Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
| Водата ще те пази, Антъни.
Картър се стресна. Кой говореше? Гласът сякаш идваше от всички страни: от въздуха, който дишаше, от водата, плискаща в краката му, от самия метал на кораба. Обгръщаше го като меко одеяло. Той не бива да разбира къде си. Тук ще си в безопасност и тя ще дойде при теб. Тогава я усети: Ейми. Не мрачна като другите; душата ѝ бе изтъкана от светлина. От гърлото му изригна силен стон. Самотата си отиваше. Духът му се повдигна като було, а отвъд него имаше тъга от съвсем различно естество — красива, свещена тъга заради света и всичките му тегоби. Картър хвана руля и го завъртя бавно. Навън вятърът отново се бе разразил. Валеше като из ведро, бумтяха гръмотевици, а морето заливаше улиците на града. Влез, Антъни. Вратата се отвори; Картър пристъпи напред. Тялото му се намираше на кораба Шеврон Маринър, но душата му не беше там. Картър полетя надолу и пада дълго, а когато спря, разбра къде е още преди да отвори очи, защото усети уханието на цветята. Картър осъзна, че е изпил всичкия чай. Ейми беше приключила с розовите цветя и чистеше лехите. Мина му през ум да ѝ каже да си почине, че той ще се заеме с плевенето, но знаеше, че тя ще откаже; предпочиташе да е заета с нещо. Трудно ѝ беше да чака. Не само заради онова, с което щеше да се сблъска, но и заради всичко, от което се беше отказала. Ейми не говореше по този въпрос, не ѝ бе присъщо, но Картър знаеше истината. Знаеше какво е да обичаш някого и да го загубиш. Защото Нула щеше да дойде. Неизбежно беше. Картър го познаваше и знаеше, че няма да се спре, докато не превърне целия свят в огледало за собствената си скръб. Работата беше там, че Картър изпитваше жалост към него. Той самият бе стоял на онази гара. Не въпросите му бяха погрешни, а начинът, по който ги задаваше. Картър стана от стола, сложи си шапката и отиде при коленичилата в пръстта Ейми. — Наспа ли се? — попита тя. — Заспал ли бях? Ейми хвърли един бурен върху купчината с плевели. — Да знаеш само как хъркаше. Картър се изненада. Но сега като се замислеше, май беше затворил за малко очи. Ейми се отдръпна назад и разпери ръце. — Какво ще кажеш? Картър отстъпи назад и огледа лехите. — Цветята са прекрасни. На госпожа Ууд много ще ѝ харесат. На госпожица Хейли също. — Ще трябва да ги полеем. — Аз ще се заема. Ти отиди малко на сянка. Чаят ти е на масата, ако си жадна. Картър тъкмо закачаше маркуча за крана до портата, когато чу гумите по асфалта и видя колата да се задава по улицата. Автомобилът спря на ъгъла и пое съвсем бавно напред. Картър виждаше смътно лицето на госпожа Ууд през тъмните прозорци. Подмина на бавен ход къщата — движеше се едва-едва, но без да спира, като призрак. След това ускори и префуча надолу по улицата. Ейми застана до него. — По-рано чух как момичетата си играят. — И тя гледаше улицата, макар колата да се беше скрила от поглед. — Донесох ти нещо. Държеше накрайник. За миг Картър не разбра защо му е, но след това се досети, че е за цветята. — Добре ли си? — попита Ейми. Той сви рамене. Закачи накрайника за маркуча и отвори крана. Ейми отиде до масата, а Картър замъкна маркуча при лехите и започна да полива. Знаеше, че няма особен смисъл; скоро щеше да настане есен. Листата щяха да пожълтеят и да опадат, растенията щяха да изсъхнат, щеше да задуха студен вятър. Тревата щеше да се покрие със скреж и тялото на госпожа Ууд щеше да изплува. Всичко си имаше край. Но Картър поливаше цветята, ръсеше добре навсякъде, убеден дълбоко, че и най-дребната подробност е от значение. |