Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Седемдесет и шест
2:30 ч.: Почти се беше стъмнило, а конвоят пъплеше едва-едва. Движеха се по крайбрежието покрай ниски храсти, по неравен, осеян с дупки път. Чейс караше съсредоточено, стиснал здраво волана и вперил поглед напред. Ейми седеше отзад. Питър се обади по радиостанцията на Гриър, който караше цистерната в края на колоната. — Още колко остава? — Десет километра. Десет километра с трийсет километра в час. Слънцето почти напълно се беше скрило. — След малко би трябвало да видим моста — добави Гриър. — Провлакът се намира южно от него. — Трябва да побързаме — заяви Питър. Увеличиха скоростта на петдесет и пет километра в час. Питър се обърна назад, за да се увери, че останалата част от конвоя не изостава. Настигаха ги. Кабината на хъмвито се освети, когато първият автобус в колоната пусна фаровете. — Да увелича ли още скоростта? — попита Чейс. — Не засега. Минаха през голяма дупка и автомобилът подскочи с трясък. — Автобусите ще се разпаднат — каза Чейс. На хоризонта пред тях се появи светлина: луната. Тя изгря над източния хоризонт, пламтяща и кръгла. В мига, в който зърнаха силуета на моста в далечината, Питър отново вдигна радиостанцията. — Шофьори, виждате ли нещо обезпокоително? Всички отговориха отрицателно. През прозореца на лоцманската кабина Майкъл и Лор наблюдаваха шлюзовете на дигата. Левият се беше отворил без проблем, но десният не успя. Спрял беше под ъгъл от 150 градуса спрямо дока. От два часа се опитваха да го отворят докрай. — Повече нищо не мога да измисля — каза по радиостанцията Ранд от кея. — Явно няма да успеем да приберем преградата повече. — Ще успеем ли да минем? — попита Лор. Вратата тежеше четирийсет тона. Майкъл нямаше представа. — Ранд, слез в машинното, трябваш ми. — Съжалявам, Майкъл. — Няма защо. Направи каквото можа. — Той закачи радиостанцията на таблото. — Мамка му! Лампичките на таблото угаснаха. На четирийсет и пет километра на изток същата лятна луна беше изгряла над Шеврон Маринър. Оранжевата ѝ светлина огряваше палубата и блещукаше над мръсната вода в лагуната. Капакът отхвърча нагоре с гръм като от експлозия и се издигна във въздуха, сякаш по своя воля. Полетя в нощното небе и като човек, потънал в мисли, спря за момент във връхната точка от полета. За миг застина, сякаш притежаваше магически сили, неподвластни на гравитацията. Но след това полетя надолу и цопна във водата. След него се появи Картър. Той се приземи с тупване на палубата и клекна; подпря се с ръка, сякаш се готвеше за атака. Подуши въздуха, ухаещ на свобода. Бризът погали тялото му. От всички страни го заляха гледки и звуци. Погледна към луната. С необикновено острото си зрение забеляза и най-дребните детайли по повърхността ѝ — кратерите и каньоните, възвишенията и падините — почти триизмерно. Почувства кръглата ѝ форма, каменистата ѝ повърхност — сякаш си стискаха ръце. Време бе да потегля. Качи се на покрива на офис сградата. Високо над наводнения град Картър огледа сградите и подобните на фиорди канали между тях. Състави си маршрут, видя го свръхестествено ясно. Сто метра до първия покрив, още петдесет до втория, двеста до третия, но той беше с петнайсет метра по-нисък и съответно щеше да се наложи да промени скоростта си с… Отиде до единия края на покрива. Най-важното беше да се засили достатъчно и да отскочи в точния момент. Приклекна. Десет дълги крачки и полетя. Издигна се на фона на огряното от луната небе като комета. Приземи се на първия покрив; остана му предостатъчно място. Претърколи се, засили се отново и скочи. Събирал бе сили цяло столетие. В ремаркето на третия камион в колоната, сред другите ранени, Алиша лежеше завързана с дебели ремъци за носилката през раменете, кръста и коленете; четвърти ремък минаваше през челото ѝ. Десният ѝ крак беше шиниран от глезена до хълбока; едната ѝ ръка, дясната, беше завързана за гърдите ѝ. Цялата беше в бинтове, шевове и превръзки. Тялото ѝ се възстановяваше бързо. Но процесът беше сложен и несъвършен заради многобройните наранявания и особено заради раздробената бедрена кост. Тялото ѝ на вирал бе способно на много подвизи, но не можеше да подреди пъзел. Можеше да се каже, че Алиша Донадио още диша само по навик — заради решимостта си да довършва докрай всичко, с което се захване. Но всякакво желание за действие се беше изпарило. Всеки изминал час на друсане по неравния път ѝ се струваше като наказание и доказателство, че Питър беше прав. Предателка. Знаела жүктеу/скачать 3.26 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|