжът седеше зад волана, а жената до него. Картър предположи, че му е съпруга. Имаше къса
руса коса и облещени очи. Колата започна да лъкатуши. Въртяха се неконтролируемо по пътя. Мъжът крещеше:
Мамка му! и Какво, по дяволите, става? Жената обаче почти не реагира. Гледаше Картър с празен поглед, сякаш
мозъкът ѝ не знаеше как да възприеме чудовището върху капака на колата. Усещането беше толкова странно, че
Картър спря и тогава забеляза пистолета — голям и лъскав, с дебело колкото пръст дуло, с който мъжът опитваше да
се прицели над волана. Това не е играчка, помисли си онази част от него, която все още беше Картър, не го насочвай
срещу хора, Антъни. Дали заради спомена за майка му, или пък тъй като колата лъкатушеше и описваше дълги дъги
като дете на люлка — все по-високо и все по-бързо, но за миг Картър замръзна. При едно силно наклоняване на
колата пистолетът гръмна и Картър усети остро парване в рамото, не по силно от ухилване на пчела. В следващия
момент той се изтърколи на шосето.
Свести се тъкмо когато колата се прекатури настрани и се обърна по покрив сред експлозия от счупени стъкла
и строшен метал. Колата продължи да се търкаля по асфалта сред хвърчащи парчета от части, докато се преобърна за
последно и най-накрая спря.
Настана пълна тишина; намираха се сред пуста местност на километри от най-близкия град. Колата беше
оставила след себе си дълга диря от лъскави отломки. Замириса на бензин и на нещо горещо и остро като разтопена
пластмаса. Картър знаеше, че трябва да изпитва нещо, но не знаеше какво точно. Мислите му бяха объркани като
кадри от филм, които не може да подреди в правилния ред. Той отиде до колата и клекна, за да я огледа. Мъжът и
жената висяха надолу с главите, пристегнати с предпазните колани и притиснати към таблото. Мъжът беше мъртъв
— от главата му стърчеше голямо парче метал, но жената беше жива. Тя се взираше напред с облещени очи, цялата в
кръв — кръв покриваше ризата, ръцете и косата, устните, езика и зъбите ѝ. Изпод таблото излизаше гъст черен
пушек. Под крака на Картър изхрущя стъкло и жената обърна бавно лице, без да движи нито една друга част от
тялото си, за да види откъде идва шумът.
— Кой е там? — По устните ѝ изби кръв. — Моля ви… има… ли… някой… там?
Жената гледаше право в него. В този момент Картър осъзна, че не го вижда. Ослепяла беше. С тихо
изпращяване първите пламъци облизаха таблото.
— О, боже — изстена жената. — Чувам дишането ти. За бога, отговори ми.
С Картър се случваше нещо странно. Сякаш слепите очи на жената представляваха огледало, в което се
оглеждаше — но не видя чудовището, в което го бяха превърнали, а човешкия си облик. Сякаш се събуждаше от сън и
си спомняше кой е. Опита се да ѝ отговори. Тук съм, искаше да ѝ каже. Не си сама. Съжалявам за стореното. Но
думите отказваха да излязат от устата му. Пламъците се разпростираха, колата се изпълваше с дим.
— Божичко, горя, моля те, о, боже, о, боже…
Жената протегна ръка. Към него. Стискаше нещо в дланта си. Разтърси я гърч; започна да се дави в кръвта,
излизаща през устата ѝ. Пръстите ѝ се отпуснаха и предметът падна на земята.
Биберон.
Бебето се намираше на задната седалка, завързано в кошчето си, увиснало с главата надолу. Всеки момент
колата щеше да избухне. Картър пропълзя вътре през задния прозорец. Бебето се събуди и заплака. Кошчето нямаше
да мине през прозореца — трябваше да извади бебето от него. Картър разкопча предпазния колан, извади детето и
го пое в обятията си. Момиченце, облечено с розова пижама. Картър я притисна към гърдите си, измъкна се от
колата и хукна да тича.
Само това помнеше. Историята приключваше там. Не знаеше какво е станало с момиченцето. Защото Антъни
Картър, Дванайсетият от Дванайсетте, успя да направи само няколко крачки, преди пламъците да достигнат до
резервоара и да изпепелят колата.
Повече никога не уби човек.
Хранеше се, естествено. С плъхове, опосуми, еноти. От време на време по някое куче, за което винаги
съжаляваше. Но скоро светът утихна и нямаше толкова много хора, които да го изкушават. И един ден осъзна, че вече
изобщо няма хора.
Затворил бе съзнанието си за Нула. Затвори съзнанието си за всички тях. Не искаше да има нищо общо с
плановете им. Изгради в ума си стена — Нула и останалите стояха от едната ѝ страна, а той от другата; и макар
стената да беше тънка и Картър да ги чуваше, когато решеше, не допускаше те да чуват неговите мисли.
Чувстваше се самотен.

Наблюдаваше как морето постепенно залива града. Настанил се беше в офис сградата, тъй като беше висока и
нощем можеше да излиза на покрива, където звездите му правеха компания. Година след година водите се надигаха
около основите на сградите, а една нощ изви бурен вятър. Картър беше виждал някой и друг ураган, но подобна буря
не беше преживявал. Небостъргачът се клатеше като пиян. Стените се пукаха, стъклата на прозорците се пръскаха,
всичко наоколо хвърчеше. Картър се запита дали настъпва краят на света, дали на Бог просто му е омръзнало.
Докато водите се надигаха, сградите се тресяха и вятърът виеше, той започна да се моли на Бог да го прибере, ако
това иска. Повтаряше, че съжалява за всичко сторено и ако има по-добро място, което съзнаваше, че не заслужава,
но се надява да види, ако Бог му прости, макар да не очаква прошка.
И тогава чу страховит, смразяващ, нечовешки звук, сякаш портите на ада се бяха отворили и милиони пищящи
души се изсипаха във вихрушката. От тъмнината се надигна огромен черен силует, който нарастваше ли нарастваше,
а когато проблесна светкавица, Картър видя какво е, макар да не можеше да повярва на очите си. Кораб. В центъра
на Хюстън. Носеше се право към него по улицата и помиташе по пътя си небостъргачите, сякаш беше Божията топка
за боулинг, а сградите — кегли.
Картър легна на пода и покри глава с ръце, готов за удара.
Удар не последва. Внезапно настъпи тишина; дори вятърът спря. Зачуди се как е възможно в един миг да вилнее
буря, а в следващия всичко да утихне. Стана и погледна през прозореца. Сред облаците се беше отворила дупка.
Окото, помисли си Картър, това е око; намираше се в окото на бурята. Погледна надолу. Корабът беше спрял до
сградата като паркирано до тротоара такси.
Картър слезе по фасадата на сграда. Не знаеше с колко време разполага, преди бурята да се разрази отново.
Знаеше само, че корабът е послание. След известно време се озова във вътрешността му, сред лабиринт от коридори
и тръби. Но нямаше чувството, че се е изгубил; сякаш го насочваше невидима ръка. Около глезените му плискаше
мазна морска вода. Пое в една посока, после зави в друга, притеглян от загадъчно присъствие. В края на коридора
видя врата — масивна стомана като врата на банков трезор. Върху нея имаше надпис: Р1: Резервоар 1.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: