Градът на огледалата

Майкъл изруга наум. Съжаляваше, че мъжът е загинал, но гневът му не се дължеше на това. Трябваше първо да
завземат радиопредавателя. Глупава грешка, вероятно бяха допуснали и други.
— Отивай при радиостанцията — нареди той, но след миг размисли. — Не, изчакай до 12:00 ч. Ще очакват от
рафинерията да се свържат с тях тогава.
— Какво да им кажа?
— „Извинете, че застреляхме радиста. Заплашваше ни с канцеларски принадлежности.“
Уиър го погледна мълчаливо.
— Не знам, кажи им нещо нормално. Тук всичко е наред, вие как сте, какъв хубав ден?
Уиър отиде да изпълни нареждането. Майкъл отиде при хъмвито, където Лор чакаше на задната седалка. Ранд я
връзваше към предпазната решетка.
— Трябва да вземеш още хора със себе си — каза Ранд.
Майкъл взе ключа за белезниците, качи се в кабината и погледна към Лор в огледалото.
— Ще слушаш ли, или да ти намеря бавачка?
— Мъжът, когото убихте, се казваше Куули. Правеше и на мравката път.
Майкъл погледна към Ранд.
— Ще се оправя. Ти се погрижи за конвоя.
Стигнаха до канала след три часа. Лор почти не продума и Майкъл не направи опит да я заговори. Сутринта
беше тежка за нея — краят на кариерата ѝ, смъртта на приятел, публично унижение — и всичко това заради мъж,
когото имаше пълно право да презира. Нужно ѝ беше време да свикне, особено като се имаше предвид какво щеше
да ѝ каже Майкъл.
Минаха през оградата и продължиха надолу по пътя през водата. Майкъл спря пред една барака в края на кея.
Бергенсфиорд не се виждаше от там. Искаше да ѝ го покаже тържествено.
— Защо ме доведе тук?
Майкъл отвори задната врата и ѝ свали белезниците. След като тя слезе от хъмвито, той извади пистолета си и
ѝ го подаде.
— Какво е това?
— Пистолет, не е ли очевидно?
— Защо ми го даваш?
— Имаш два варианта. Ако ме застреляш и вземеш камиона, ще се прибереш в Кървил преди мръкване. Ако
останеш, ще разбереш защо те доведох. Но има няколко правила.
Лор не каза нищо; само повдигна вежди.
— Първото правило е, че можеш да си тръгнеш само с мое разрешение. Не си затворник, а една от нас. След
като ти разкажа какво се случва, ще разбереш защо. Второто правило: аз командвам. Казвай си мнението, но никога
не поставяй действията под съмнение пред хората ми.
Тя го гледаше все едно окончателно е полудял. Въпреки това трябваше да ѝ даде правото сама да реши.
— И защо да се присъдения към групата ти?
— Защото ще ти покажа нещо, което ще промени изцяло светогледа ти. И защото дълбоко в себе си ми вярваш.
Лор го изгледа, след което се разсмя.
— Голям си смешник.
— Отнесох се несправедливо с теб, Лор. Не се гордея с постъпката си, ти заслужаваше по-добро отношение. Но
имах причина. Казах ти, че не си се променила, което е вярно. Затова те доведох тук. Нуждая се от помощта ти. Ще
те разбера, ако откажеш, но се надявам да приемеш предложението ми.
Лор го изгледа подозрително.
— Къде е Дънк?
— Договорката с него не беше заради търговията. Трябваха ми парите и работниците. Но най-вече всичко
трябваше да се пази в тайна. Преди пет седмици Дънк и приближените му отидоха в канала. С цялата му дружина се
приключи. Останахме само аз и моите хора. — Майкъл отново ѝ подаде пистолета. — Зареден е. Ти реши дали ще го
използваш.
Лор взе пистолета. Гледа го известно време, след което с тежка въздишка го пъхна в колана на джинсите си.
— Ако не възразяваш, ще го задържа.
— Добре, твой е.
— Трябва съвсем да съм откачила.
— Взе правилното решение.
— Вече съжалявам. Повече няма да го повтарям, но държа да знаеш, че ми разби сърцето.

— Знам. И съжалявам.
Лор замълча за момент, след това кимна: нямаше да повдига повече въпрос.
— Е?
— Приготви се.
Искаше Лор да види Бергенсфиорд отдолу. Това бе най-добрата гледна точка. Не само да го види, но да го усети;
чак тогава можеше да осъзнае колко е важен. Слязоха по стълбите до пода на сухия док. Майкъл изчака, докато Лор
се приближи до кораба. Корпусът беше гладък и елегантно извит, всяка гайка — прилежно затегната. Лор спря под
огромните витла и вдигна глава. Майкъл реши да я остави тя да говори първа. Над тях кънтяха стъпки, мъже се
провикваха един към друг, бръмчаха бормашини, а огромната метална маса на кораба усилваше всеки звук като
гигантски камертон.
— Знаех, че има кораб, но…
Майкъл застана до нея и видя вътрешната борба в очите ѝ.
— Казва се Бергенсфиорд.
Лор разпери ръце и се огледа.
— Всичко това…?
— Да. За него е.
Лор пристъпи напред, вдигна дясната си ръка и я притисна в корпуса — точно както беше направил Майкъл,
когато източиха водата от дока и Бергенсфиорд се разкри в цялата си неуязвима красота. Лор постоя така, но след
няколко секунди се отдръпна стреснато.
— Плашиш ме — каза тя.
— Знам.
— Моля те, кажи ми, че се занимаваш с този кораб само за да се намираш на работа. Кажи ми, че не е каквото
си мисля.
— Какво си мислиш?
— Това е спасителен кораб.
Лицето ѝ пребледня; не знаеше накъде да погледне.
— Страхувам се, че е точно това — отвърна Майкъл.
— Лъжеш. Измисляш си.
— Знам, че новината е лоша. Съжалявам.
— Но как разбра?
— Дълга история. Но съм напълно сигурен. Виралите се завръщат, Лор, изобщо не са изчезвали.
— Това е лудост. — Объркването ѝ прерасна в гняв. — Ти си луд. Чуваш ли се какво говориш?
— Страхувам се, че съм прав.
— Не искам да имам нищо общо с тази работа. — Лор заотстъпва назад. — Не е възможно. Защо повече хора не
знаят? Всички щяха да знаят, ако беше вярно, Майкъл.
— Не знаят, защото не сме им казали.
— И кои сте „вие“?
— Аз и Гриър. Още няколко души. Няма как иначе да ти го кажа, тъй че ще давам направо. С изключение на
хората в кораба всички ще умрат, а времето ни изтича. В южната част на Тихия океан има остров. Смятаме, че там е
безопасно, може би единственото безопасно място на света. Имаме храна и гориво за седемстотин пътници, може
би малко повече.
Майкъл знаеше, че няма да е лесно. В идеалния случай щеше да омекоти удара. Но Лор можеше да се справи,
защото Лор ДеВиър беше силна по природа. Вероятно си спомняше случилото се между тях с болка, от време на
време вероятно се ядосваше за момент, но не и за Майкъл. За него тя беше важна част от живота му, защото беше
един от малкото хора, които го разбираха. Имаше хора, които правеха живота по-поносим и Лор беше сред тях.
— Затова те доведох тук. Чака ни дълго пътуване. Горивото ми трябва, но има и още. Видя хората ми. Те са
трудолюбиви и верни, но това не е достатъчно. Нуждая се от теб.
Лор продължаваше да се колебае. Щеше да се наложи да я увещава още, но виждаше, че думите му имат ефект.
— Дори да казваш истината, какво мога да направя аз?
Майкъл беше вложил всичко в Бергенсфиорд. Сега щеше да му даде най-важното.
— Трябва да се научиш да го управляваш.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: