Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| късмет извади, Кейлъб Джаксън, помисли си той. Дано никой да не е видял колко си непохватен.
Върху него падна сянка. Кейлъб вдигна пушката, но когато посегна да насочи дулото, осъзна, че няма патрони; пълнителят беше свършил. Понякога се бе чудил как ли ще умре. Нито веднъж обаче не му беше минало през ум, че ще лежи по гръб с празна пушка върху гърдите, докато вирал го разкъсва на парчета. Вероятно така се случваше с всички: Обзалагам се, че не се сети за този вариант. Кейлъб хвърли пушката. Единствената му надежда беше пистолетът. Зареден ли беше? Свалил ли беше предпазителя? Дали пистолетът не беше изпаднал, докато се търкаляше? Сянката доби форма на обикновен човешки силует, но не беше човек. Съществото надигна глава. Ноктите му изскочиха. Разтвори уста и разкри тъмна паст с остри зъби. Кейлъб намери пистолета и го вдигна. Шурна кръв; в гърдите на създанието се появи дупка. С почти нежен жест то вдигна ръка и докосна раната. По лицето му се изписа озадачено изражение. Мъртъв ли съм? Ти ли ме уби? Но не го бе застрелял Кейлъб. Изстрелът беше дошъл отзад. За миг Кейлъб и умиращото създание се гледаха с интерес; след това отдясно изникна втора фигура, тикна дулото на пушка в лицето на вирала и стреля. Баща му. И боса жена с рокля, подобна на расо на монахиня. Имаше съвсем къса черна коса. В протегната си ръка държеше пистолета, с който беше произвела смъртоносния изстрел. Ейми. — Питър… — каза тя и се свлече на колене. Бягаха. По-късно Кейлъб не помнеше дали са си казали нещо. Баща му носеше Ейми, преметната на рамото си; с тях имаше още двама мъже; единият държеше пушката, която Питър беше хвърлил. Портата беше отворена; шестима войници се бяха подредили отпред в редица, готови да стрелят. — Залегнете! Гласът принадлежеше на Холис. Всички залегнаха. Покрай тях свистяха куршуми и след малко спряха внезапно. Кейлъб надигна глава. Холис им махаше. — Тичайте бързо! Баща му и Ейми влязоха първи, след тях Кейлъб. Зад тях отново загърмяха изстрели. Войниците викаха помежду си — Отляво! Отдясно! Огън! — и се прибраха един по един през тясната врата, като не спираха да стрелят. Холис влезе последен. Той хвърли пушката си и започна да върти колелото на механизма, който затваряше вратата. Миг преди да се затвори, вратата спря. — Помогнете ми! Холис натискаше вратата с рамо. Кейлъб се спусна и започна да бута; присъединиха се още няколко души. Пролуката обаче започна да се увеличава. Сантиметър, два, три. Половин дузина мъже бутаха вратата. Кейлъб се обърна, подпря я с гръб и заби пети в земята. Но крайният резултат беше предопределен: дори да удържаха вратата още няколко минути, виралите щяха да издържат повече. Хрумна му нещо. Кейлъб посегна към колана си. Мразеше гранати; не можеше да се отърси от страха, че ще избухнат в ръцете му. С известно притеснение откачи една от колана и извади щифта. Приближи лице до ръба на вратата. Трябваше му по- голямо пространство; пролуката беше твърде малка. Идеята му нямаше да се понрави на другите, но не разполагаше с време за обяснения. Отстъпи назад; вратата се отвори с още петнайсетина сантиметра. Ръка с остри нокти се протегна през процепа и опипа въздуха с разпънати пръсти. Надигна се хор от викове. Какво правиш? Бутай вратата напред! Кейлъб хвърли гранатата през отвора. Отново натисна вратата с рамо. Затвори очи и започна да отброява секундите като молитва. Едно… две… три… Експлозия. По вратата изтрополиха осколки. Посипа ги прах. |