— Не
се радвай толкова, изненадвам се, че не свършихме в болницата. Знаеш ли, че веднъж ѝ откраднах
дневника? Мисля, че бях на тринайсет години. Боже, каква гаднярка съм била. Писала бе един куп неща за теб.
Колко си
красив, колко си
умен. Имената ви в центъра на голямо сърце. Лигава работа.
На Кейлъб му се стори много смешно.
— И какво стана?
— Ти как мислиш? Тя е по-голяма от мен, борбата беше неравна. — Кейт поклати глава със смях. —
Виж се
само колко си самодоволен.
Вярно беше.
— Историята е интересна. Нямах представа.
— Не си вири носа, глупако. Няма да ти се хвърля на врата.
Кейлъб се усмихна.
— Олекна ми.
— Та с теб сме като роднини. — Кейт потрепери. — Отвратително.
Нощта се спускаше над полетата. Кейлъб осъзна какво му е липсвало: приятелството на Кейт. Като малки бяха
близки като брат и сестра. Но след това, улисани във всекидневието — постъпването в армията, медицинското
обучение на Кейт, Бил и Пим, Тео и момичетата и всичките им планове — се бяха отчуждили. Не бяха разговаряли
сериозно от години.
— Но не отговорих на въпроса ти защо се омъжих за Бил. Отговорът е простичък. Омъжих се за него, защото го
обичах. Не ми хрумва разумна причина, но не избираш в кого да се влюбиш. Той беше мил, щастлив, безполезен мъж
и ме обичаше — Кейт се замисли за момент. — Не дойдох тук, за да ти помогна с конете.
—
А защо?
— Исках да те попитам защо си толкова притеснен. Мисля, че Пим още не е забелязала, но
скоро и тя ще го
види.
Кейлъб се смути.
— Вероятно си въобразявам.
— Познавам те, Кейлъб. Не си въобразяваш. А и трябва да мисля за дъщерите си. Някакъв проблем ли има?
На Кейлъб не му се искаше да отговори, но Кейт го познаваше много добре.
— Не съм сигурен. Възможно е.
Прекъсна го силно цвилене откъм заграждението на конете. Чуха трясък, последван от няколко силни,
ритмични удара.
— Какво, по дяволите, става? — попита Кейт.
Кейлъб грабна фенер от бараката и хукна към конете. Джеб лежеше на една страна и мяташе бясно глава.
Задните му крака се блъскаха в стената на навеса от спазми.
— Какво му е? — попита Кейт.
Животното умираше. Червата му се изпразниха, след това пикочният мехур. Тялото му се разтресе от конвулсии
и накрая, с едно последно силно потреперване, застина. Конят остана така няколко секунди,
сякаш бе кукла на
конци. След това издъхна.
Кейлъб клекна до трупа и освети лицето на животното. От устата му течеше кървава пяна. Едното му черно око
се взираше изцъклено нагоре и блестеше на светлината.
— Кейлъб, защо държиш пистолет?
Кейлъб погледна надолу; в ръката си наистина държеше пистолет. Револвера на Джордж, който беше скрил в
бараката. Явно го беше грабнал заедно с фенера — напълно несъзнателно. Освен това го беше заредил,
готов за
стрелба.
— Обясни ми какво става — каза Кейт.
Кейлъб освободи петлето и се обърна на пети към къщата. През прозорците струеше светлината от свещите.
Пим приготвяше вечерята, момичетата си играеха на пода или разглеждаха книжки, Тео шаваше на високото си
столче. А може пък бебето вече да спеше. Понякога заспиваше по време на вечеря и се будеше след няколко часа
гладен.
— Отговори ми, Кейлъб.
Кейлъб стана, прибра пистолета в колана на панталона си
и извади ризата отгоре, за да го скрие. Хубавец
стоеше в края на кръга светлина с опечалено наведена глава. Горкият, помисли си Кейлъб. Сякаш разбираше, че на
него се пада да тегли трупа на единствения си приятел през полето до къс необработваема земя, където на сутринта
Кейлъб щеше да го залее с бензин и да го изгори.