Градът на огледалата

Седемдесет и две 
Наричаха ги дремльовци. Но приживе бяха съвсем различни.
Произхождаха от всички краища на континента, от всички щати и градове. Сиатъл, Вашингтон, Албъкърки, Ню
Мексико. Мобил, Алабама. Замърсените блата на Ню Орлиънс, брулените от ветрове равнини на Канзас Сити и
ледовитите каньони на Чикаго. Като цяло те представляваха мечтата на всеки статистик — съвършена
представителна извадка на населението на Великата северноамериканска империя. Идваха от ферми, малки
градчета, безлични предградия и огромни метрополии; имаха различни цветове на кожата и светогледи; живели бяха
в каравани, къщи, апартаменти, имения с изглед към морето. В човешката си форма бяха обичали, мразили,
страдали, копнели и плакали. Изпитвали бяха болка. Обграждали се бяха с материални предмети. Карали бяха
автомобили. Разхождали бяха кучета и бяха люлели деца на люлки, чакали бяха на опашката в магазина. Казвали
бяха глупави неща. Пазили бяха тайни, изпитвали бяха желание за отмъщение. Боготворили бяха различни богове
или нито един. Будили се бяха през нощта от звука на дъжда. Бяха се извинявали. Бяха присъствали на церемонии.
Разказвали бяха за битието си на психолози, свещеници, любовници и непознати в барове. Преживявали бяха
толкова неочаквани изненади, че виждаха в тях намеса свише; копнели бяха някой да ги опознае напълно — и за
част от тях това желание се бе осъществило.
Наследници на вирала Антъни Картър, Дванайсети от Дванайсетте, те не бяха толкова кръвожадни като
събратята си; много хора бяха отбелязвали, че дремльовците утоляваха жаждата си безрадостно, като начин за
оцеляване, и именно затова бяха по-лесно за убиване. Дори имаше израз: Муден като дремльо. Това беше вярно, но
криеше по-дълбока истина. Те действително не обичаха да убиват невинни хора. Но притежаваха и потисната сила,
която човечеството не виждаше. Повече от век те чакаха деня, в който ще получат знак да пуснат на воля тази скрита
сила.
Приживе представляваха едно. След това се превърнаха в друго. Сега бяха армия.
Под осеяното със звезди тексаско небе те се надигнаха от запад като стена от шум и прах. Водеха ги двама
ездачи. За Алиша усещането беше неочаквано; тя водеше и се оставяше да я водят, беше част от първична сила. За
Ейми усещането беше друго — разширяване на съзнанието и сливането на души. В мига, в който Картър ѝ предаде
командването, те престанаха да бъдат отделни същества. Превърнаха се в продължение на нейното съзнание и воля:
нейния Безброй.
Елате с мен. Елате с мен елате с мен елате с мен…
Пред тях, като светлини на далечен бряг, се появи обсаденият град.
— Пригответе оръжията!
По протежението на стената отекна зареждането на пушки и автомати. И последните слънчеви лъчи се бяха
стопили. Цареше мрак.
Не чакаха дълго.
На изток се появи светеща линия. Секунда след секунда тя ставаше все по-дебела и се разпростираше. Над
земята като мъгла надвисна усещане за съдбовност — пред лицето ѝ градът изглеждаше нищожно малък.
— Идват!
Ордата се спусна към тях с удивителна скорост. Във въздуха прогърмяха откъслечни изстрели — паникьосани
мъже, които не се удържаха да не натиснат спусъка.
Питър вдигна радиото пред устата си.
— Задръжте огъня! Изчакайте да влязат в обсег!
Огромните облаци прах, които виралите оставяха след себе си, скриха звездите. Армията се приближаваше в
триъгълна формация.
— Явно няма да има преговори — каза Апгар.
Чуха се още паникьосани изстрели. Виралите настъпваха право към портата; щяха да я разбият на парчета.
— Чакайте малко — каза Апгар, след като погледна през бинокъла си. — Има нещо странно.
— Какво виждаш?
Апгар се поколеба за миг и отвърна:
— Движат се по различен начин. Къси скокове, дълги крачки между тях, както се движат по-старите вирали. —
Той свали бинокъла. — Мисля, че това са дремльовци.
Нещо ставаше. Виралите забавяха ход.
От наблюдателницата се разнесе вик:
— Ездачи! На двеста метра!

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: