Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Шейсет и пет
Чуха се стъпки и вратата се отвори с изскърцване: Ейми отвори очи. Здравей, Пим. Пим спря на прага. Тя беше висока, с овално лице и изразителни очи, облечена с обикновена синя памучна рокля. Под мекия плат се очертаваше големият ѝ корем. Радвам се, че дойде да ме видиш, каза с жестове Ейми. След кратко колебание Пим се приближи до леглото. Може ли?, попита Ейми. Пим кимна. Ейми постави длан върху корема ѝ. Отвътре струеше чиста живителна сила — ако имаше цвят, той щеше да е бял като летен облак — но също така и въпроси: Кой съм аз? Какво представлявам? Това ли е светът? Аз най-важното нещо в него ли съм, или само мъничка частица? Покажи ми, каза Ейми. Пим седна на леглото. Ейми разкопча роклята ѝ и я смъкна надолу. Белезите по гърба ѝ бяха избледнели, но не бяха изчезнали. С времето бяха станали по-релефни, приличаха на корени, изпъкващи под земята. Ейми прокара пръсти по тях. Останалата част от кожата на Пим беше мека и топла, но мускулите под нея бяха стегнати, сякаш пазеха спомените за болката. Ейми закопча роклята и Пим се обърна с лице към нея. Сънувах те, каза Пим. Имам чувството, че те познавам цял живот. Аз също. Очите на Пим преливаха от емоции. Дори когато… Ейми я хвана за ръце, за да успокои треперенето им. Да, отвърна тя. Дори тогава. Пим извади от джоба на роклята си тетрадка — малка и дебела, с твърди като пергамент страници. Донесох я за теб. Ейми взе и отвори подвързаната с мека кожа тетрадка. Разлисти страниците. Ето ги, рисунките. Думите. Островът с петте звезди. Кой друг я е виждал?, попита с жестове Ейми. Само ти. А Кейлъб? Пим поклати глава с насълзени очи; изглеждаше онемяла от силните емоции. Откъде знам тези неща? Ейми затвори тетрадката. Нямам представа. Какво означават? Според мен означава, че ти и бебето ти ще живеете. Ейми се замисли за момент. Ще ми помогнеш ли? Намери в стаята лист хартия и писалка. Написа бележка, сгъна я на три и я подаде на Пим, която тръгна веднага. Ейми отиде в банята надолу по коридора. Над умивалника имаше малко кръгло огледало. Усетила бе промените, настъпили с тялото ѝ, но не ги беше виждала. Пристъпи напред. Лицето в отражението сякаш беше чуждо, но в същото време отдавна усещаше, че вероятно изглежда така: жена с черна коса, ъгловато, но не прекалено лице, млечнобяла кожа и дълбоки очи. Черепът ѝ изпъкваше под късата като на момче коса, която на пипане бе четинеста като метла. Отражението ѝ изглеждаше обезпокоително обикновено; приличаше на напълно нормална жена, но в същото това лице, в същото това тяло се помещаваха всичките ѝ мисли и усещания. Изпита силен порив да докосне огледалото и го направи. Щом докосна стъклото с пръст едновременно с отражението си, настъпи промяна. Това си ти, каза умът ѝ. Това е истинската Ейми. Време беше. Трудно беше да успокои напълно съзнанието си. Ейми обичаше да си представя езеро. Не въображаемо, а езерото в Орегон, където Улгаст я беше научил да плува. Затвори очи и постепенно се пренесе там. Видя първите звезди да изгряват на небето. Видя високата тъмна редица от пръскащи благоухание борове да се издига царствено върху скалистия бряг. Студената бистра вода с остър вкус и мекия пласт борови иглички по дъното. В мислите си Ейми беше едновременно и езерото, и плувеца в езерото; от движенията ѝ оставяха дири по повърхността. Пое си въздух и се гмурна в невидим свят; достигна до дъното и тръгна по него с плавно плъзгане. Щом и последните концентрични кръгове по повърхността достигнеха бреговете и езерото се върнеше към пълен покой, тя щеше да постигне състоянието, което желаеше. Вълничките достигнаха брега. Водната повърхност се успокои. Чуваш ли ме? Мълчание. След миг: Да, Ейми. Мисля, че съм готова, Антъни. Мисля, че най-сетне съм готова. Майкъл чакаше при портата вече от час. Къде се бе дянал Лушъс? Наближаваше 10:30; и бездруго имаше опасност да закъснеят. Работници заваряваха масивни скоби, в които да положат железни греди по протежението на портата. Други заковаваха ламарини от външната ѝ страна. Ако Гриър не дойдеше скоро, щяха да останат затворени в града заедно с всички останали. Най-накрая Гриър влезе с бърза крачка през портата. Качи се на камиона и кимна към предното стъкло: — Да тръгваме. — Тя се заблуждава. Гриър го изгледа предупредително. Майкъл запали двигателя, подаде глава през прозореца и извика на ръководителя на работниците: — Направете път! — След като мъжът не се обърна, Майкъл наду клаксона: — Хей! Трябва да минем! Това привлече вниманието на работника; той отиде до прозореца и попита: — Защо бибиткаш? — Кажи на хората си да направят път. Мъжът се изплю на земята. — Никой няма право да излиза. Работим. — Ние можем да излезем. Кажи им да се мръднат или ще ги прегазя. Какво ще кажеш за това? Мъжът, изглежда, се канеше да каже нещо, но се спря и се обърна към портата: — Направете път. — Много съм ти задължен — рече Майкъл. Работникът отново се изплю. — Твоя воля, ти ще загинеш, тъпако. Ти също, помисли си Майкъл. |