ДА ЛЕТИШ НА КРИЛЕТЕ НА НАМЕРЕНИЕТО

13
ДА ЛЕТИШ НА КРИЛЕТЕ НА НАМЕРЕНИЕТО

Умът ми заработи. Осъзнах, че гласът говори на анг­лийски, и си помислих, че според изискванията на техни­ките на сънуване ще трябва най-напред да си намеря отправна точка, за да се заредя с енергия.

— Отвори очи — каза гласът. — Хайде, отвори ги. Изпол­звай първото нещо, което видиш, като отправна точка.

С върховно усилие успях да отворя очи. Видях някак­ви дървета и синьо небе над себе си. Беше ден! Едно не­ясно лице се взираше в мен. Не можех да фокусирам погледа си. Помислих си, че това е жената от църквата.

— Използвай моето лице — продължи гласът. Беше ми познат, но не можех да се сетя чий е. — Нека лицето ми да ти послужи като база; после ще погледнеш всичко ос­танало.

Слухът и зрението ми започнаха да се проясняват. Втренчих се в лицето на жената, след това в дърветата на парка, в пейката от ковано желязо, в хората, които мина­ваха край нас, и накрая отново в лицето.

Въпреки че то се променяше всеки път, щом го пог­леднех, усетих, че постепенно идвам на себе си. Когато се възстанових донякъде, осъзнах, че тази жена седи на пейката и държи главата ми в скута си; и че въобще не е жената от църквата, а Карол Тигз.

— Какво правиш тук? — ахнах аз.

Уплахата и изненадата ми бяха толкова силни, че ми идеше да скоча и да побягна, но тялото ми изобщо не се подчиняваше на съзнанието ми. В последвалите мъчител­ни мигове отчаяно, ала безуспешно, се опитвах да се на­дигна. Светът около мен се очертаваше прекалено ясно, за да повярвам, че все още сънувам, но нарушеният ми двигателен контрол ме караше да мисля, че това дейст­вително е сън. На всичко отгоре присъствието на Карол беше твърде неочаквано; в предходните събития няма­ше нищо, което би могло да го обясни.

Предпазливо се помъчих да стана, използвайки волята си, както бях правил стотици пъти по време на сънуване, но нищо не се получи. Тъкмо това беше най-подходящия момент да бъда обективен. Възможно най-внимателно се заех да разгледам всичко, което попадаше в зрителното ми поле, само с едното си око. После повторих същата процедура с другото си око. И в двата случая картината беше еднаква, което аз възприех като знак, че се нами­рам в ежедневната реалност.

След това разгледах Карол. Тъкмо тогава забелязах, че мога да движа ръцете си. Само долната част на тялото ми беше действително като парализирана. Докоснах лицето и ръцете на Карол; после я прегърнах. Изпитах огромно облекчение, защото за миг у мен се бе прокраднало мрачното подозрение, че това е предизвикателят на смъртта, взел образа на Карол.

Тя извънредно внимателно ми помогна да седна на пейката. Дотогава бях лежал проснат по гръб, отчасти вър­ху пейката и отчасти на земята. В този момент забелязах нещо съвършено необичайно. Бях обут с избелели сини джинси „Ливайс" и износени кафяви кожени ботуши. Ос­вен това носех яке „Ливайс" и риза от джинсов плат.

— Чакай малко — казах аз на Карол. — Я ме погледни! Мои ли са тези дрехи? Аз самият аз ли съм?

Карол се разсмя и ме разтърси за раменете по оби­чайния си начин — един дружески, окуражаваш, жест, с който тя винаги показваше, че е „свой човек."

— В момента гледам твоята прекрасна личност — от­върна тя със смешния си престорен фалцет. — О, мас­са^, ако ти не си ти, кой би могъл да бъдеш?

— Как е възможно да нося „Ливайс" и ботуши, дявол да го вземе? — продължих аз упорито. — Та аз изобщо ня­мам такива!

— Дрехите, с които си облечен, са мои. Намерих те гол!

— Къде? Кога?

— Край църквата, преди около час. Дойдох на площа­да, за да те потърся. Нагуалът ме изпрати да видя дали бих могла да те намеря. Взех със себе си и тези дрехи, просто за всеки случай.

Казах й, че се чувствам ужасно уязвим и смутен от факта, че съм ходил насам-натам без дрехи.

— Колкото и да е странно, наоколо нямаше жива душа — увери ме тя, но аз усетих, че го каза единствено за мое успокоение. Закачливата й усмивка я издаде.

— Трябва да съм бил с предизвикателя на смъртта през цялата минала нощ, а може би и по-дълго време -прецених аз. — Кой ден сме днес?

— Сега не си блъскай главата с разни дати — отвърна тя със смях. — Когато си по-съсредоточен, сам ще прес­метнеш дните.

— Не ме глези, Карол Тигз. Кой ден сме днес? — попи­тах аз с рязък, нетърпящ шеги глас, който сякаш не беше мой.

— Това е денят след голямата фиеста — каза тя и леко ме потупа по рамото. — От снощи всички се бяхме заели да те търсим.

— Но как съм попаднал тук?

— Аз те заведох до хотела, който е от другата страна на площада. Не можех да те пренеса чак до къщата на на­гуала; ти обаче избяга от хотелската стая преди няколко минути и така се озовахме тук.

— А защо не потърси помощта на нагуал?

— Защото тази работа засяга само теб и мен. Това е въпрос, който трябва заедно да разрешим.

Тези думи ми бяха достатъчни. Обяснението на Карол ми изглеждаше съвършено смислено. Зададох й още един досаден въпрос:

— Какво казах аз, когато ме намери?

— Каза, че си бил така дълбоко потопен във второто внимание и за толкова дълго време, че все още не си в състояние да се държиш адекватно. Единственото ти же­лание беше да поспиш.

— Кога загубих двигателния си контрол?

— Едва преди малко. Ще се оправиш. Сам знаеш, че когато попаднеш във второто внимание и получиш силен енергиен шок, съвсем нормално е да се разделиш с конт­рола над крайниците си или над говорната си способност.

— А ти кога се раздели с фъфленето си, Карол? Въпросът ми я свари напълно неподготвена. Тя ме пог­ледна втренчено и се разсмя от все сърце.

— Опитвах се да го оправя от дълго време насам -призна си тя. — Смятам, че е ужасно неприятно да слу­шаш голяма жена да фъфли. Освен това ти го мразиш.

Не можех да отрека, че действително мразех фъфле­нето й. Двамата с дон Хуан се бяхме мъчили да я отучим от него, но в крайна сметка бяхме стигнали до извода, че тя нямаше желание да се отучи. Всички намираха фъф­ленето й за извънредно симпатично и според дон Хуан тя си го харесваше и не възнамеряваше да се откаже от него. Ето защо, когато чух, че говори, без да фъфли, бях безкрайно развълнуван и доволен. Този факт ми показа, че тя е способна да извършва такива решителни проме­ни без чужда помощ — нещо, което и дон Хуан, и аз ни­кога не бяхме знаели със сигурност.

— Какво друго ти каза нагуалът, когато те изпрати да ме търсиш? — попитах аз.

— Каза, че си отишъл да се срещнеш с предизвикате­ля на смъртта.

С поверителен тон споделих с Карол, че предизвикате-лят на смъртта е жена. Тя безгрижно отвърна, че знае това.

— Откъде би могла да го знаеш? — извиках аз. — Никой не го е знаел, с изключение на дон Хуан. Той самият ли ти го каза?

— Естествено — отговори тя, без да се впечатли от мои­те викове. — Впрочем ти не си разбрал, че и аз видях тази жена. Срещнах се с нея преди теб. Приятелски си бъб­рихме в църквата доста дълго време.

Реших, че Карол казва истината. Това, което ми опис­ваше, беше съвсем в стила на дон Хуан. Той по всяка вероятност би изпратил Карол като разузнавач, за да си направи изводи.

— Кога се срещна с предизвикателя на смъртта? — по­питах аз.

— Преди няколко седмици — отвърна тя без особено вълнение. — За мен това не беше кой знае какво събитие. Аз нямах енергия, която да дам на тази жена, или най-малкото нямах този вид енергия, от който тя се нуждае.

— В такъв случай защо се видя с нея? Да не би спо­разумението между предизвикателя на смъртта и магьос­ниците да включва взаимоотношения и с жената-нагуал?

— Видях се с нея, защото нагуалът каза, че ти и аз сме равностойни — това беше единствената причина. Наши­те енергийни тела са се сливали много пъти. Не си ли спомняш? Двете с жената си поговорихме за лекотата, с която се сливаме. Останах с нея навярно три или четири часа, а после нагуалът дойде и ме изведе навън.

— Нима сте били в църквата през цялото време? — по­питах аз, понеже изобщо не ми се вярваше, че те са мог­ли да стоят вътре на колене в продължение на три-четири часа и да си приказват единствено за сливането на енер­гийните ни тела.

— Тя ме отведе в друг аспект на своето намерение -призна Карол, след като са замисли за миг. — Показа ми как всъщност е избягала от поробителите си.

Тогава Карол ми разправи една извънредно любопит­на история. Тя каза, че съгласно с онова, което жената от църквата я накарала да види, всички магьосници на древността неминуемо ставали плячка на неорганичните същества. След като успеели да ги пленят, неорганичните същества им давали властта да бъдат посредници между нашия свят и тяхното царство, което хората наричали "преизподнята".

Предизвикателят на смъртта също попаднал в мрежи­те на неорганичните същества. Според преценката на Карол, той прекарал навярно хиляди години като техен пленник — до момента, в който съумял да се превърне в жена. Той осъзнал, че това е начинът да се измъкне от та­мошния свят, още в деня, в който установил, че тези съ­щества смятат женското начало за нетленно. Според тех­ните убеждения женското начало притежава такава плас­тичност и такъв огромен обхват, че неговите представите­ли не могат да попаднат в никакви капани и системи, нито пък да бъдат държани в плен. Предизвикателят на смъртта успял да постигне толкова цялостна и щателна трансфор­мация, че жената, в която се превърнал, мигновено била избълвана от царството на неорганичните същества.

— А тя не ти ли каза, че те все още я преследват? -попитах аз.

— Преследват я, разбира се — увери ме Карол. — Же­ната сподели с мен, че трябва да ги държи на разстоя­ние във всеки миг от живота си.

— Какво могат да й направят те?

— По всяка вероятност биха могли да осъзнаят, че е била мъж, и да я пленят отново. Мисля, че тя се страхува от тях повече, отколкото човек е в състояние да си пред­стави.

Карол добави с небрежен тон, че жената от църквата била напълно запозната с моята схватка с неорганичните същества и знаела също и за синия скаут.

— Тя знае всичко за теб и мен — продължи Карол. — И не защото съм й казала каквото и да е, а защото тя е част от нашия живот и от нашата приемствена линия. Спомена, че винаги е следвала всички нас, особено теб и мен.

Карол ми изброи случаите, в които двамата с нея бяхме действали заедно и които били известни на жена­та. Докато говореше, аз започнах да изпитвам невероят­на носталгия тъкмо по човека, който в този миг се нами­раше пред мен: Карол Тигз. Усетих непреодолимо жела­ние да я прегърна. Протегнах ръце към нея, но загубих равновесие и паднах от пейката.

Карол мм помогна да стана от паважа и загрижено прегледа краката, зениците на очите, шията и кръста ми. После каза, че енергийният ми шок все още не е пре­минал. Облегна главата ми на гърдите си и започна да ме гали, сякаш утешаваше дете, което се преструва на болно.

След малко наистина се почувствах по-добре; даже взех да си възвръщам двигателния контрол.

— Харесваш ли дрехите, с които съм в момента? — внезапно попита Карол. — Дали не съм прекалено издо­карана, а? Смяташ ли, че изглеждам добре?

Карол винаги беше облечена елегантно. Ако у нея имаше нещо, което изобщо не подлежеше на съмнение, то това беше безупречния й вкус по отношение на об­леклото. Всъщност откакто я познавах дон Хуан и остана­лите от нас вечно се шегувахме, че единственото й цен­но качество е умението й да си купува хубави дрехи и да ги носи с грация и финес.

Нейните въпроси ми се сториха много странни и ме накараха на свой ред да попитам:

— Защо толкова се притесняваш за външния си вид? По-рано никога не си се тревожила за него. Да не би да се опитваш да направиш впечатление на някого?

— Опитвам се да направя впечатление на теб, естест­вено — отвърна тя.

— Но това съвсем не е най-подходящия момент за та­кова нещо — възразих аз. — Важното в случая е онова, което става с предизвикателя на смъртта, а не твоята външност.

— Ти изобщо нямаш представа колко е важно как из­глеждам — каза тя със смях. — Моята външност е от съд­боносно значение и за двама ни.

— За какво говориш? Напомняш ми за нагуала; дока­то подготвяше срещата ми с предизвикателя на смъртта, той се държеше по същия начин. Едва не ме побърка със загадъчните си приказки.

— А имаше ли основание да говори загадъчно? — по­пита Карол със съвършено сериозно изражение.

— Несъмнено имаше, както се оказа — признах аз.

— Точно така стоят нещата и с моята външност. Хай­де, угоди ми. Кажи как ме намираш: привлекателна, непривлекателна, обаятелна, посредствена, отвратител­на, покоряваща, арогантна?

Замислих се за миг и направих преценка. Реших, че Карол е много привлекателна. Това ми се стори доста странно. Никога не си бях давал сметка за нейния чар.

— Намирам, че си божествено красива — казах аз. -Всъщност ти си направо изумителна.

— Значи точно така трябва да изглеждам — рече тя с въздишка.

Докато се мъчех да проумея какво иска да каже, тя заговори отново. Попита ме:

— Как мина твоята среща с предизвикателя на смърт­та?

Описах й накратко преживяването си, по-специално първия сън. Казах й, че според мен жената ме 5е нака­рала да видя същия този град, само че в минал период.

— Но това е невъзможно — изтърси Карол. — Във все­лената не съществува минало или бъдеще. Съществува единствено настоящият миг.

— Зная, че се върнах в миналото — заявих аз. — Църк­вата беше същата, но градът изглеждаше различно.

— Помисли малко — настоя тя. — Във вселената има само енергия, а за енергията важи само "тук и сега", едно безкрайно и вечно "тук и сега".

— Според теб какво всъщност се е случило с мен, Карол?

— С помощта на предизвикателя на смъртта ти си ми­нал през четвъртата врата на сънуването — каза тя. -Жената от църквата те е завела в своя сън, в своето на­мерение. Завела те е в своята визуализация на този град. Очевидно я е направила в миналото и я е запазила непокътната у себе си — там, където сигурно се намира и сегашната й визуализация на града.

След дълго мълчание Карол ми зададе друг въпрос:

— Какво още направи жената с теб?

Казах й за втория сън — съня, в който градът беше та­къв, какъвто е в днешно време.

— Ето ти на! — възкликна тя. — Жената не само те е отвела в миналото си намерение, но и допълнително ти е помогнала да преодолееш четвъртата врата, като е на­карала енергийното ти тяло да отпътува до друго място, което съществува днес единствено в нейното намере­ние.

Карол замълча за миг, а после ме попита дали жената от църквата ми е обяснила какво означава да постигнеш нещо чрез намерението във второто внимание.

Спомних си, че тя наистина ми беше загатнала за това, но не ми беше дала конкретно обяснение. Никога не бях чувал от дон Хуан понятията, с които си служеше Карол.

— Откъде си попила тези нови идеи? — запитах аз; тя изглеждаше съвсем наясно с цялата ситуация, което ис­крено ме учудваше.

С неутрален тон Карол ме увери, че жената от църк­вата й е разтълкувала много загадки.

— В момента ние си служим с намерението във вто­рото внимание — продължи тя. — Тази жена ни накара да заспим — ти тук, а пък аз — в Тусон. А после заспахме от­ново в нашия сън. Ти обаче не си спомняш тази част, за разлика от мен. Тайната на двойните пози! Припомни си какво ти е казала жената: вторият сън се постига, когато възнамеряваш във второто внимание; това е единстве­ният начин да минеш през четвъртата врата на сънува­нето.

След дълга пауза, по време на която аз не можах да произнеса нито дума, тя добави:

— Струва ми се, че жената от църквата действително ти е направила подарък, макар че ти не си искал нищо. Нейният дар е бил да присъедини енергията си към на­шата, за да се движим напред и назад, носени от тази "тукашна и сегашна" енергия на вселената.

Изпитах невероятно вълнение. Думите на Карол бяха съвсем точни и на място. Тя бе определила вместо мен нещо, което смятах за неизразимо, въпреки че не можех да кажа какво именно беше успяла да определи. Ако бях в състояние да се движа, щях да скоча и да я пре­гърна. Докато нервно и несвързано й описвах колко смислени ми изглеждаха нейните думи, тя се усмихваше блажено. Накрая отбелязах, по-скоро реторично, че дон Хуан никога не ми бе говорил за подобни неща.

— Може би той просто не ги знае — каза Карол с тон, който изразяваше не дързост, а примирение.

Не се заех да споря с нея. Известно време мълчах, странно лишен от мисли. После и мислите, и думите ми започнаха да изригват като от вулкан. Хората, които вър­вяха по площада, неизменно се зазяпваха, когато преми­наваха край нас, или даже се спираха, за да ни погледат. Двамата сигурно сме били цяло зрелище: Карол Тигз, която целуваше и милваше лицето ми, докато аз ентуси­азирано бръщолевех за яснотата на нейните думи и за моята среща с предизвикателя на смъртта.

Когато се възстанових дотолкова, че вече можех да вървя, тя ме поведе през площада към единствения хо­тел в града. Увери ме, че енергията ми все още не била достатъчна, за да отида чак до къщата на дон Хуан, но че всички, които се намирали там, знаели къде ще бъ­дем.

— Откъде биха могли да знаят това? — попитах аз.

— Нагуалът е врял и кипял магьосник — отвърна тя със смях. — Именно той ми каза, че ако те намеря в състоя­ние на енергиен шок, ще трябва да те заведа в хотела, вместо да рискувам да прекося целия град, влачейки те на буксир.

Тези думи и особено усмивката на Карол така ме ус­покоиха, че продължих да вървя най-блажено. Стигнах­ме до входа на хотела, който се намираше малко по-на­долу по улицата, точно срещу църквата. Минахме през мрачното фоайе, качихме се на втория етаж по циментеното стълбище и влязохме в една неприветлива стая, която никога не бях виждал. Карол твърдеше, че вече съм бил там; въпреки това нямах никакъв спомен както за хотела, така и за стаята. Бях прекалено уморен, за да размишлявам над този факт. Просто се отпуснах на лег­лото и похлупих лице. Единственото ми желание беше да поспя, но нещо не ми даваше мира. В цялата ситуация имаше твърде много неизяснени въпроси, макар че на пръв поглед всичко беше наред. Внезапно обзет от нер­вна възбуда, аз се надигнах и седнах на леглото.

— Изобщо не съм ти казвал, че не пожелах да приема дар от предизвикателя на смъртта — възкликнах аз, обръ­щайки се към Карол. — Откъде си научила това?

— Но нали ти самият ми го каза — възрази тя и седна до мен. — Беше толкова горд от постъпката си. Това бяха първите ти думи, когато те намерих.

От всички отговори, които бях получил до момента, единствено този ми се видя не съвсем задоволителен. Карол ми предаваше твърдение, което не звучеше като мое.

— Струва ми се, че си ме разбрала погрешно — казах аз. — Просто не исках да получа нещо, което би могло да ме отклони от целта ми.

— Значи не си се почувствал горд от своя отказ?

— Не почувствах абсолютно нищо. Вече не съм в със­тояние да чувствам каквото и да е, освен страх.

Опънах краката си и сложих глава на възглавницата. Усещах, че ако затворя очи или спра да говоря, ще зас­пя моментално. Разказах на Карол за спора, който бях водил с дон Хуан в началото на нашето познанство, кога­то той ми бе разкрил какъв е мотивът му да живее като воин. Беше заявил, че причината, която го кара да след­ва този път неотклонно, е страхът, и то най-вече страхът да не изгуби нагуала, абстрактното, духа.

— Смъртта е нищо в сравнение със загубата на нагуала — бе казал той с глас, в който звучеше искрена страст. — Страхът да не го изгубя е единственото истинс­ко нещо, което имам, защото без него съдбата ми би била по-лоша и от смърт.

Аз незабавно се бях противопоставил на твърдението му, хвалейки се, че не се поддавам на страхове и че ако трябва да следвам даден път, само любовта би могла да ми даде подтик за това.

Дон Хуан бе отвърнал, че този страх е единственото подобаващо чувство, което воинът би трябвало да из­питва, когато нещата се задълбочават. Аз тайно се бях възмутил от неговия възглед, който, според тогавашното ми мнение, бе продиктуван от прикрита ограниченост.

— Колелото на съдбата направи пълен кръг — казах аз на Карол — и ето къде се озовах сега. Мога да ти се за­кълна, че едничкото нещо, което ме поддържа, е страхът да не загубя нагуала.

Карол се взря в мен със странен поглед, който никога не бях забелязал у нея.

— Не съм съгласна с теб — меко рече тя. — Страхът е нищо в сравнение с обичта. Страхът те кара да се втур­ваш безразсъдно; любовта те кара да действаш разум­но.

— Какво говориш, Карол Тигз? Откога любовта е ста­нала толкова важна за магьосниците?

Тя не отвърна нищо. Легна до мен и сложи глава на рамото ми. Дълго останахме така, смълчани, в тази не­позната, неприветлива стая.

— Аз усещам какво чувстваш ти — каза Карол нена­дейно. — Сега пък ти се опитай да усетиш какво чувст­вам аз. Можеш да направиш това. Но по-добре ще е да го направиш на тъмно.

Тя протегна ръка и загаси лампата, която беше над леглото. Аз се изправих в седнало положение с едно-единствено движение. Бях разтърсен от силна уплаха, която премина през мен като електрически ток. В мига, в който Карол загаси лампата, в стаята настъпи нощ. Крайно развълнуван, поисках да узная какво означава това.

— Още не си се възстановил напълно — успокои ме Карол. — Преживяването ти е било наистина изключител­но. Бил си така дълбоко потопен във второто внимание, че сега си малко разнебитен. Навън е ден, разбира се, но в стаята прониква малко светлина и очите ти все още не могат да се приспособят към нея.

Легнах си отново, донякъде убеден от думите й. Ка­рол продължи да говори, но аз не я слушах. Опипах чар­шафите. Бяха истински чаршафи. Прекарах ръце по леглото. И то си беше истинско! Наведох се и плъзнах дланите си по студения теракотен под. Станах от леглото и проверих по същия начин всяко нещо, което се нами­раше в стаята и в банята. Всичко беше съвършено нор­мално, съвършено истинско. Казах на Карол, че когато загаси лампата, аз получих ясното усещане, че сънувам.

— Хайде, дай си почивка — рече тя. — Остави тази глу­пава проверка и ела да си легнеш.

Повдигнах завесите на прозореца, който гледаше към улицата. Навън беше ден, но в мига, в който ги спуснах, вътре пак се възцари нощна тъмнина. Карол ме молеше да си легна. Тя се опасяваше, че бих могъл да побягна и да се озова на някоя улица, както бях нап­равил и преди. Предположението й беше съвсем логич­но. Върнах се в леглото, без да си дам сметка, че изоб­що не ми бе хрумвало да проверя нещата чрез посоч­ване. Това знание сякаш бе напълно изтрито от паметта ми.

Мракът в тази хотелска стая беше извънредно необи­чаен. Той ме изпълни с едно възхитително чувство на по­кой и хармония. Изпълни ме и с дълбока тъга, с копнеж за човешка топлота и дружба. Бях направо изумен. Никога не ми се беше улучвало подобно нещо. Лежах и се опитвах да си спомня дали този копнеж бе чувство, кое­то вече познавах; оказа се, че не е. Копнежите, които бях изпитвал дотогава, не бяха свързани с желание за човешка дружба; те бяха абстрактни и приличаха по-скоро на някаква тъга, породена от липсата на нещо не­определено.

— Просто се разкъсвам отвътре — казах аз на Карол. — Жадувам за хора, та чак ми се плаче.

Мислех, че думите ми ще й се сторят смешни. Аз са­мият исках да прозвучат като шега. Тя обаче изобщо не продума, сякаш добре ме разбираше. Чух, че въздъхна. Обърканото душевно състояние, в което се намирах, мигновено ме тласна към емоционален изблик. Обърнах се към Карол в мрака и промълвих нещо, което в мо­мент на по-голямо умствено просветление би ми се ви­дяло доста абсурдно.

— Обожавам те безгранично — казах аз.

Подобни изявления бяха немислими сред магьосни­ците от линията на дон Хуан. Карол Тигз беше жената-нагуал. Между нас двамата такива прояви на привърза­ност въобще не бяха необходими. Всъщност ние дори не знаехме какво изпитваме един към друг. Дон Хуан ни беше научил, че магьосниците нямат време за подобни чувства, нито пък се нуждаят от тях.