Градът на огледалата



Pdf көрінісі
бет102/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   98   99   100   101   102   103   104   105   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

Шейсет и две 
Двама войници с пушки стояха пред къщата. Когато Питър приближи, те застанаха мирно и козируваха.
— Всичко спокойно ли е тук? — попита Питър.
— Доктор Уилсън дойде преди малко.
— Някой друг? — Питаше се дали Гунар е идвал, или пък Гриър.
— Не и по време на нашата смяна.
Тъкмо стъпи на верандата и вратата се отвори: Сара с кожената си лекарска чанта. Разбраха се само с поглед.
Той я прегърна и отстъпи назад.
— Не знам какво да кажа — започна Питър. Косата на Сара беше влажна и прилепнала към челото, очите ѝ
бяха подути и кървясали. — Всички много я обичахме.
— Благодаря, Питър — отвърна тя безизразно. — Вярно ли е, че Алиша е тук?
Той кимна.
— Какво ще правите с нея?
— Още не знам. В затвора е.
Сара не каза нищо; нямаше нужда — беше изписано на лицето ѝ. Вярвахме ѝ, а виж какво стана.
— Как е Ейми? — попита Питър.
Сара въздъхна.
— Сам ще видиш. Не разбирам от същества като нея, но според мен е добре. Добре като за човек. Недохранена
и много слаба, но температурата ѝ е спаднала. Ако не ми беше казал коя е, щях да заявя, че е напълно здрава жена на
около двайсет и пет години, прекарала тежък грип. Трябва да ми обясниш какво става.
Възможно най-накратко Питър ѝ разказа за Бергенсфиорд, за видението на Гриър, за трансформацията на
Ейми.
— Как ще постъпиш? — попита Сара.
— Все още мисля по въпроса.
Тя изглеждаше замаяна; започнала бе да осмисля думите му.
— Май дължа извинение на Майкъл. Какви неща му хрумват на човек в подобна ситуация.
— Свиквам съвещание в кабинета си в седем и половина. Искам да присъстваш.
— Защо?
Имаше много причини, но Питър ѝ каза най-простичката:
— Защото си в борбата от самото начало.
— А сега ще видя края ѝ.
— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.
Сара се замисли и след миг каза:
— Вчера в болницата постъпи родилка. Още ѝ е рано, можехме да я пратим у дома, но двамата със съпруга ѝ
бяха в болницата, когато сирената зави. Към три часа през нощта започна да ражда. Бебе, в тази несигурна
обстановка. Знаеш ли какво ми идеше да ѝ кажа?
Питър поклати глава.
— Че не ѝ трябва да има деца.
Вратата на спалнята беше открехната; Питър спря на прага. Завесите бяха спуснати и светлината в стаята беше
слаба и жълтеникава. Ейми лежеше на една страна със затворени очи, спокойно лице и ръка, пъхната под
възглавницата. Питър понечи да си тръгне, но тя отвори очи.
— Здравей — гласът ѝ беше много тих.
— Продължавай да спиш. Исках само да видя как си.
— Не, остани. — Тя огледа сънено стаята. — Колко е часът?
— Не съм сигурен. Рано е.
— Сара беше тук.
— Знам. Срещнах я на входа. Как се чувстваш?
Ейми се намръщи замислено.
— Не знам. — Очите ѝ се разшириха, сякаш ѝ хрумна изненадваща мисъл. — Гладна?
Колко тривиална нужда.
— Ще видя какво мога да направя.
В кухнята запали печката — не я беше използвал от месеци — след това излезе навън и каза на войниците
какво му трябва. Докато чакаше, изми съдовете; когато войниците се върнаха с малка кошница, огънят бумтеше.


Мляко, яйца, картофи, самун черен хляб и буркан със сладко от горски плодове, запечатан с восък. Зае се за работа,
доволен, че готвенето ще го разсее от случващото се в града. Изпържи картофите и яйцата; наряза хляба на филии и
ги намаза със сладко. Откога не беше готвил за друг човек? Вероятно откакто Кейлъб беше малък. От години.
Подреди закуската на Ейми върху поднос, наля ѝ чаша мляко и го занесе в спалнята. Чудеше се дали не е
заспала, докато го нямаше; завари я обаче будна, седнала в леглото. Дръпнала беше пердетата; явно светлината вече
не ѝ пречеше. Щом го видя на прага, застанал като келнер, по лицето ѝ разцъфтя усмивка.
— Еха! — възкликна тя.
Питър постави подноса в скута ѝ.
— Не ме бива много в готвенето.
Ейми гледаше храната като затворник, освободен след дългогодишна присъда.
— Не знам от кое да започна. От картофите? От хляба? — накрая се усмихна решително. — Не, първо ще изпия
млякото.
Пресуши чашата и се зае с останалото. Набождаше храната с вилицата, сякаш работеше на полето с вила.
Питър придърпа стол и седна до леглото.
— Не бързай толкова.
Ейми вдигна очи и попита с пълна уста:
— Ти няма ли да ядеш?
Питър беше много гладен, но по-приятно му бе да я гледа.
— Ще хапна после.
Отиде в кухнята, за да ѝ сипе още мляко; когато се върна, чинията на Ейми беше празна. Подаде ѝ чашата и тя я
изпи до дъно. Бузите ѝ започваха да руменеят.
— Седни до мен — каза тя.
Питър отмести подноса и седна на крайчеца на леглото. Ейми го хвана за ръка и каза:
— Много ми липсваше.
Усещането да седи до нея и да разговарят беше нереално.
— Съжалявам, че остарях.
— О, аз съм по-стара от теб.
Той за малко да се разсмее. Искаше да ѝ каже толкова много неща. Ейми изглеждаше точно както в сънищата
му; единствената разлика бе късата коса. Очите, топлата усмивка, гласът — те си оставаха същите.
— Как беше на кораба?
Ейми сведе глава и потри с палец дланта му.
— Самотно. Странно. Но Лушъс се грижеше за мен. — Погледна го в очите. — Съжалявам, Питър, ти не биваше
да знаеш.
— Защо?
— Защото исках да живееш живота си. Да бъдеш… щастлив. Чух Кейлъб да те нарича „татко“. Много се радвам
за вас.
— Той е женен. Жена му се казва Пим.
— Пим — повтори Ейми с усмивка.
— Имат син. Кръстиха го Тео.
Ейми стисна леко ръката му.
— Значи си живял пълноценно. Какво друго те правеше щастлив? Разкажи ми.


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   98   99   100   101   102   103   104   105   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет