Градът на огледалата

Първото, което видяха, беше линия светлина в далечината.
— Дай ми бинокъла — каза Питър на войника.
Съгледвачът му го подаде и Питър го вдигна пред очите си. На платформата до него Апгар и Майкъл също се
взираха на север.
— Според теб колко са на брой? — попита Питър генерала.
— Твърде далеч са. Не мога да преценя. — Апгар откачи радиостанцията от колана си и я вдигна до устата си.
— До всички постове: какво виждате?
Чу се пращене и последва отговор:
— Пост едно, нищо.
— Пост две, нищо.
— Пост три, и ние не виждаме нищо.
Същото доложиха всички постове по периметъра. Линията светлина се разтягаше настрани, но не се
приближаваше.
— Какво правят? — попита Апгар. — Защо стоят и чакат?
— Един момент. — Майкъл посочи с пръст. — Трийсет градуса наляво.
Питър погледна нататък. Формираха втора линия.
— Има още една — каза Апгар. — Четирийсет градуса надясно, до дърветата. Групата изглежда голяма. От
север се приближават още.
Основната линия вече беше на няколкостотин метра. Вирали прииждаха от всички страни.
— Тези не са разузнавачи — отбеляза Питър.
Апгар извика:
— Вестители, пригответе се! — Обърна се към Питър. — Господин президент, трябва да ви заведем на
безопасно място.
Питър каза на един от съгледвачите:
— Редник, подай ми онзи автомат.
— Питър, моля те.
Войникът подаде оръжието на Питър. Той извади пълнителя, духна, за да почисти евентуални прашинки, върна
пълнителя на мястото му и дръпна лоста за зареждане.
— Гунар, мисля, че за пръв път от години се обръщаш към мен на малко име.
С това разговорът приключи. Разнесе се боботене. С всяка изминала секунда напрежението се покачваше.
— Какъв е този звук? — попита Майкъл.
Трополене на стъпки. Вирали продължаваха да прииждат на огромна маса към тях сред облак прах.
— Мили боже! — възкликна Питър. — Ужасно много са.
Апгар повиши глас сред данданията.
— Не стреляйте, преди да достигнат периметъра!
Ордата беше на триста метра и продължаваше да напредва. Приличаше не толкова на армия, колкото на
природна стихия — лавина, ураган, потоп. Платформата започна да вибрира, болтовете и гайките дрънчаха с ритъма
на щурма.
— Портата ще издържи ли? — попита Питър генерала. И той беше заменил бинокъла с пушка.
— Срещу тази напаст?
Двеста метра. Питър подпря приклада на пушката в рамото си.
— Готови! — извика Апгар.
Сто метра.
— Прицелете се!
Всичко застина.
Виралите спряха на ръба на светлината. Не просто спряха — замръзнаха на място, сякаш някой ги беше
изключил.
— Какво, по дяволите…?
Ордата започна да се разделя на две като вълна и освободи коридор по средата, сякаш правеше път на велик
крал. Напред вървеше тъмна фигура. Приличаше на някакво странно животно. Приближаваше се към града
влудяващо бавно, а тълпата се разделяше пред него. Всички оръжия бяха насочени към мястото, на което очакваха да
се появи. Сто метра, петдесет, двайсет.
Първата редица вирали се раздели и напред излезе шокиращо обикновената фигура на човек на кон.
— Това Нула ли е? — попита Апгар.
Конникът навлезе под светлината от прожекторите. На половината път от портата, той спря и слезе от коня. Не

„той“, осъзна Питър. Тя. Ослепителната светлина отблясваше от стъклата на слънчевите очила, скриващи горната
половина на лицето ѝ. На гърба си носеше ножница с някакво оръжие — меч или пушка с дълго дуло; върху гърдите
ѝ имаше кръстосани два ножа.
Ножове.
— Пресвети боже! — промълви Майкъл.
В съзнанието на Питър нахлуваха спомени.
— Не стреляйте! — Той вдигна високо ръце и ги размаха. — Никой да не стреля!
Жената вдигна глава към стената с изправен гръб.
— Аз съм Алиша Донадио, капитан от Експедиционния! Къде е Питър Джаксън?

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: