Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Петдесет и едно
Денят напредваше. Дори обаче не умираше. От стаичката, в която лежеше жената, долитаха тихи стонове, шепот, преместването на столове. Кейт и Пим излизаха за кратко, за да вземат някой инструмент или да преварят кърпи. Кейлъб седеше на двора с децата, но нямаше сили да ги забавлява. Замисли се за несвършените задачи, но нещо му подсказваше, че няма смисъл; скоро щяха да си тръгнат оттук, без да успеят да осъществят плановете си. Кейт излезе и седна на стълбите пред вратата. Децата се бяха прибрали за следобедния сън. — Как е тя? — попита той. Кейт примижа на следобедното слънце. Кичур златисторуса коса бе прилепнал на челото ѝ; тя го прибра зад ухото си. — Все още диша. — Още колко ще се мъчи? — Отдавна трябваше да е мъртва — Кейт го погледна. — Ако утре сутрин е още жива, трябва да вземеш Пим и децата и да се махнете от тук. — Аз ще остана. Просто ми кажи какво да правя. — Кейлъб, мога да се справя. — Знам, но аз ни поставих в това положение. — А какво друго можеше да направиш? Кон се разболя, изчезнаха хора, изгоря къща. Сигурни ли сме, че между всичко това има връзка? — Няма да те оставя тук. — Повярвай ми, оценявам жеста. Израснах в града и ме побиват тръпки от селския живот. Но аз съм лекар, Кейлъб. Остави ме да си свърша работата. След кратко мълчание Кейлъб каза: — Има нещо, с което можеш да ми помогнеш. Тялото на Джеб се беше подуло и сковало в жегата. Завързаха задните му крака, впрегнаха Хубавец в хамута за ралото и поеха бавно към другия край на нивата. Когато Кейлъб реши, че са се отдалечили достатъчно от къщата, прибраха Хубавец обратно под навеса и взеха една от тубите с гориво. Кейлъб донесе съчки от гората и ги натрупа върху трупа; заля ги с керосин, затвори тубата и отстъпи назад. — Защо го кръсти Джеб? — попита Кейт. Кейлъб сви рамене. — Вече беше кръстен, когато го купих. Нямаше какво повече да кажат. Кейлъб запали клечка кибрит и я хвърли върху съчките. Кладата пламна. Не духаше вятър и гъстият дим се издигна нагоре сред пращящи искри. Разнесе се миризма на изгоряла плът. — Е, това е всичко — каза той. Поеха обратно към къщата. Когато наближиха, Пим се появи на вратата със стъписано изражение. Случва се нещо, каза тя с жест. В стаичката беше тъмно и хладно. Дори беше покрита с преварени кърпи; виждаше се само лицето ѝ. — Госпожо Тейтъм, чувате ли ме? — попита Кейт. — Знаете ли къде се намирате? Жената се взираше в тавана и сякаш не усещаше присъствието им. Настъпила бе драстична промяна. Тревожна промяна. Раните от изгаряне по лицето ѝ се бяха успокоили; розовееха и, изглежда, оздравяваха; незасегната част от кожата ѝ беше бяла като тебешир. Дори се размърда леко, при което лявата ѝ ръка се показа изпод кърпите. Овъгленият крайник сега изглеждаше като нормална човешка ръка — мехурите ги нямаше, изгорялата кожа беше паднала и отдолу се подаваше здрава розова плът. Кейт погледна към Пим. От колко време е будна? Случи се, докато спеше. — Госпожо Тейтъм — каза Кейт с по-остър тон. — Аз съм лекар. Пострадахте при пожар. Намирате се във фермата на семейство Джаксън; Кейлъб и Пим са тук. Помните ли какво се случи? Жената обходи стаята с разсеян поглед и спря очи върху Кейт. — Пожар? — промълви тя. — Точно така, в къщата ви избухна пожар. — Попитай я дали знае кой е запалил пожара — каза Кейлъб. — Пожар — повтори Дори. — Огън. — Да, помните ли как започна пожара? Пим коленичи до леглото, вдигна нежно ръката на Дори и започна да изписва букви с показалец върху дланта ѝ. — Пим — каза Дори. Не каза нищо повече; светлината в очите ѝ угасна постепенно и тя затвори клепачи. — Кейлъб, трябва да я прегледам — каза Кейт и се обърна към Пим: — Остани да ми помогнеш. Кейлъб отиде да чака в кухнята. За щастие, децата все още спяха. След няколко минути жените дойдоха. Кейт посочи към вратата. Да поговорим навън. Свечеряваше се. — Какво се случва с нея? — попита Кейлъб на глас и с жестове. — Състоянието ѝ се подобрява. — Но как е възможно? — Де да знаех. Но изгарянията ѝ са тежки, все още не е прескочила трапа. Не съм виждала човек да оздравява толкова бързо. Мислех си, че ще умре само от шока. — А това, че се събуди? — Добър знак е, че разпозна Пим. Но мисля, че не разбра нищо друго. Душевното ѝ състояние може и да не се подобри. — Искаш да кажеш, че ще остане така? — Виждала съм подобни случаи. — Кейт се обърна към сестра си: — Остани при нея. Ако се събуди отново, опитай да я заговориш. За какво? Дребни неща. Засега не я разпитвай за пожара. Пим се прибра в къщата. — Това променя всичко — каза Кейлъб. — Съгласна съм. Може би ще успеем да я преместим по-бързо. Дали ще успеем да намерим превозно средство в Мистик? Кейлъб ѝ каза за пикапа, който беше видял в двора на Елакуа. Кейт се изненада: — Браян Елакуа? — Да. — Проклетият стар пияница. Чудех се какво е станало с него. — И аз забелязах, че пие. — Сигурна съм обаче, че ще ни помогне. Кейлъб кимна. — Ще отида до града утре сутрин. Сара чакаше на верандата с багажа, когато Холис се появи, яхнал изнемощяла кобила. С него имаше мъж, когото Сара не познаваше, на черен прегърбен кон с гуреливи очи. — Какво виждат очите ми? — рече Сара. — Два от най-калпавите коне, които съм виждала. Мъжете слязоха от конете. Спътникът на Холис беше набит мъж с гащеризон, но без риза. Имаше дълга побеляла коса; в изражението му имаше нещо лукаво. Двамата си размениха няколко думи, стиснаха си ръце и мъжът си тръгна. — Кой е приятелят ти? — попита Сара. Холис връзваше конете за парапета на верандата. — Познат от едно време. — Нали се разбрахме да вземем пикап? — Оказа се, че автомобилите струват пари. Освен това няма бензин. От друга страна, Доминик даде безплатни оглавници и юзди за конете, тъй че ни останаха някакви пари. — Доминик. Приятелят ти без ризата. — Дължеше ми услуга. — Да питам ли изобщо? — Най-добре недей. Влязоха в къщата, прегледаха багажа, събраха най-необходимото в дисагите и ги закачиха на гърбовете на конете. Холис взе кобилата, Сара коня. Нейното животно беше по-надеждно, но не беше яздила от години. Оказа се обаче, че не е забравила. Сара се приведе напред върху седлото и потупа коня по врата. — Ти си добра стара кранта. Мисля, че те подцених. Холис се обърна към нея. — Извинявай, на мен ли говориш? — Не се и надявай. Излязоха през портата и поеха надолу по хълма. Тук-таме работници превиваха гръб на нивите под палещото слънце. На места все още се виждаха знамена, увиснали на стълбовете си, които бележеха някогашните укрития; наблюдателниците с предупредителните сирени и платформи за стрелците стърчаха из равнината, пусти от години. В другия край на Оранжевата зона пътят се разклоняваше: на запад към градчетата покрай реката и на изток към Комфорт и Пътя на нефта. Холис откачи манерката от колана си. Отпи и я подаде на Сара. — Как е конят? — Истински джентълмен. — Тя избърса уста и посочи на изток с манерката в ръка. — Някой май доста бърза. Холис се обърна и видя автомобила, който се движеше с бясна скорост към града сред облак прах. — Може да ги питаме дали биха го разменили за конете — предложи шеговито Холис. Сара плъзна поглед по тялото на съпруга си. — Трябва да призная, че изглеждаш чудесно на кон. Холис се приведе напред и се подпря с две ръце на седлото. — Някога те гледах как яздиш. Когато бях дневна смяна в Стражата, понякога чаках на Стената, за да те видя как се прибираш със стадото. — Наистина ли? Не знаех. — Да. Изведнъж Сара изпита силно щастие. По лицето ѝ за пръв път от дни се разля усмивка. — Е, неизбежно е било. — И не бях единственият. Понякога се събираше цяла тълпа да те гледа. — Тогава имаш късмет, че обстоятелствата се стекоха в твоя полза. — Тя затвори манерката и му я върна. — А сега да вървим да видим децата. |