Градът на огледалата

Ейми дръпна юздите на Воин и премина в тръс.
Ще защитаваме този град. Ще пазим портата, мои братя и сестри по кръв.
Силите ѝ се разпростряха като разливаща се течност. Ейми тръгна между тях. Не смееше да покаже страх;
смелостта ѝ щеше да им вдъхне кураж. Яздеше с изправен гръб, стиснала здраво юздите на Воин с една ръка и
вдигнала другата за благословия като свещеник.
Някога те бяха хора като вас. Но последваха друг, Нула.
Армията не Ейми, разпростряла се на триста метра дължина и сто метра ширина, застана като предпазна
бариера покрай северната стена и се обърна с лице към полето. На изток крайчецът на луната се появи над
планината.
Не се колебайте, защото те са безмилостни. Избийте ги, братя и сестри, но с милост в сърцата.
Ейми усети погледите на войниците, вперени в нея, усети, че я държаха на мушка. Облаците прах се разсейваха.
Бъдете смели. Покажете им кои сте в действителност.
Спряха с конете пред редицата. Ейми извади пистолета от колана си, подаде го на Алиша и извади меча.
Дръжката пасваше удобно в ръката ѝ. Тя завъртя китка и описа кръг с него.
— Прекрасно оръжие, сестро.
— Сама го изковах.
Ейми беше спокойна, изпитваше страх, но също така облекчение, а и любопитство как ще се развият събитията.
— Досега не съм участвала в битка — каза тя. — Какво е усещането?
— Много… хаотично.
Ейми се замисли.
— Всичко се случва много бързо. Ще осъзнаеш какво е станало чак след това. Ще имаш чувството, че се е
случило на друг човек.
— Логично звучи. Алиша, ако загина…
— Още нещо.
— Какво?
Алиша я погледна в очите.
— Не бива да говориш така.
На стената цареше бъркотия. Вестители тичаха напред-назад, всички чакаха напрегнато с пръсти върху
спусъците, никой не знаеше какво да прави. Защо не стрелят? Това са вирали! И защо стоят с лице в другата
посока?
— До всички постове! — извика Питър по радиостанцията. — Не стреляйте! — Той хвърли станцията на Апгар
и се обърна към най-близкия вестоносец. — Редник, донеси ми обезопасително въже.
— Питър, не бива да излизаш навън — опита се да го спре Апгар.
— Ейми ще ме защитава. Сам виждаш. Тук са, за да ни пазят.
— Не ме интересува дори да са тук, за да поправят водопровода — загубил си си ума. Не ме карай да използвам
физическа сила, защото ще го направя, ако се наложи.
Войникът поглеждаше ту към Питър, ту към генерала.
— Сър, да донеса ли въжето?
— Редник, ако направиш и една крачка, ще те метна от стената — заяви Апгар.
Един от съгледвачите извика:
— Конниците се откъсват!
Питър вдигна очи.
— Накъде отиват?
След кратко съвещание с някого, мъжът посочи на север.
— През полето, сър!
Питър отстъпи назад и вдигна бинокъла си.
— Гунар, виждаш ли това?
— Какво правят? — попита Апгар. — Предават ли се?
Ейми и Алиша спряха конете сред малък облак прах, Ейми вдигна меча. Не беше жест на капитулация, а на
предизвикателство.
Щях да играят ролята на примамка.
— Фанинг, чуваш ли ме?

Думите на Ейми заглъхнаха в мрака.
— Ако ме искаш, ела да ме вземеш!
— Да отидем ли по-напред? — попита Алиша.
— В такъв случай може да не успеем да се измъкнем обратно. — Тя отново се провикна: — Чуваш ли ме? Тук
съм, проклетнико!
Алиша чакаше. Нямаше отговор. Но след миг:
Браво на теб, Алиша.
Тя притисна длани върху ушите си — безсмислен рефлекс; гласът на Фанинг звучеше в съзнанието ѝ.
Постигна всичко, което исках. Армията ѝ е нищожна, мога да я помета. Ти ми осигури тази възможност.
— Замълчи! Остави ме на мира!
Ейми я гледаше.
— Лиш, какво има? Фанинг ли чуваш?
Усещаш ли ги, Алиша? Тонът на Фанинг беше насмешлив. Разбира се, че усещаш. Винаги си ги усещала.
Обикаляше улиците, за да ги броиш. Те са част от теб, както аз съм част от теб.
Тогава Алиша чу звука. Не, не го чу: усети го. Дращене. Откъде идваше?
Тя трябва да дойде при мен съсипана. Това ще е истинското изпитание. Да почувстваш каквото чувствам аз.
Да почувстваш каквото чувстваме ние, скъпа Алиша. Да разбереш отчаянието ми. Свят, лишен от надежда,
лишен от смисъл.
— Алиша, какво става?
Знам какво сънуваш, Алиша. Обграденият от стени град и звуците на живот в него. Музиката и радостните
възгласи на децата. Копнееш да си сред тях, но не можеш да отвориш вратата. Знаеше ли какво те очаква,
Алиша?
Гласът му кънтеше по-силно. Пулсът ѝ се ускори; догади ѝ се.
Скъпа, Алиша, няма връщане назад. Усещаш ли ги?
Алиша дойде на себе си и се обърна на седлото. Отвъд армията на Ейми блестяха светлините на града.
Аз съм отвън, помисли си тя. Също като в съня.
— О, боже, не!
Сара едва дишаше.
В мазето имаше натъпкани сто и двайсет души. Запалените свещи и газени лампи хвърляха трептящи сенки.
Сара държеше пистолета в скута си с ръка, поставена върху него — спокойно, но в готовност.
Джени и Хана организираха игра на „гърненца“, за да занимават децата. Други играеха с по някоя играчка,
която бяха успели да внесат в укритието. Няколко от по-малките плачеха, макар вероятно да не знаеха защо; просто
усещаха тревогата на възрастните.
Сара седеше на пода, облегнала гръб на вратата. Металната повърхност беше хладна върху кожата ѝ. Ще удържи
ли? Представяше си различни сценарии: как ще прозвучат удари по вратата, всички ще се отдръпнат назад с писъци,
един последен трясък и смъртта ще погълне всички им.
Наблюдаваше Джени и Хана. Джени беше уплашена до смърт — емоциите бяха изписани по лицето ѝ — но
Хана се владееше. Именно тя беше предложила да играят. Сара познаваше и други хора, които притежаваха големи
запаси от вътрешно спокойствие. Хана тичаше около седналите в кръг деца със заговорническа усмивка, гонена от
малко момченце. Разбира се, щеше да го остави да я хване; предаде се демонстративно и момченцето се изкикоти
радостно, което за миг изпълни Сара със спокойствие. Помнеше колко забавни бяха тези игри с простичка и
невинна цел. Като малка беше играла същата игра, а после играеше с Кейт и приятелите ѝ. Но в следващия миг
приятният спомен бе помрачен от този за Кейт. Кейт, помисли си тя, къде си? Тялото ти е на леглото в далечния
ти дом, но къде е отлетял духът ти? Загубена съм без теб. Загубена.
— Доктор, Уилсън, добре ли сте?
Грейс стоеше пред нея с малкия Карлос на ръце. Сара избърса сълзите си.
— Как е той?
— Бебе е. Не разбира нищо.
Сара ѝ направи място до себе си и Грейс седна на пода.
— Тук на сигурно място ли сме? — попита.
— Да, разбира се.
След кратко мълчание Грейс сви рамене.
— Лъжете, но няма нищо. Просто исках да ме успокоите. — Тя се обърна към Сара. — Вие прехвърлихте
правото си на раждане на родителите ми, нали?

— Явно са ти казали.
— Казаха ми само, че го е направила лекарка. Но не видях други доктори жени в болницата и се досетих, че сте
вие. Защо го направихте?
Вероятно имаше основателен отговор, но на Сара не ѝ хрумна нищо.
— Просто ми се стори, че е редно да постъпя така.
— Родителите ми бяха добри хора. Преживяхме тежки моменти, но ме обичаха силно. На вечеря винаги
казвахме молитва за вас.
Карлос се прозя; скоро щеше да заспи. Сара и Грейс наблюдаваха играта мълчаливо, но изведнъж Грейс надигна

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: