— Мамка му. — Майкъл посочи към останалите пътници, които стояха скупчени и се оглеждаха озадачено. —
Измисли какво да правим с тях.
— Къде ги намери?
— По пътя.
— Това не е ли Уинч? — попита Ранд.
Мъжът мърмореше нещо, заровил лице в яката си. — Какво му се е
случило?
— Най-вероятно нещо страшно.
Погледът на Ранд потъмня.
— Вярно ли е онова, което разправят за селищата? Всички ли са мъртви?
Майкъл кимна:
— Да, така изглежда.
Гриър ги прекъсна.
— Майкъл, трябват да разположим повече хора на пътя. След няколко часа ще се стъмни.
— Ранд, ще можеш ли да намериш хора?
— Можем да отделим няколко души. Ломбарди и онези другите.
— Вие двамата — обърна се Ранд към работниците от телеграфната линия, — елате с мен. — След това попита
жената: — Какво можеш да вършиш?
Тя повдигна красноречиво вежди.
— Освен това.
Тя се замисли.
— Мога да готвя горе-долу.
— Е, и това е нещо. Наета си.
Майкъл слезе по рампата до кораба. На носа шестима мъже висяха на седалки от кран. В другия край на дока
мъже с предпазни маски и дебели ръкавици режеха с циркуляр голяма метална плоскост, с която да закърпят
пробойната.
Лор слезе от палубата.
— Съжалявам, Майкъл — изкрещя тя заради силния шум. — Знам, че нямаме време.
— Защо, Лор?
— Нима искаш корабът да потъне? Ако не го закърпим, това ще стане. Не аз съм пропуснала пробойните. Би
трябвало да ми благодариш.
Забавянето беше истинска катастрофа. Не
можеха да напълнят дока, докато не оправеха корпуса, а преди да
напълнят дока, нямаше как да пуснат двигателите. Само пълненето щеше да отнеме шест часа.
— Кога ще сте готови? — попита той.
— Трябва да изрежем плоскостите, да
свалим старите, да ги поставим, да ги заковем и заварим. Значи най-
малко шестнайсет часа.
Нямаше смисъл да я пита дали може да стане по-бързо: не биваше да претупват ремонта. Той се обърна и
продължи по-навътре в дока.
— Къде отиваш? — провикна се Лор след него.
— Да режа стомана.