Градът на огледалата

Четирийсет и седем 
Пролетен следобед: Питър работеше в градината. През нощта валя дъжд, но сега небето беше ясно. Само по
риза, той копаеше рохката пръст с мотика. През месеците, в които ядяха само консерви и гледаха снега, си мислеше
колко хубаво би било да има пресни зеленчуци.
— Донесох ти нещо.
Ейми се беше приближила незабелязано зад гърба му. Подаде му с усмивка чаша вода. Питър я взе и отпи. Беше
леденостудена.
— Няма ли да се прибираш вече? Става късно.
Вярно бе. Къщата отдавна беше потънала в сенки, а последните слънчеви лъчи гаснеха зад хълмовете.
— Имам още работа — отвърна той.
— Работата няма да избяга. Ще продължиш утре.
Вечеряха на дивана; старото куче душеше около краката им. Докато Ейми миеше чиниите, Питър запали огън.
Дървата лумнаха за миг. Сгушени доволно под юргана, наблюдаваха танцуващите пламъци.
— Искаш ли да ти почета?
Питър каза, че много би искал. Ейми стана за малко и се върна с дебела, окъсана книга. Седна на дивана,
отвори я, покашля се и започна.
— Дейвид Копърфийлд от Чарлз Дикенс. Първа глава. Моето раждане.
Тези страници ще покажат дали аз ще бъда героят на собствения си живот, или това звание ще бъде
спечелено от другиго. За да започна живота си от самото начало, трябва да отбележа, че съм роден (както
съм осведомен и както вярвам) през един петъчен ден, в дванадесет часа през нощта. Забелязали, че
часовникът започнал да бие и аз съм започнал да плача в един и същи миг.
Колко приятно беше да му четат. Да се пренесе в друг свят чрез силата на думите. А най-много му харесваше
гласа на Ейми, докато разказваше историята. Преминаваше през тялото му като електричество. Можеше да я слуша
вечно, докато седяха сгушени, съзнанието му на две места едновременно — в света от книгата с възхитителните ѝ
емоции и тук с Ейми, в къщата, в която живееха, сякаш сънят и бодърстването не бяха различни състояния с твърди
граници и ясна последователност.
По едно време осъзна, че не чува историята. Задрямал ли беше? Не се намираше на дивана; неясно как се беше
качил на горния етаж. В стаята беше тъмно и студено. Ейми спеше до него. Колко беше часът? И какво беше това
странно усещане? Сякаш нещо не беше наред? Отметна завивките и отиде до прозореца. Лунният сърп огряваше
частично двора. Движение ли забеляза в другия край?
Мъж. Облечен с тъмен костюм; гледаше към прозореца с ръце, сключени зад гърба; наблюдаваше търпеливо.
Лунната светлина падаше косо върху лицето и изостряше чертите му. Питър не се разтревожи, а изпита усещането,
че познава този мъж, че е чакал това нощно посещение. В продължение на минута гледаше мъжа на двора и
непознатият гледаше него. След това с любезно кимване се обърна и си тръгна.
— Питър, какво има?
Той се извърна от прозореца. Ейми седеше в леглото.
— На двора имаше човек — отвърна той.
— Кой беше?
— Просто някакъв мъж. Гледаше къщата. Но си тръгна.
Ейми замълча за миг, след което каза:
— Това е Фанинг. Чудех се кога ще се появи.
На Питър това не му говореше нищо. Познаваше ли някого на име Фанинг?
— Не се тревожи — Ейми отметна одеялото. — Връщай се в леглото.
Питър легна под завивката и споменът за мъжа веднага избледня в съзнанието му. Топлото одеяло, Ейми до него
— това беше всичко, от което се нуждаеше.
— Според теб какво иска? — попита Питър.
— Каквото иска открай време. — Ейми въздъхна уморено. — Да ни убие.
Питър се събуди изведнъж. Чул беше някакъв шум. Пое си дъх и го задържа. Отново чу звука: скърцане на дъски
под нечии стъпки.
Обърна се, протегна ръка към пода и взе пистолета. Изскърцването долетя от предния коридор; изглежда,
имаше само един човек, който се опитваше да пази тишина, за да не събуди никого и да има предимството на

изненадата. Питър стана и отиде до прозореца; охраната му — двама войници на верандата — я нямаше.
Освободи предпазителя на пистолета. Вратата на спалнята беше затворена; пантите ѝ скърцаха силно и в мига,
в който я отвореше, натрапникът щеше да разбере, че е буден.
Отвори вратата и мина бързо по коридора. Кухнята беше празна. Веднага продължи нататък, зави по коридора и
влезе в хола с вдигнат пистолет.
На стария люлеещ се стол пред камината седеше мъж. Взираше се в тлеещата жарава. Не даде знак да е
забелязал влизането му.
Питър се приближи зад гърба му и го взе на мушка. Мъжът не беше висок, но беше як и широкоплещест.
— Горе ръцете.
— Добре, буден си. — Мъжът говореше спокойно, почти небрежно.
— Да ти видя ръцете, по дяволите!
— Добре, добре — той разпери ръце.
— Стани бавно.
Мъжът стана от стола. Питър стисна пистолета по-здраво.
— Сега се обърни към мен.
Мъжът се обърна.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: