Холографската вселена

Подобни събития възбуждат любопитството ни, защото нашият съвременен светоглед не ни дава контекст, в рамките на който да разберем ПК. Бом смята, че разглеждането на вселената като холодвижение ни предоставя този контекст. За да обясни схващането си, той ни моли да си представим следната ситуация. Представете си, че ходите по улицата късно през нощта и една сянка неочаквано се изправя застрашително отнякъде. Вашата първа мисъл може да бъде, че сянката е убиец и вие сте в опасност. Информацията, която се съдържа в тази мисъл, на свой ред поражда диапазон от въображаеми дейности - вие се виждате например как бягате, бивате наранен или се биете. Присъствието на тези въображаеми дейности във вашия ум обаче не е чисто „психичен" процес, защото те са неотделими от множество свързани биологически процеси, като например нервна възбуда, учестен пулс, отделяне на адреналин и други хормони, напрягане на мускулите и т. н. Обратно, когато вашата първа мисъл е, че сянката си е само сянка, ще последва друг набор от мисловни и биологически реакции. При това едно кратко размишление би разкрило, че ние реагираме и мисловно, и биологично на всичко, което преживяваме.

Важният според Бом извод, който може да бъде направен от това, е че съзнанието не е единственото нещо, което може да реагира на осмисляне. Тялото също може да откликне и това разкрива, че осмислянето е едновременно умствено и физическо по природа. Това е странно, защото ние нормално мислим осмислянето като нещо, което може да има активен ефект само върху субективната реалност, върху мислите в главата ни, а не като нещо, което може да предизвика реакция във физическия свят на вещите и обектите. Осмислянето „може по такъв начин да служи като връзката или моста между тези две страни на реалността - казва Бом. - Тази връзка е неделима, в смисъл, че информацията, съдържаща се в мисълта, която ние смятаме, че е откъм „умствената" страна, е в същото време неврофизиологична, химична и физическа активност, която е очевидно откъм това, което ние мислим за „материална" страна."3

Бом смята, че примерите на обективно активно осмисляне могат да бъдат открити в други физически процеси. Един от тях е функционирането на компютърен чип. Чипът съдържа информация, а осмислянето на информацията е активно - в смисъл, че определя какви електрически потоци протичат през компютъра. Друг пример е поведението на елементарните частици. Общоприетият възглед във физиката е, че квантовите вълни действат механично върху дадена частица, контролирайки нейното движение до голяма степен по същия начин, по който вълните в океана могат да контролират една топка за пинг-понг, носеща се по неговата повърхност. Но Бом не смята, че този възглед може да обясни например съгласуваното движение на електроните в плазмата в по-голяма степен, отколкото вълновото движение на водата може да обясни хореографски добре поставеното движение на топки за пинг-понг, ако такова движение бъде открито по океанската повърхност. Той е на мнение, че отношението между частица и квантова вълна е нещо подобно на кораб на автопилот, управляван от радарни вълни. Една квантова вълна не движи електрона повече, отколкото радарната вълна тласка кораба. По-скоро тя снабдява електрона с информация за неговата среда, която електронът след това използва, за да маневрира самостоятелно.

С други думи, Бом смята, че електронът е не само подобен на ума, но е твърде сложна единица, което е много далеч от стандартния възглед, че електронът е проста, лишена от структура точка. Активното използване на информация от електрона, а в действителност от всички елементарни частици показва, че способността да се реагира на осмисляне е характерна не само за съзнанието, но и за цялата материя. Именно тези вътрешно присъщи общи черти, казва Бом, предлагат възможно обяснение за ПК. Той твърди, че „на тази основа може да възникне психокинезата, ако психичните процеси на един човек или повече хора се фокусират върху осмисляния, които са в хармония с тези, управляващи базовите процеси на материалните системи, в които тази психокинеза се извършва"4.

Важно е да се отбележи, че този вид психокинеза не се дължи на някакъв каузален процес, т. е. на причинно-следствено отношение, включващо която и да е от познатите сили във физиката. Вместо това тя е резултатът на вид нелокален „резонанс на осмисляния" или вид нелокално взаимодействие, подобно, но не същото като нелокалната взаимовръзка, която позволява на двойка фотони да манифестира един и същи ъгъл на поляризация, както ние видяхме в глава 2 (по технически причини Бом смята, че простата квантова нелокалност не може да обясни ПК или телепатията, а само една по-дълбока форма на нелокалност, някакъв вид „свръхнелокалност" би предложила подобно обяснение).

В серия от експерименти Джен и сътрудничката му, клиничният психолог Бренда Дън, използват уред, наречен генератор на случайни събития (ГСС). Като се опира върху един непредсказуем естествен процес, какъвто е радиоактивният разпад, ГСС е в състояние да произвежда поредица от случайни бинарни числа. Такава поредица може да изглежда примерно така: 1, 2, 1, 2, 2, 1, 1, 2, 1, 1, 1, 2, 1. С други думи, един ГСС е вид автоматичен хвърляч на монети, способен да произведе извънредно голям брой числа от хвърляния на монети за много кратко време. Както всеки знае, ако подхвърлите монета със съвършено еднакво тегло 1000 пъти, резултатите ще бъдат 50/50 разделени между ези и тура. В действителност, при 1000 хвърляния разделението може да варира малко в една или друга посока, но колкото по-голям е броят на хвърлянията, толкова по-близо до 50/50 съотношение ще се стигне.

Това, което Джен и Дън правят, е да поставят доброволци пред ГСС, които да се концентрират върху създаването на ненормално голям брой резултати ези или тура. В хода на буквално стотици хиляди опити те откриват, че доброволците действително, само чрез концентрация, оказват малко, но значимо влияние върху резултата на ГСС. Откриват и две други неща! Способността да се произвеждат ПК ефекти не се ограничава до неколцина надарени индивиди, но е присъща на повечето доброволци, които те проверяват. Това подсказва, че повечето от нас притежават някаква степен на ПК. Те откриват също, че различни доброволци създават различни и последователно отличаващи ги един от друг резултати, които са толкова своеобразни, че Джен и Дън започват да ги наричат „подписи"5.

В друга серия от експерименти Джен и Дън използват уред, подобен на познатата ни игра пинбол, при която с ръчка се изтласква топче, преминаващо през различни препятствия и цели. Този уред позволява 9000 топчета за игра с диаметър 2 см да се завъртат около 220 найлонови щифта и да се разпределят в 19 съда на дъното. Уредът е поместен в една плитка вертикална рамка три метра висока и метър и осемдесет широка с прозрачно стъкло отпред, така че доброволците да могат да виждат топчетата, когато те падат и се събират в съдинките. Нормално е повече топчета да падат в централните съдинки, отколкото в крайните, а цялостното разпределение изглежда като камбановидна крива. Както при ГСС, Джен и Дън разполагат пред машината доброволци, които се опитват да вкарат повече топчета в крайните съдинки, отколкото в централните. И отново, в хода на голям брой игри, операторите били в състояние да създадат малка, но измерима промяна в разпределението на топките. В експериментите с ГСС доброволците само упражняват един ПК ефект върху микроскопични процеси - разпадът на радиоактивно вещество, - но експериментите с топчетата разкриват, че участниците могат да използват ПК, за да въздействат върху обектите и във всекидневния свят. Нещо повече, „подписите" на лицата, които участват в ГСС експериментите, отново се проявяват в експериментите с топчетата, което показва, че ПК способностите на дадено лице остават същите при различни експерименти, но са различни при отделните хора, също както варират и талантите. Според Джен и Дън: „Докато малки сегменти от тези резултати могат основателно да не бъдат взети под внимание, тъй като се приближават твърде близко до случайното поведение, за да оправдават преразглеждане на господстващите научни догми, взет в своята съвкупност целият масив от данни установява неоспоримо отклонение в съществени пропорции."6

Джен и Дън мислят, че техните открития могат да обяснят предразположението, което някои хора като че ли имат, да влияят зле на машините и да карат апаратурата да работи лошо. Един такъв човек е физикът Волфганг Паули, чийто талант в тази област е толкова легендарен, че физиците шеговито го наричат „ефекта на Паули". Твърди се, че самото присъствие на Паули в някоя лаборатория кара стъклени апарати да експлодират или чувствителни измерителни уреди да се разцепват на две. В един особено знаменит инцидент физик пише на Паули, за да му каже, че не може да го обвини поне за последното и мистериозно разпадане на сложна част от оборудването, тъй като Паули не е бил там. С изненада обаче разбрал, че Паули е преминавал край лабораторията с влак точно в момента на злополуката! Джен и Дън смятат, че известният „ефект на дяволчето", тенденцията внимателно изпитани части от оборудването да претърпяват необясними неизправности в най-абсурдно неподходящите моменти, често описван от летци, самолетни механици и военни оператори, може също да бъде пример за несъзнателна ПК активност.

Ако нашият ум може да протяга ръка и да променя движението на каскада от топчета или действието на дадена машина, каква странна алхимия би могла да обясни подобна способност? Джен и Дън смятат, че тъй като всички познати физически процеси притежават двойственото измерение на вълна/частица, не е неоснователно да приемем, че съзнанието работи по същия начин. Когато е подобно на частица, то изглежда се локализира в нашите глави, но в неговия вълноподобен аспект съзнанието, като всички вълнови феномени, може също да влияе от разстояние. Те смятат, че един от тези ефекти на далечното повлияване е ПК.

Но Джен и Дън не спират тук. Те смятат, че самата реалност е резултат от интерференцията между вълновите аспекти на съзнанието и вълновите структури на материята. Обаче, както и Бом, те не вярват, че съзнанието или материалния свят могат да бъдат продуктивно представени в изолация, или дори, че ПК може да бъде мислена като трансмисия на някакъв вид сила. „Поуката е може би по-тънка" - казва Джен. - Може би тя е, че такива понятия са просто неприложими, че няма полза да говорим за дадена абстрактна среда или за някакво абстрактно съзнание. Единственото нещо, което ние можем да преживеем, е вза-имопроникването на двете по някакъв начин."7

Ако ПК не може да бъде смятана за предавката на някакъв вид сила, каква терминология може по-доб-ре да обобщи взаимодействието между ума и материята? Обмисляйки това, подобно на Бом Джен и Дън предполагат, че ПК действително включва една размяна на информация между съзнанието и физическата реалност, обмен, който следва да бъде мислен най-малкото като поток между материалното и психичното, а повече като резонанс между двете. Значимостта на резонанса се усеща и коментира дори от доброволците в ПК експериментите, в това че най-често споменаваният фактор, свързван с успешното изпълнение е достигането на чувство за „резонанс" с машината. Един доброволец описва усещането като „състояние на потапяне в процеса, което води до загуба на самоосъзнаването. Аз не чувствам да имам някакъв пряк контрол върху машината, по-скоро някаква мар-гинално влияние, когато резонирам с нея. Аз съм в резонанс с машината. Това е като да бъдеш в кану: когато то върви накъдето искам, аз плавам с него. Когато не го прави, аз се опитвам да прекратя плаването и да му дам възможност да се върне към резонанс с мен."8

Идеите на Джен и Дън са сходни с тези на Бом в няколко други отношения от ключово значение. Подобно на Бом те смятат, че понятията, които ние използваме, за да опишем реалността - електрон, дължина на вълната, съзнание, време, честота - са полезни само като „организиращи информацията категории" и не притежават независим статут. Те смятат също, че всички теории, включително тяхната собствена, са само метафори. Въпреки че не се отъждествяват с холографския модел (а тяхната теория фактически се различава от начина на мислене на Бом в няколко много значими отношения) те наистина признават припокриването. „В степента, в която ние говорим за едно значимо опиране върху вълновото механично поведение, има известна общност между това, което ние предполагаме, и холографската идея -казва Джен. - Тя придава на съзнанието способността да функционира в един вълново механичен смисъл и така да се възползва, по един или друг начин, от цялото пространство и време."9

Дън е на същото мнение: „В някакъв смисъл холографският модел може да бъде възприеман като назоваващ механизма, чрез който съзнанието взаимодейства с тази вълново механична, първична, осезаема голяма степен и по някакъв начин я превръща в използваема информация. В друг смисъл, ако си представите, че индивидуалното съзнание има свои собствени характерни вълнови структури, вие можете да го видите - разбира се, метафорично - като лазерът с една определена честота, която се припокрива с една конкретна картина в космичната холограма."10

Както може да се очаква, работата на Джен и Дън е посрещната със значителен отпор от ортодоксалната научна общност, но тя е приемана в някои краища на света. Една голяма част от финансирането на лабораторията идва от фондацията „Макдонъл" създадена от Джеймс С. Макдонъл III, от корпорацията „Макдонъл Дъглас", а „Ню Йорк Таймс Мегъзин" посвети наскоро една статия на работата на Джен и Дън. Те самите остават непоколебими, поради факта, че са посветили толкова много време и усилия, за да изследват параметрите на един феномен, смятан за несъществуващ от повечето други учени. Както казва Джен: „Усещането ми за значимостта на тази тема е много по-високо от всичко друго, което някога съм работил."11
Психокинеза

в по-голям мащаб

Има доказателства, че ПК способностите могат да бъдат използвани и за зарастване на кости. Някои случаи на подобно лечение са регистрирани от д-р Рекс Гарднър, лекар в болницата на английския град Сън-дърланд. Интересен аспект от статия, публикувана през 1983 г. в „Бритиш медикъл джърнъл", е, че Гарднър, един ненаситен изследовател на чудеса, представя съвременни чудотворни изцеления в съпоставка с примери за действително идентични изцеления, събрани от английския историк и теолог от XVII в. Беда Достопочтени.

В съвременното изцеление участват една група лю-терански монахини, които живеят в Дармщат, Германия. Калугерките строят параклис, когато една от сестрите пропада през прясно циментирания под и пада върху дървена носеща греда по-долу. Тя е откарана в болница, където рентгеновата снимка показва, че има сложна фрактура на таза. Вместо да се уповават на стандартните медицински техники, монахините устройват бдение с молитви през цялата нощ. Въпреки настояването на лекарите, че сестрата трябва да остане в тракция за доста седмици, монахините си я прибират два дни по-късно и продължават да се молят и да полагат ръце върху нея. За тяхна изненада непосредствено след полагането на ръцете сестрата става от леглото, без да изпитва мъчителните болки от фрактурата и видимо излекувана. Само две седмици отнема пълното възстановяване, след което тя отива в болницата и се представя на своя изумен лекар13.

Въпреки че Гарднър не се опитва да обяснява този или друг случай на излекуване, които той разглежда в своята статия, възможното обяснение изглежда е ПК. Като се има предвид, че естественото лечение на една фрактура е продължителен процес и даже чудотворното възстановяване на таза на Мичели отнема няколко месеца, това показва, че може би подсъзнателните ПК способности на полагащите ръце монахини, решават задачата.

Гарднър описва подобно изцеление, което се случва през XVII в. по време на изграждането на църквата в Хексхам, Англия, в което участва св. Уилфрид, тогава епископ на Хексхам. По време на изграждането на църквата един зидар на име Бодълм пада от голяма височина, при което си счупва краката и ръцете. Когато той е на смъртно легло, Уилфрид се моли над него, като призовава и другите работници да се присъединят към него. Те го правят, „духът на живота се възвръща" у Бодълм и той бързо оздравява. Тъй като изцелението очевидно не настъпва, докато св. Уилфрид не помолва другите работници да се присъединят към него, въпросът е дали св. Уилфрид е бил катализаторът или е имало комбинирана несъзнателна ПК на цялата група?

Д-р Уилям Тафтс Бригъм, уредник на Епископския музей в Хонолулу и известен ботаник, който посвещава много от свободното си време на изследване на паранормалното, записва инцидент, в който счупена кост била незабавно излекувана от местен хавайски шаман - кахуна. Свидетел на случая е приятел на Бригъм на име Дж. А. К. Кумбз. Майката на тъщата на Кумбз е смятана за една от най-мощните жени кахуни на островите и веднъж, докато присъства на едно парти в къщата на жена си, Кумбз има възможност непосредствено да наблюдава нейните способности.

Във въпросния случай един от гостите се подхлъз-ва и пада върху крайбрежния пясък, като си счупва крака толкова лошо, че краищата на костта видимо се притискат до кожата. Като оценява сериозността на счупването, Кумбз препоръчва човекът да бъде откаран в болница незабавно, но възрастната кахуна не иска и да чуе за това. Като коленичи до човека, тя изпъва крака му и притиска областта, където счупената кост опира в кожата. След като се моли и медитира няколко минути, тя се изправя и обявява, че лечението е завършило. Човекът се изправя учудено на краката си, прави крачка и след това друга. Той е напълно излекуван и кракът му не показва никакви следи от каквото и да е счупване14.
Масова психокинеза във Франция през XVIII в.
Една от най-изумителните прояви на психокинеза и една от най-забележителните демонстрации на чудотворни събития, които някога са записвани, се случва в Париж през първата половина на XVIII в. Събитията се развиват около пуританска-та секта на повлияните от Холандия католици, известни като янсенисти, и са ускорени от смъртта на един свят и почитан янсенистки дякон на име Франсоа дьо Пари. Въпреки че днес малцина са чували за янсенистките чудеса, те са едни от най-обсъжданите събития в Европа през по-голямата част от века.

За да разберем напълно янсенистките чудеса е необходимо да знаем малко за историческите събития, които предхождат смъртта на Франсоа дьо Пари. Ян-сенизмът възниква в началото на XVII в., и от самото си начало той е в конфликт с римската католическа църква и с френската монархия. Много от вярванията в него силно се разминават с установената църковна доктрина, но той е народно движение и бързо печели последователи сред френското простолюдие. Най-осъдителното в него както за папството, така и за Луи XIV, един предан католик, е че те го разглеждат като протестанство, което само се е маскирало като католицизъм. Като резултат и църквата, и кралят постоянно лавират, за да подкопаят силата на движението. Пречка за тези лавирания и един от факторите, които допринасят за популярността на движението е, че янсенистките водачи изглеждат особено изкусни в чудотворното изцеляване. Въпреки всичко, църквата и монархията упорстват, предизвиквайки остри дебати, които бушуват в цяла франция. В разгара на тази борба за надмощие, на 1 май 1727 г., умира Франсоа дьо Пари. Погребан е в енорийското гробище Сен-Медар в Париж.

Поради репутацията на абата като светец, край неговия гроб започват да се стичат поклонници и от самото начало започват да се регистрират поредица от чудотворни изцеления. Сред изцеляваните болести са злокачествени тумори, парализа, глухота, артрит, ревматизъм, язвени рани, постоянна (персистентна) треска, продължителна хеморагия и слепота. Но това не е всичко. Опечалените (присъствалите на погребението) също започват да преживяват странни неволеви спазми или конвулсии и да претърпяват най-изумителни кълчения на своите крайници. Тези конвулсии бързо се оказват заразни, разпространяват се като огън по улиците, пълни с мъже, жени и деца, всички извиващи се и гърчещи се, като че ли са обхванати от някаква сюрреалистична магия.

Докато били в това спазматично и трансоподобно състояние, „конвулсионистите", както започнали да ги наричат, демонстрират най-феноменалните си таланти. Един от тях бил способността да издържат без увреждане цял ред почти невъобразими физически мъчения. Сред тях са жестоки побои, удари с предмети, които са едновременно тежки и остри, както и душене - всичко това без никакъв знак за нараняване или дори и най-леката следа от рани или синини.

Уникалното на тези свръхестествени събития е, че техни свидетели са буквално хиляди наблюдатели. Неистовите сборища около гроба на Абат дьо Пари в никакъв случай не отминали бързо. Гробището и улиците около него били ден и нощ изпълнени с тълпи в продължение на години и дори две десетилетия по-късно все още се съобщава за чудеса (за да дадем някаква представа за огромните мащаби на явлението, трябва да кажем, че през 1733 г. в общинските регистри се отбелязва, че са необходими над 3000 доброволци просто за да придружават конвулсионистите и да се погрижат, щото жените участнички да не се раз-голват неприлично по време на техните гърчения). В резултат свръхестествените способности на конвулсионистите стават международна сензация и хиляди се тълпят да ги видят - хора от всички социални слоеве и служещи от всички образователни, религиозни и държавни институции, които можете да си представите; многобройни доклади, официални и неофициални, за наблюдаваните чудеса са записани в документите от това време.

Освен това мнозина от свидетелите, например следователите от римокатолическата църква, имат законен интерес да отрекат янсенистките чудеса, но те все пак си заминават, като ги потвърждават (по-късно римокатолическата църква излиза от неудобното положение, като признава съществуването на чудесата, но ги определя като дело на дявола, с което удостоверява, че янсенистите са покварени).

Единият следовател, член на Парижкия парламент на име Луи Базил Каре дьо Монгерон става свидетел на достатъчен брой чудеса, за да напълни четири дебели тома по темата, които публикува през 1737 г. по заглавие La Verite des Miracles. В труда си той привежда многобройни примери за очевидната неуязвимост на конвулсионистите при изтезания. В един от примерите двадесетгодишна конвулсионистка на име Жана Моле е опряна на каменна стена, докато един доброволец от тълпата, „много силен мъж", й нанася сто удара в стомашната област с петнадесеткилогра-мов чук (самите конвулсионисти молели да ги измъчват, защото по думите им така се разтоварвали от мъчителната болка на конвулсиите). За да изпита силата на ударите, самият Монгерон след това взел чука и го опитал върху каменната стена, на която се било опряло момичето. В резултат отбелязва: „На двадесет и петия удар камъкът, върху който удрях и който беше вече разклатен от предишните удари, внезапно се раз-хлаби и падна от другата страна на стената, като се отвори над петнадесетсантиметрова дупка."15