Градът на огледалата

колко дълго щяха да удържат?
Престрелката затихна, уплашените писъци заглъхнаха. Градът потъваше в призрачна тишина. След миг обаче се
разнесе нов звук. Кейлъб вдигна бинокъла. Армейски камион летеше с рев към болницата, съпроводен от две
хъмвита. Мъжете по кулите стреляха неуморно, други се целеха в прозорците на кабината. В същото време Кейлъб
зърна движение вдясно. От непрогледния мрак изникнаха двама души, които носеха трети.
Апгар.
Баща му.
Явно възнамеряваха да пресрещнат камиона пред входа. Краката на Кейлъб едва докосваха стълбата, докато
слизаше. Едно от хъмвитата се отдели от другите автомобили; в покрива му се бяха вкопчили вирали. Преобърна се
настрани и се затъркаля като животно, което се опитва да се отърси от рояк стършели. Камионът се движеше
прекалено бързо; щеше да се блъсне в болницата. В последната секунда шофьорът завъртя рязко волана наляво и
спря с пищящи гуми.
Холис слезе от кабината, Сара от ремаркето. Всички започнаха да прехвърлят деца през вратата. Кейлъб
прескочи чувалите с пясък и хукна към баща си и генерала.
— Поеми го — каза баща му.
Кейлъб прихвана ранения мъж през кръста. Осъзна какво ще се случи: щяха да дадат последен отпор при
сиропиталището. В трапезарията сестра Пег чакаше до отворения капак на укритието. Държеше пушка. Гледката
беше толкова необичайна, че съзнанието на Кейлъб просто я отхвърли.
— Побързайте! — извика тя.
Баща му и Апгар наредиха на мъжете да заемат позиции покрай прозорците. Ръце се протягаха през отвора в
пода, за да поемат децата, които слизаха в укритието болезнено бавно на фона на хаоса, който цареше наоколо.
Жени пищяха, бебета плачеха. На Кейлъб му замириса на бензин. На пода лежеше преобърната празна туба, друга се
търкаляше до вратата на килера. Наличието им се стори също толкова необичайно на Кейлъб, както пушката на
сестра Пег. Войници хвърляха маси през прозорците. Други ги трупаха на барикади. Той зае позиция до най-близкия
прозорец, насочи пушката си навън и започна да стреля.
Питър Джаксън, последният президент на Тексаската република, не бе очаквал да доживее утрото. Щом
пътеката покрай стената започна да пада, той твърдо възнамеряваше да умре. Това бе единственият достоен изход.
Ейми си бе отишла, приятелите му бяха загинали, градът беше опустошен и вината беше негова. Позорно би било да
оцелее сред рухването на Кървил.
И последните цивилни бяха слезли през капака, но дали вратата щеше да удържи? Ако се съди по последните
десет минути, Питър смяташе, че както всичко останало, и това ще свърши зле. Фанинг, неизвестно как, знаеше
всичко.
Но трябваше поне да опита. Символиката беше важна, както беше казал Апгар. Виралите се трупаха навън.
Докато продължаваше да стреля през прозореца, Питър нареди на войниците да слизат в укритието. Не оставаше
нищо друго, освен да защитят себе си. И без това на повечето им бяха свършили патроните. Питър стреля за
последно и пушката му изщрака на празно.
— Господин президент, да вървим.
Апгар стоеше зад него.
— Мислех, че вече ме наричаш Питър.
— Говоря сериозно. Трябва веднага да слезете в укритието.
Питър метна един празен пълнител навън. Не разбра дали уцели нещо.
— Оставам тук.
Питър така и не разбра с какво го удари Апгар. С дръжката на пистолет? С крак от счупен стол? Фрасна го по
тила, краката му се подкосиха и се стовари на пода.
— Кейлъб — чу се гласът на Апгар, — помогни ми да пренесем баща ти.
Тялото не му се подчиняваше; мислите му приличаха на гладък лед — изплъзваха се. Някой го вдигна, след това
отново го поставиха да легне. Странно, но се чувстваше като дете и в съзнанието му изникна спомен, в който беше
малко момче, дори не момче, а бебе, което възрастни си предаваха от ръце на ръце. Видя надвесени над себе си
лица, размазани, с неразличими черти. Положиха го върху дървена платформа. Най-накрая разпозна едно от лицата:
сина му. Кейлъб обаче вече не беше дете, а мъж и изведнъж си смениха ролите. Изглежда, Кейлъб беше бащата, а той
синът. Приятна размяна, неизбежна в известен смисъл и Питър се почувства щастлив, че е доживял до този момент.
— Всичко е наред, татко — каза Кейлъб. — В безопасност си.
И тогава светлината угасна.
Апгар затвори капака и чу как се заключва отвътре с изщракване.

— Можеше да отидеш с тях — каза сестра Пег.
— Ти също. — Той се изправи и я погледна. Наоколо цареше спокойствие. — Идеята за бензина беше добра.
— И аз така реших.
— Готова ли си?
Отгоре се чу шум: виралите рушаха покрива. Апгар взе пушка от пода, провери дали е заредена и я хвърли.
Сестра Пег извади кибрит от туниката си. Запали клечка и я хвърли. Река от син огън плъзна по пода и се
разпростря в няколко посоки.
— Ще тръгваме ли? — попита Апгар.
Тръгнаха бързо по коридора. Помещението се напълни с гъст дим. Спряха при вратата.
— Мисля в крайна сметка да остана — каза сестра Пег.
Апгар я погледна учудено.
— Така ще е най-добре — обясни тя. — Искам да съм… с тях.
Естествено, че щеше да постъпи така. За да ѝ покаже, че разбира, Апгар повдигна брадичката ѝ и я целуна леко
по устните.
— О! — промълви монахинята задавено. За пръв път целуваше мъж. — Колко неочаквано.
— Нали не възразяваш?
— Ти винаги си бил прекрасно момче.
— Много мило от твоя страна.
Сестра Пег го хвана за ръце.
— Бог да те пази, Гунар.
— Теб също, сестро.
Апгар тръгна.
Сестра Пег се върна в коридора. В столовата пламъците пълзяха по стените. Тя се разкашля от гъстия пушек и
легна върху капака. Времето ѝ в материалния свят изтичаше. Не се страхуваше какво ще стане; знаеше, че любяща
ръка ще преведе духа ѝ отвъд. Огънят погълна сградата. Когато димът изпълни дробовете ѝ, пред очите ѝ се явиха
лица. Стотици, хиляди лица. Нейните деца. Сега щеше да отиде при тях.
Виралите наблюдаваха сградата отвън. Пламъците играеха по безизразните им лица. Загубиха тази битка; не
можеха да преминат огнената бариера. Въпреки това чакаха с надежда. Минаха часове. Сградата продължаваше да
гори. Жаравата още тлееше, когато се зазори и лъчи светлина огряха смълчания град.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: