Положи го на леглото. В другата стая съблече роклята и облече дрехите, които Гриър ѝ беше донесъл: панталон
от груб плат с джобове, кожени ботуши, бежова риза с емблемата на Експедиционния корпус и откъснати ръкави.
Ухаеха на топло, на човек —
мирис на работа, на живот. Предишният собственик на дрехите несъмнено е бил
дребен; прилягаха ѝ идеално. На задната веранда войниците спяха дълбоко като бебета, с пъхнати под бузите ръце и
безгрижни лица. Ейми внимателно взе пистолета на единия и го пъхна в колана на панталона си.
На улицата цареше тишина, всички се бяха скрили преди атаката. Когато наближи центъра на града, войниците
започнаха да я забелязват, но никой не я заговори; мислеха за други работи, какво значение имаше една жена? Пред
затвора нямаше охрана. Ейми влезе с твърда крачка през входа.
Вътре имаше трима мъже. Офицерът зад бюрото вдигна очи.
— С какво можем да ви помогнем, колега?
Ключалката изщрака. Алиша вдигна глава. Ейми?
— Здравей, сестро.
Алиша погледна зад гърба ѝ, но там нямаше никого; Ейми беше сама.
— Какво правиш тук?
Ейми се зае да отключва оковите ѝ, след което подаде очилата на Алиша.
— Ще ти обясня по пътя.
В преддверието стражите лежаха заспали на пода. Следвайки указанията на Гриър, Ейми и Алиша минаха по
отрупаните с боклуци задни улички и стигнаха до Х-таун. Ейми влезе в схлупена къщурка. Вътре нямаше никакви
мебели. В дневната премести окъсана черга, под която имаше капак и стълба, водеща надолу. Един от складовете за
търговия на черно, обясни Ейми, макар Алиша вече да се беше досетила. Слязоха в хладно и влажно подземие, което
миришеше на гнили плодове.
— Ето там — посочи Ейми.
Зад етажерка с бутилки алкохол се намираше входът на тунел. В другия му край имаше друга стълба, а три метра
по-нагоре — метален капак. Ейми завъртя дръжката му и го отвори.
Озоваха се извън града, на сто метра от стената сред малка дъбрава. Воин и още един кон стояха завързани и
пасяха безгрижно. Когато Алиша излезе от тунела, Воин вдигна глава:
А, ето къде си била. Чудех се кога ще дойдеш.
Мечът и ножовете ѝ висяха от седлото.
Алиша преметна ремъците, докато Ейми затрупа капака с листа и
клони.
— Ти вземи Воин — каза Алиша и ѝ подаде меча.
Ейми се замисли.
— Добре.
Преметна ножницата с меча върху раменете си и се метна на гърба на Воин. Алиша яхна другия кон — черен
жребец, млад, но буен на вид. Следобедното слънце печеше безмилостно.
Потеглиха.
Този път сънят в стопанството беше различен. Питър лежеше в леглото. Слънчеви лъчи проникваха в стаята и
караха стените да сияят. Чаршафите бяха студени; събуди го именно студът. Усещаше, че е спал дълго.
Ейми я нямаше до него.
Той я повика. Гласът му звучеше немощно в тъмното. Стана и отиде до прозореца. Ейми стоеше на двора с гръб
към къщата. Позата ѝ беше странна; обзе го паника. Тя тръгна напред, загърбила него и общия им живот, а сгряният
ѝ от луната силует се смаляваше. Питър не успя да извика, нито да помръдне. Имаше чувството, че изтръгват душата
от тялото му.
Не ме оставяй, Ейми…
Събуди се изведнъж;
сърцето му биеше бясно; целият плуваше в пот. Когато погледът му се избистри, видя
лицето на Апгар.
— Господин президент, случи се нещо.
Нямаше нужда да обяснява. Питър веднага разбра. Ейми беше избягала.