Градът на огледалата



Pdf көрінісі
бет78/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   74   75   76   77   78   79   80   81   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

Водата ще те пази, Антъни.
Картър се стресна. Кой говореше? Гласът сякаш идваше от всички страни: от въздуха, който дишаше, от водата,
плискаща в краката му, от самия метал на кораба. Обгръщаше го като меко одеяло.
Той не бива да разбира къде си. Тук ще си в безопасност и тя ще дойде при теб.
Тогава я усети: Ейми. Не мрачна като другите; душата ѝ бе изтъкана от светлина. От гърлото му изригна силен
стон. Самотата си отиваше. Духът му се повдигна като було, а отвъд него имаше тъга от съвсем различно естество —
красива, свещена тъга заради света и всичките му тегоби. Картър хвана руля и го завъртя бавно. Навън вятърът
отново се бе разразил. Валеше като из ведро, бумтяха гръмотевици, а морето заливаше улиците на града.
Влез, Антъни.
Вратата се отвори; Картър пристъпи напред. Тялото му се намираше на кораба Шеврон Маринър, но душата му
не беше там. Картър полетя надолу и пада дълго, а когато спря, разбра къде е още преди да отвори очи, защото усети
уханието на цветята.
Картър осъзна, че е изпил всичкия чай. Ейми беше приключила с розовите цветя и чистеше лехите. Мина му
през ум да ѝ каже да си почине, че той ще се заеме с плевенето, но знаеше, че тя ще откаже; предпочиташе да е заета
с нещо.
Трудно ѝ беше да чака. Не само заради онова, с което щеше да се сблъска, но и заради всичко, от което се беше
отказала. Ейми не говореше по този въпрос, не ѝ бе присъщо, но Картър знаеше истината. Знаеше какво е да обичаш
някого и да го загубиш.
Защото Нула щеше да дойде. Неизбежно беше. Картър го познаваше и знаеше, че няма да се спре, докато не
превърне целия свят в огледало за собствената си скръб. Работата беше там, че Картър изпитваше жалост към него.
Той самият бе стоял на онази гара. Не въпросите му бяха погрешни, а начинът, по който ги задаваше.
Картър стана от стола, сложи си шапката и отиде при коленичилата в пръстта Ейми.
— Наспа ли се? — попита тя.
— Заспал ли бях?
Ейми хвърли един бурен върху купчината с плевели.
— Да знаеш само как хъркаше.
Картър се изненада. Но сега като се замислеше, май беше затворил за малко очи.
Ейми се отдръпна назад и разпери ръце.
— Какво ще кажеш?
Картър отстъпи назад и огледа лехите.
— Цветята са прекрасни. На госпожа Ууд много ще ѝ харесат. На госпожица Хейли също.


— Ще трябва да ги полеем.
— Аз ще се заема. Ти отиди малко на сянка. Чаят ти е на масата, ако си жадна.
Картър тъкмо закачаше маркуча за крана до портата, когато чу гумите по асфалта и видя колата да се задава по
улицата. Автомобилът спря на ъгъла и пое съвсем бавно напред. Картър виждаше смътно лицето на госпожа Ууд
през тъмните прозорци. Подмина на бавен ход къщата — движеше се едва-едва, но без да спира, като призрак. След
това ускори и префуча надолу по улицата.
Ейми застана до него.
— По-рано чух как момичетата си играят. — И тя гледаше улицата, макар колата да се беше скрила от поглед.
— Донесох ти нещо.
Държеше накрайник. За миг Картър не разбра защо му е, но след това се досети, че е за цветята.
— Добре ли си? — попита Ейми.
Той сви рамене. Закачи накрайника за маркуча и отвори крана. Ейми отиде до масата, а Картър замъкна
маркуча при лехите и започна да полива. Знаеше, че няма особен смисъл; скоро щеше да настане есен. Листата щяха
да пожълтеят и да опадат, растенията щяха да изсъхнат, щеше да задуха студен вятър. Тревата щеше да се покрие със
скреж и тялото на госпожа Ууд щеше да изплува. Всичко си имаше край. Но Картър поливаше цветята, ръсеше добре
навсякъде, убеден дълбоко, че и най-дребната подробност е от значение.




Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   74   75   76   77   78   79   80   81   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет