Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Да, тези, каза Нула.
Водачът хвана първия кран, обозначен с надпис Тръба 1. Завърти го. Шест крана. Шест тръби. Осемстотин предсмъртни вика. С протегнат напред пистолет Сара отиде бавно до склада и открехна вратата с крак. — Може да са просто мишки — прошепна Джени. Отново се чу дращене. Идваше иззад купчините сандъци. Сара остави лампата на пода и хвана пистолета с две ръце. Сандъците бяха подредени на четири редици една върху друга. Един от най-долния ред се раздвижи и разклати другите. — Сара… Сандъците паднаха. Сара отскочи назад точно когато виралът изскочи през пода сред дъжд от трески, завъртя се във въздуха и кацна на тавана като хлебарка. Тя стреля напосоки. Виралът изобщо не се притесни от оръжието или просто знаеше, че Сара е твърде стъписана, за да се прицели точно. Патроните свършиха, Сара се обърна, избута Джени през вратата и хукна да бяга. Алиша лежеше неподвижно в подножието на стената. Дишаше тежко и хрипливо; при всяко вдишване я пробождаше болка. Устата ѝ беше пълна с кръв. Виждаше размазано. Изгубила бе всякаква представа за време. Не знаеше дали я бяха застреляли преди трийсет секунди, или преди един час. Пред погледа ѝ изникна тъмна фигура: Воин наведе глава към нея. Оставих те само за минута и виж какво стана, сякаш ѝ казваше той. Топлият му дъх погали лицето ѝ. Доброто ми конче. Тя вдигна окървавена ръка и го погали по муцуната. Прекрасният ми, великолепен Воин, ужасно съжалявам. — Сестро, какво ти сториха? Ейми коленичи до нея. Раменете ѝ се разтърсиха от силен плач и тя зарови глава в ръцете си. — О, не. О, не. Прожекторите угаснаха. Алиша чуваше гърмежи и викове, но далечни и заглъхващи. Започна да я обгръща милостив мрак. Ейми я държеше за ръка. Имаше чувството, че всичко случило се досега беше пътешествие, което свършваше тук. Настана тишина. Изведнъж я обгърна студ. Започна да губи съзнание. Не. Отвори очи. Духаше я вятър — силен и студен — и с него се разнесе боботене като от безконечна гръмотевица. Звукът се усилваше, вятърът вдигаше прах. Земята се разтресе; Воин изцвили, надигна се на задни крака и размаха предните във въздуха. Армията ѝ е нищожна. Ще я излича. Алиша вдигна глава и ги видя да прииждат. Питър, Апгар и Джок тичаха по пътеката, която падаше на части като плочки домино. Никой не изпълняваше заповедта на Питър да отстъпва към сиропиталището; всички бяха изпаднали в паника. Проблемът не беше само в срутващата се конструкция на пътеката, от която падаха войници. Виралите я бяха обсадили. Мятаха някои мъже надолу, а други разкъсваха сред отчаяни писъци. Трети пък ухапваха и оставяха настрани. Също като в новите селища, вирусът на Фанинг предизвикваше изключително бърза трансформация; все по-голяма част от бранителите на Кървил се обръщаха срещу другарите си. На стотина метра от срутения команден пост Питър, Апгар и Джок се оказаха в безизходица. Зад тях пътеката продължаваше да пада парче по парче; срещу тях прииждаха вирали. Наблизо нямаше нито една стълба. — По дяволите, мразя да се катеря. Спуснаха въжетата от пътеката. Джок също не обичаше големи височини; след инцидента на покрива се страхуваше от високото до смърт. Но пък през последните двайсет и четири часа в него беше настъпила промяна. Открай време се смяташе за безволев човек, който се носи по течението. Но откакто се роди синът му, го изпълни неописуема обич и той откри в себе си душевна сила, каквато не бе предполагал, че може да притежава — животът започна да му се струва много по-важен. Така редник Джок Алвадо пропъди страха си, прехвърли се през парапета и се обърна с гръб към бездната; Питър и Апгар последваха примера му. Скочиха. Забавиха трийсетметровото падане единствено с размахване на ръце и се стовариха върху утъпканата земя. Питър и Апгар станах бързо, но Джок не успя: глезенът му беше изкълчен или счупен. Питър го вдигна и преметна ръката му през рамото си. — Леле, много си тежък. Побягнаха. Мазето представляваше смъртоносен капан. Докато Сара тичаше към вратата, зад гърба ѝ отекна свистене като от рязане на метал и в помещението се разнесоха писъци. Носеше на ръце момиченце; взела го беше, без да се замисля. Можеше да носи още деца, ако трябваше, щеше да ги носи всички до едно. Джени стигна първа до вратата. Зад нея прииждаха останалите и изведнъж я притиснаха към метала. Тя им викаше да се отдръпнат назад, но гласът ѝ едва се чуваше. Децата пищяха пронизително. Вратата се отвори с трясък; десетки хора се опитваха да минат едновременно през нея. Всички действаха по инстинкт — да избягат, да оцелеят на всяка цена. Някои падаха, тълпата тъпчеше деца. Виралите се стрелкаха из помещението от стена до стена, от жертва на жертва с отвратително задоволство. Един от тях носеше дете в устата си и го размахваше като куче — парцалена кукла. Когато Сара се промъкна през вратата, безлика жена грабна детето от ръцете ѝ и я блъсна на пода в подножието на стълбите. Покрай нея тичаха хора. Сред хаоса изникна познато лице: Грейс с бебето на ръце. Седеше сгушена до стената. Горе се чуваха гърмежи. Сара дръпна Грейс за ръкава. жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|