Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Петдесет и четири
Сара и Холис се придвижваха бързо. Навлязоха в зоната, която всички наричаха Пролуката — участък от пътя между Инграм и Хънт. Следваха река Гуадалупе, която ромолеше приятно, докато минаваха под сенките на пет големи дъба. По-нататък излязоха под палещите лъчи на слънцето: след известно време отново стигнаха до местност с дървета и сянка. — Конете трябва да си починат — каза Сара. Спряха и заведоха конете до реката. Кобилата на Холис топна муцуна във водата без колебание, но конят се дърпаше. Сара свали ботушите си, нави крачоли и нагази в плитчината. Водата беше приказно студена, а варовитата почва на дъното бе приятно твърда. След като напоиха конете, двамата оставиха животните да се разходят и седнаха на скала до водата. Растителността по брега беше гъста — върби, кестени, дъбове, храсти. Над водата жужаха насекоми. На стотина метра нагоре по течението имаше дълбок вир. — Тук е толкова спокойно — каза Сара. Холис кимна с удовлетворено изражение. — Прекрасно е. Сара си спомни за едно друго място от миналото, когато двамата с Холис и останалите пътуваха с Ейми към Колорадо. Тео и Маус бяха останали в Стопанството, където Маус да роди. Прекосили бяха Ла Сал и стигнаха до широка долина с висока трева и синьо небе, където спряха за почивка. В далечината върховете на Скалистите планини белееха от сняг, но все още беше топло. Под сянката на един клен Сара бе изпитала непознато чувство — неописуема наслада от красотата на света. Защото всичко наоколо беше красиво. Дърветата, светлината, полюшващата се на вятъра трева, искрящите заснежени склонове на планината: как не ги бе забелязвала досега? А дори да ги бе забелязвала, защо ѝ се бяха стрували различни, по-обикновени, не толкова изпълнени с живот? Седнала под клена с приятелите си — Майкъл всъщност бе заспал, притиснал пушка до гърдите си като дете плюшена играчка — бе осъзнала, че всичко ѝ изглежда така, защото е влюбена в Холис. Само любовта можеше да ти отвори очите по този начин. — Трябва да тръгваме, скоро ще се стъмни — каза Холис. Качиха се на конете и продължиха по пътя. Генерал Гунар Апгар стоеше на върха на стената и наблюдаваше издължаващите се над долината сенки. Погледна часовника си: 20:15 ч. Слънцето щеше да залезе след минути. Последните автобуси с полски работници се изкачваха по хълма. Всичките му подчинени стояха на пост по стената. Имаха нови оръжия и муниции, но нямаха достатъчно хора — твърде малко, за да наблюдават всеки сантиметър от периметъра, да не говорим да го отбраняват. Апгар не беше набожен. От дълги години не беше казвал молитва. Макар да се почувства глупаво, реши сега да се помоли. Боже, помисли си той, ако ме чуваш, извинявай за грубия изказ, но ако е възможно, нека се окаже, че всичко това е една голяма глупост. Чу приближаването на стъпки. — Какво има, ефрейтор? Войникът се казваше Радклиф — радист. Задъхваше се, след като беше изкачил стълбите на бегом. Наведе се, подпря ръце на коленете си и каза, като едва си поемаше дъх: — Генерале, изпратихме съобщението, както заръчахте. — Какво казаха от Лъкенбах? Радклиф кимна бързо, все още приведен напред. — Ще изпратят отряд. Но работата е там, че само те отговориха. — Поеми си дъх, ефрейтор. — Да, сър, съжалявам, сър. — Сега ми обясни. Войникът се изправи. — Както вече ви казах, Хънт, Комфорт, Боърн, Розенбърг — никой не отговаря. Всички станции освен Лъкенбах мълчат. Последният автобус мина през портата. От другите превозни средства слизаха работници. Някои си говореха и се шегуваха; други веднага се откъснаха от групата и забързаха към домовете си. — Благодаря за информацията, ефрейтор. Апгар проследи с поглед как войникът се отдалечи тичешком, след което отново се обърна към долината. Над полетата падаше мрак. Е, явно толкова ни е било писано, помисли си той. Хубаво щеше да е да се порадваме на по- жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|