Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Петдесет
Майкъл дойде на себе си сред тъмнина. Легнал на нара, той напипа раната на главата си. Косата му беше сплъстена от засъхнала кръв; имаше късмет, че не му счупиха черепа. Но пък въоръжен престъпник в дома на президента налагаше поне силен удар в кратуната. Не беше най-приятният начин да заспиш, но при дадените обстоятелства вършеше работа. Поспа още известно време; когато се събуди, през прозореца струеше мека дневна светлина. Чу се изщракване на ключалка и двама офицери от вътрешна сигурност влязоха в килията. Единият носеше поднос. Докато другият офицер стоеше на стража, първият остави подноса на пода. — Благодаря, момчета. Мъжете излязоха. Вероятно бяха инструктирани да не говорят с него. Майкъл вдигна подноса и го сложи на леглото. Купичка овесена каша, бъркани яйца, праскова — не бе виждал толкова хубава храна от дни. Дали му бяха само лъжица — нямаше вилица, разбира се — тъй че изяде яйцата с нея, а след това премина към кашата. Запази прасковата за накрая. По брадичката му се стече сок. Пресен плод! Забравил беше вкуса. Мина още известно време. Най-накрая в коридора се чуха стъпки и гласове. Най-вероятно Питър с още някой. Апгар? Рано или късно трябваше да говорят и с други хора. Оказа се обаче, че не е Питър. На прага стоеше Сара. Беше се променила по-малко, отколкото Майкъл очакваше. Естествено, беше остаряла, но изглеждаше прекрасно, като жените, които приемаха възрастта си с достойнство и не се бореха с времето. — Не мога да повярвам на очите си. — Здравей, Сара. Майкъл стана от леглото, а сестра му влезе в килията. Носеше малка кожена чанта. Зад нея застана стражар с палка. — По дяволите, Майкъл — Сара спря. — Знам. — Абсурден отговор. Какво означаваше? Знам, че те разочаровах? Знам какво си мислиш? Знам, че съм най-лошият брат на света? — Толкова… съм ти ядосана. — С пълно право. Сара повдигна вежди. — Само това ли ще кажеш? — Добре де, съжалявам. — Шегуваш ли се? Съжаляваш? — Изглеждаш чудесно, Сара. Липсваше ми. — Не се подмазвай. Ти изглеждаш ужасно. — О, днес ми е от добрите дни. — Майкъл, какво правиш тук? Мислех, че повече никога няма да те видя. Майкъл се вгледа внимателно в лицето ѝ. Дали знаеше? — Какво ти каза Питър? — Каза само, че са те арестували и че имаш рана на главата — тя повдигна чантата. — Дойдох да те зашия. — И не ти е казвал нищо друго? Сара го изгледа подразнено. — Какво например? Че сигурно ще те обесят? Нямаше нужда. — Не се тревожи. Няма да ме обесят. — Двайсет и една години, Майкъл. — Свободната ѝ ръка, дясната, бе свита в юмрук, сякаш щеше да го удари. — Двайсет и една години не се обади, не изпрати писмо. Обясни ми защо. — В момента не мога. Но искам да знаеш, че имах основателна причина. — Знаеш ли какво бях принудена да направя? Знаеш ли? Преди десет години казах: „Явно той никога няма да се върне. Все едно е мъртъв“. Погребах те, Майкъл. Погребах те и забравих за теб. — Постъпих ужасно, Сара. Сара не можеше да сдържа сълзите си повече. — Грижех се за теб. Отгледах те. Помисли ли за това? Майкъл стана от леглото. Сара пусна чантата на пода, вдигна юмруци и започна да го налага по гърдите. Вече плачеше неудържимо. — Глупак такъв! Той я прегърна силно. Тя се опита да се откопчи, но след това се отпусна. Стражарят ги наблюдаваше зорко; Майкъл му хвърли поглед, който гласеше: Не се приближавай. — Как можа да ми го причиниш? — изплака тя. — Не исках да те нараня, Сара. — Изостави ме като родителите ни. Същият си като тях. — Знам. — Проклет да си, Майкъл, проклет да си. Двамата стояха прегърнати дълго. — Каква история само! Наближаваше обяд; Питър беше опразнил офиса. Двамата с Апгар седяха на конферентната маса и чакаха Чейс. Не успя да се порадва на пенсионирането си, помисли си Питър. — Знам — отвърна Питър. — Вярваш ли му? — А ти? — Ти го познаваш по-добре. — Не сме се виждали от двайсет години. Чейс се появи на вратата. — Питър, какво става? Къде са всички? Пусто е като в гробница. — Облечен беше с джинси, работна риза и тежки ботуши като на животновъд, какъвто възнамеряваше да стане. — Седни, Форд — каза Питър. — Много ли ще се бавим? Оливия ме чака. Имаме среща в банката. Питър се зачуди колко ли подобни разговори ще трябва да проведе. Все едно водеше хората към ръба на скала, за да им покаже гледката, и неочаквано ги бута в пропастта. — Страхувам се, че ще се забавим — отвърна той. Алиша видя първите купчини в покрайнините на Фредериксбърг — три могили, дълги колкото човек, в сянката на кестен. След това стигна до първата ферма. Слезе от коня в утъпкан двор. В къщата не се забелязваха признаци на живот. Влезе вътре. Преобърнати мебели, разпръснати вещи, пушка на пода, неоправени легла. Обитателите са били заразени, докато са спели; сега спяха в пръстта под кестена. Напои Воин на поилката и продължи по пътя си. Мина покрай каменисти хълмове. Скоро видя още къщи — някои сгушени сред възвишенията, други в равнините, заобиколени от изорани ниви. Нямаше нужда да се приближава; пълната тишина казваше всичко. Небето сякаш беше надвиснало уморено над главата ѝ. Очакваше да завари подобно нещо в покрайнините. Броят на заразените нарастваше и редиците на армията се увеличаваха по пътя към града. Самият град пустееше. Алиша мина по прашната главна улица покрай магазинчета и къщи, някои нови, други останали от миналото. Само преди няколко дни хората тук бяха водили нормален живот: грижеха се за семействата си, работеха и въртяха търговия, говореха си за дребни неща, напиваха се, мамеха на карти, караха се, биеха се, любеха се, поздравяваха минувачите от верандите си. Разбрали ли са изобщо какво се случва? Постепенно ли са осъзнали — изчезването на един, придружено от любопитни, но незаинтересовани коментари, после втори, трети и така нататък, докато са проумели какво означава това. Или пък виралите се бяха спуснали на рояк една страшна нощ? В южния край на града Алиша стигна до поле и започна да брои. Двайсет могили. Петдесет. Седемдесет и пет. Когато стигна до сто, се отказа да брои повече. |