— Ще трябва да ги полеем.
— Аз ще се заема. Ти отиди малко на сянка. Чаят ти е на масата, ако си жадна.
Картър тъкмо закачаше маркуча за крана до портата, когато чу гумите по асфалта и видя колата да се задава по
улицата. Автомобилът спря на ъгъла и пое съвсем бавно напред. Картър виждаше
смътно лицето на госпожа Ууд
през тъмните прозорци. Подмина на бавен ход къщата — движеше се едва-едва, но без да спира, като призрак. След
това ускори и префуча надолу по улицата.
Ейми застана до него.
— По-рано чух как момичетата си играят. — И тя гледаше улицата, макар колата да се беше скрила от поглед.
— Донесох ти нещо.
Държеше накрайник. За миг Картър не разбра защо му е, но след това се досети, че е за цветята.
— Добре ли си? — попита Ейми.
Той сви рамене. Закачи накрайника за маркуча и отвори крана. Ейми отиде до масата, а Картър замъкна
маркуча при лехите и започна да полива. Знаеше, че няма особен смисъл; скоро щеше да настане есен. Листата щяха
да пожълтеят и да опадат, растенията щяха да изсъхнат, щеше да задуха студен вятър. Тревата щеше да се покрие със
скреж и тялото на госпожа Ууд щеше да изплува. Всичко си имаше край. Но Картър поливаше цветята, ръсеше добре
навсякъде, убеден дълбоко, че и най-дребната подробност е от значение.