Градът на огледалата

Трийсет и четири 
— Угасете двигателите.
4:40 ч.: в тъмното гребаха ръчно през последните петдесет метра до брега и издърпаха лодките на пясъка. На
няколкостотин метра на юг небето беше озарено от пламъците на горящ бутан. Майкъл провери пушката, зареди
пистолета си и го прибра обратно в кобура. Другите последваха примера му.
Разделиха се на три групи и се изкачиха по дюните. Отрядът на Ранд щеше да превземе работническите
жилища, а групата на Уиър — помещенията с радиопредавателите и контролния център. Групата на Майкъл, най-
многобройната, щеше да се срещне с тази на Гриър, за да превземат спалните помещения и оръжейната. Там щеше
да има голяма престрелка.
Майкъл вдигна радиостанцията към устата си:
— Лушъс, зае ли позиция?
— Да. Чакам да дадеш сигнал.
Рафинерията беше оградена с ограда на две нива, по чието протежение имаше охранителни кули; останалата
част от периметъра бе изпъстрена с мини. Единственият начин за достъп от север беше през портала. Гриър щеше
да води атаката с брониран камион с лопата и два камиона, пълни с мъже, след него. Най-отзад оборудван с
картечница и гранатомет пикап щеше да обстрелва кулите при нужда. По заповед на Майкъл трябваше да се опитат
да избегнат жертвите, но ако се наложеше…
Групите се разпръснаха бързо. Майкъл и хората му заеха позиция зад спалното помещение, дълъг хангар с врати
отпред и отзад. Очакваха вътре да има петдесет въоръжени мъже, може би повече.
— Екип едно.
— В готовност.
— Екип две.
— В готовност.
Майкъл погледна часовника си: 4:50 ч. Погледна към Кръпката, който кимна.
Майкъл вдигна сигнален пистолет и натисна спусъка. Чу се изпукване и светлина окъпа комплекса около тях.
Миг след това Кръпката хвърли димка. Откъм портала се чуха викове и изстрели, последвани от силен трясък,
когато бронираният камион удари оградата. Под вратата на спалното помещение започна да прониква дим. Щом тя
се отвори рязко, хората на Майкъл започнаха да стрелят предупредително в земята. Бягащите войници се втурнаха
объркани назад. Отзад ги блъскаха други тичащи навън мъже, които кашляха от задушливия пушек.
— На колене! Хвърлете оръжията! Горе ръцете!
Войниците нямаше накъде да бягат и паднаха на колене.
— Всички екипи да докладват.
— Екип две, готови сме.
— Лушъс?
— Няма жертви. Идваме към вас.
— Екип едно?
Хората на Майкъл връзваха китките и глезените на войниците.
— Екип едно, докладвайте.
Чу се пращене и глас, който не принадлежеше на Ранд, се обади:
— Готови сме.
— Къде е Ранд?
След кратко мълчание се разнесе смях.
— Ще му е нужен момент. Една жена здраво го цапардоса.
Прекалено лесно беше. Майкъл очакваше по-голяма съпротива — каквато и да било съпротива.
— Оръжията им на практика са празни.
Гриър му показа; в пълнителите на войниците имаше само по един-два патрона.
— А в оръжейната?
— Опразнена е.
— Лоша работа.
Гриър кимна рязко.
— Знам. Ще трябва да направим нещо по въпроса.
Ранд доведе Лор при него. Китките ѝ бяха вързани. Щом го видя, тя се стъписа, но бързо се овладя.
— Явно ти е домъчняло за мен, Майкъл.

— Здравей, Лор — отвърна той и се обърна към Ранд. — Развържи ѝ ръцете.
Ранд я освободи. Лор му беше вкарала здраво дясно кроше. Лявото му око беше притворено, а върху бузата му
имаше отпечатък от юмрука ѝ. Майкъл почти изпита гордост.
Той заведе Лор в кабинета на директора. В нейния кабинет: в продължение на петнайсет години тя бе
ръководила рафинерията. Майкъл седна на бюрото, за да ѝ покаже кой командва, а тя седна срещу него. Разсъмваше
се и в стаята нахлуваше светлина. Лор беше остаряла, разбира се, от работата под палещото слънце, но все още
изглеждаше здрава и силна.
— Как е приятелят ти Дънк?
Майкъл ѝ се усмихна.
— Радвам се да те видя. Изобщо не си се променила.
— Много смешно.
— Казвам го искрено.
Лор извърна гневно очи.
— Какво искаш, Майкъл?
— Трябва ми гориво. Дизел.
— В петролния бизнес ли ще влизаш? Работата е тежка, не ти го препоръчвам.
Майкъл си пое дълбоко въздух.
— Знам, но имам основателна причина.
— Не думай.
— С колко разполагаш?
— Знаеш ли какво винаги съм харесвала у теб, Майкъл?
— Не, какво?
— И аз не мога да се сетя.
Права беше; но тя не се бе променила. Изведнъж Майкъл изпита привличане. Лор продължаваше да е
изключително магнетична.
Той се облегна назад, сключи пръсти и каза:
— След пет дни имаш голяма доставка за депото в Кървил. Ако я добавим към складираните наличности,
стават някъде към осемдесет хиляди галона.
Лор сви рамене с безразличие.
— Да приема ли, че това означава „да“?
— Приеми го както искаш.
— Така или иначе ще разбера.
Лор въздъхна.
— Добре де. Общо са около осемдесет хиляди. Доволен ли си?
— Да. Ще ми трябва цялото количество.
Лор се наежи.
— Моля?
— С двайсет цистерни мога да преместя цялото гориво за по-малко от шест дни. След това ще освободя хората
ти. Никой няма да пострада. Давам ти дума.
Лор го зяпна.
— Къде ще го местиш? За какво са ти притрябвали осемдесет хиляди галона гориво?
Ах.
Пълнеха цистерните; първият конвой щеше да потегли в 9:00 ч. Майкъл от пет дни непрекъснато си гледаше
часовника и крещеше: По-бързо, по дяволите!
Възникна само един, още неясно колко голям проблем. Когато групата на Уиър беше нахлула в
комуникационния център, радистът тъкмо изпращал съобщение. Нямаше как да разберат какво е съдържало
съобщението, защото мъжът беше мъртъв — единствената жертва при атаката.
— Какво, по дяволите, стана?
Уиър сви рамене.
— Ломбарди си помисли, че е въоръжен. Стори ни се, че вади пистолет.
Оказа се, че мъжът държал телбод.
— Оттогава пристигали ли са съобщения? — попита Майкъл, докато си мислеше: Естествено, че точно ти ще

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: