Градът на огледалата

— Какво?
— Нещо се движи.
Пулсът на Кейлъб се ускори.
— Къде?
— Към северозападния край на площада.
Кейлъб отново вдигна бинокъла. Площадът дойде на фокус озадачаващо бавно.
— Не виждам нищо.
— Само преди секунда беше там.
Кейлъб продължи да оглежда и едновременно с това вдигна радиостанцията, за да се обади в командния щаб.
— Пост 1, обажда се пост 9…
Спря по средата на изречението; зърна нещо с крайчеца на окото си. Премести поглед назад.
Масата на площада беше преобърната; зад нея предницата на единия камион бе вирната във въздуха под ъгъл от
четирийсет и пет градуса; задницата беше пропаднала в земята.
Свлачище. При това голямо.
Питър се обърна. Черните силуети на сградите се открояваха на фона на огряното от луната небе.
— Какво има? — попита Чейс.
Кожата му беше настръхнала: Всички нащрек.
— Пропускаме нещо — отвърна той и вдигна ръка. — Чакай малко. Чу ли?
— Какво? — Апгар присви очи и наклони глава настрани. — Да, да, чувам. — Все едно… в стената има
плъхове.
— И аз го чувам — потвърди Чейс.
Питър грабна радиостанцията.
— Пост 6, чувате ли ме?
Не последва отговор.
— Пост 6, обадете се.
Сестра Пег влезе в килера. Пушката се намираше на един от горните рафтове, увита в мушама. Принадлежала
беше на брат ѝ, мир на праха му; той беше служил в Експедиционния корпус преди години. Сестра Пег помнеше
деня, в който войникът бе дошъл в сиропиталището, за да ѝ съобщи за смъртта му и да донесе вещите му. Никой не
ги беше прегледал, иначе щяха да задържат пушката. Поне така предположи тогава. Повечето от вещите на брат ѝ
бяха безлични предмети и нямаше смисъл да ги пази. Но не и пушката, брат ѝ я беше държал в ръцете си, беше се
сражавал с нея. Не беше просто спомен, а подарък, сякаш я бе оставил, за да е тук, когато един ден потрябваше на
сестра му.
Сестра Пег подпря стълба на етажерката, свали пушката и я остави на масата, на която месеха хляб.
Поддържаше оръжието в изряден вид. Веднъж годишно, през май — месецът, в който бе загинал брат ѝ — тя
събличаше расото си, обличаше работнически дрехи и се качваше на автобуса до Оранжевата зона. Носеше пушката
в сак. На полето подреждаше консервни кутии за мишени, понякога използваше пъпеши и ябълки или листове
хартия, заковани за някое дърво.
Сега занесе заредената пушка в столовата. С годините оръжието ѝ тежеше все повече, но все още се справяше,
особено с отката. Това беше много важно за следващите изстрели. Тя зае позиция до капака към укритието,
откъдето виждаше ясно коридора и прозорците от двете страни на помещението.
Помисли си, че е добре да каже молитва. Но с пушка в ръце традиционните молитви ѝ се струваха
неподходящи. Надяваше се, че Бог ще ѝ помогне, но беше напълно убедена, че Бог предпочита хората да си помагат и
сами. Животът представляваше изпитание; от теб зависеше дали ще се справиш с него. Тя вдигна пушката, подпря я
на рамо и се прицели.
— Няма да ви дам децата си!
— Приближава конник!
На стената цареше напрежение. Бариерата от вирали се раздели и се образува коридор като предишната нощ.
По него с галоп се приближи конник. Всички войници на стената го държаха на мушка. Заповедта да не стрелят
беше ясна, но поривът да натиснат спусъците беше силен. Въпреки това конникът продължаваше напред. Ездачът —
все още не се виждаше от какъв пол е — крещеше нещо неразбираемо. С едната ръка стискаше юздите, а другата

размахваше над главата си. Какво означаваше това? Заплаха? Предаваше ли се?
На платформата на командния щаб Питър разбра какво ще се случи. Новобранците нямаха опит, липсваше им
военна подготовка. В мига, в който Алиша стигнеше в обхвата на прожекторите, той нямаше да успее да ги удържи.
— Не стреляйте! — викаше той. Но не можеше да ги спре само с думи.
Алиша навлезе под светлината на прожекторите галопирайки.
— Това е капан!
Питър не разбираше какво има предвид.
Тя дръпна юздите на коня и спря.
— Устроили са ви капан! Вътре са!
От лявата страна на Питър някой извика:
— Това е жената от снощи!
— Тя е вирал.
— Да я застреляме!
Първият куршум прониза Алиша в дясното бедро и счупи бедрената ѝ коса; вторият се заби в белия ѝ дроб.
Конят се подплаши и я хвърли, при което тя излетя напред. Единичните изстрели преминаха в залп. Алиша пропълзя
зад мъртвото животно сред облак прах. Куршумите улучваха. Усещането беше като поредица от юмручни удари. В
лявата ѝ длан зейна дупка. Тазовата ѝ кост се раздроби с експлозия. Още два куршума попаднаха в гърдите ѝ,
вторият рикошира от четвъртото ребро и разби втория лумбален прешлен. Опита да се скрие зад поваления кон. От
гърдите ѝ шуртеше кръв.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: