Жанр: Драма



бет1/14
Дата27.06.2016
өлшемі2 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14
Захар и шафран
Джеси-Даниела Кънева


Жанр: Драма

Издателство: Паноптикум

Автор: Джеси - Даниела Кънева

Издадена 2009 г.

Категории Съвременна българска литература

Корица Мека

Страници 172

Тегло 0.173 kg

ISBN 9789549205114


СЪДЪРЖАНИЕ




СЪДЪРЖАНИЕ 2

ПЪРВА ЧАСТ 3

Първа глава - Майка Ана 3

Втора глава - Дон Алфонсо де Протетуш 11

Трета глава - Инфанта Ещер 20

Четвърта глава - Син на херцог 26

Пета глава - Санта Жуана 33

Шеста глава - Иношентия 42

Седма глава - Продадена любов 49

Осма глава - Наказание 61

Девета глава - Наследникът на Протетуш 67

ВТОРА ЧАСТ 97

1747 г., Португалия 115

1747 г., Португалия 120

Две години по-късно 131

1000 години пр. н. е. 135




ПЪРВА ЧАСТ



Стела се събуди на зазоряване. Беше сънувала ужасен сън и трябваше да си поеме дъх. Запита се дали ще оживее. Случваше се да сънува този сън и всеки път имаше една секунда, в която се питаше дали ще оживее. Същият сън се повтаряше вече двайсет години – не толкова често, че да породи съмнения за маниакалност, но и не толкова рядко, че да ѝ позволи да го забрави. За пръв път Стела сънува, когато беше на 12, събуди се ужасена и се разплака с глас, разкрещя се в среднощ: чувстваше се полуудавена, задушена, безпомощна и смъртно уплашена. Единственото, което се случи, беше, че майка ѝ я нахока, задето разбужда цялата къща. Толкоз. Никакво състрадание, никаква загриженост, нито една милувка. Момичето трябваше да се успокои самичко, а и да се научи, когато сънува кошмар, да не крещи и да не привлича внимание. Основното правило в живота на Стела стана: „С оцеляването се справяй сам.” Сънят се явяваше горе-долу веднъж в годината и накрая Стела порасна достатъчно, за да бъде неприлично да крещи и да плаче, след като се разбуди от него. С годините тя се стараеше да не мисли за това и смяташе, че навярно първото му появяване е било инспирирано от някой особено впечатляващ кадър на телевизионен сериал.

Първа глава - Майка Ана



1721–1736 г., Португалия
Малката Дулсе обичаше сестричката си. Обичаше я толкова много, колкото искрено могат да обичат само децата: обичаше я, както се обича съвършена кукла – но не знаеше това, защото кукли Дулсе нямаше. Обичаше я, както майка обича рожбата си, защото бебето беше по-скоро рожба на Дулсе, отколкото на майка й: майката имаше други, и то много по-сериозни занимания, отколкото да се грижи за някакво си бебе. Имаше много гърла да храни жената, а и уловът на рибарите от семейството трябваше да се обработи, почисти и сортира, преди да поеме към стоковите борси на англичаните. Така че Дулсе беше пълновластна господарка на схлупената колиба и грижовна майчица на малкото бебе. Дулсе обичаше дори плача на бебето, защото той ѝ звучеше като призив: „Гушни ме, гали ме, пей ми... обичай ме... нужна си ми.” Малката Дулсе се чувстваше необходима и много важна, а и не беше много трудно да издои мляко от дръгливата коза и да нахрани бебето, сипвайки в устенцата му с голямата лъжица.

Бебето беше последното недоразумение в колибата на Сантош. Никой не го искаше, но като се роди и изплака – едро и здраво, – нямаше какво да се прави. Може би тайно в себе си майката и бащата Сантош се надяваха то да си умре ей така – като неполивано цвете, оставено на слънцето. Майката Сантош имаше много синове – и някои от тях оцеляха и станаха големи и здрави момчета, оправни и силни, достойни да помагат в риболова. Те се мотаеха край лодките и рибарските мрежи открай време и си заслужаваше да бъдат хранени и отглеждани: вършеха добра работа. После се роди Дулсе, която оцеля само благодарение на прастарата баба Сантош. Сега обаче бабата я нямаше, отишла си беше в земята, и това бебе изтърсаче беше обречено. Поне според разсъжденията на старите в семейството. Само дето бяха забравили да попитат малката Дулсе. Тя даде име на бебето – Ана. Нощем, когато мъничето заплакваше, Дулсе я изнасяше навън, увита в одеяло, за да не пречи на другите да спят. Пееше й. Носеше я до премала в детските си ръце. Денем я водеше на скалите край брега. Или стигаше чак до пясъка и правеше нескопосани сенници с бебешкото одеяло, за да скъта сестричката си отдолу на сянка току до вълните на океана. Дулсе беше много предана майчица: забравяше да се храни, забравяше своята детска умора, ни веднъж не помисли да отпие от млякото, с усилия издоено за бебето Ана. Бебето се научи да пълзи и започна да прави първите си плахи стъпки, залитайки из треволяка край брега. Изгорялата от слънцето трева скриваше от погледите на останалите двете деца на Сантош и затова те разполагаха с цялата свобода във вселената: да пораснат и да се превърнат в хора. Не че семейство Сантош имаха нещо против хората. Просто им се виждаха твърде много и твърде излишни и тези лакоми гърла.

Тази вечер бебето не искаше да заспива. Гледаше дълго Дулсе с лъскавите си очички и се смееше щастливо в лицето ѝ, блещейки новите си щърби зъбчета в безрезервна радостна гримаса. Дулсе трябваше да изпее всичките фадо-напеви, които беше чула от баба си, че и да ги повтори, докато Ана заспи. Накрая. Преданата Дулсе легна до заспалото бебе и тутакси потъна в съня като камък във водата. Беше изтощена. Майчинството е изморителен труд. Особено когато си на девет.

В другия край на колибата старите Сантош довършваха вечерята си – картофи и риба – имаше достатъчно, а и бяха разпратили синовете си да спят, в голямата стая или отвън в бараката.

- Много гърла за хранене – изломоти безстрастно майката, сякаш ставаше и лягаше с тая мисъл и тя беше по-скоро мото на живота ѝ, отколкото източник на някакви страсти.

- Благословил ни е Бог с деца, майко – отвърна съпругът ѝ, – радост е това.

- Радост ще е, когато започнат да работят наместо мене, а аз да си седя удобно разположена и да ги гледам на брега – сприхаво отвърна майката.

- Че те и сега работят доста – опита се да я омилостиви бащата.

- Много са дечищата и туй то – държеше на своето майката.

- Ама какво да правим, жено, благословил ни Бог със здрави деца, да ги издавим в морето ли?

- Знаеш ли какво ще правим? – озъби се майката. – Знаеш ли какво?

Мъжът ѝ я погледна, слисан от внезапната агресия, лъхнала от думите на жена му.

- Квото правят всички богаташи, туй ще направим и ние!

Бащата Сантош я гледаше с недоумение, сякаш жена му се беше побъркала внезапно. „Какво ѝ стана на тази жена, такова мило девойче беше само преди няколко време. Умиляваше се на малките козлета и на кутретата в селото, а сега и на родните си деца не се радва”... Гледаше лицето на жена си и то някак не му се струваше красиво, сгърчено от маската на грубата хладина, и виждаше я чужда и стара, безстрастна като катедралите на Брага.

- Искаш ли да ти кажа какво ще направим – не се предаваше майката Сантош. – Ще отведем двете малки момчета в корабостроителницата да работят за англичаните, двамата средни ще ги дадем да поработят на корабите, дето плават към Бразилия, двамата най-големи ще ги оставим тука, за да работят с тебе на риболовната лодка, а момичето ще го харижем на девическия манастир. Това ще направим!

- Жено, ти си луда! – избухна бащата. – Искаш да се отървеш от децата ми! Не си давам децата аз!

- Не да се отърва, глупако – скастри го жена му, – даром няма да ги дам! Пари ще взема аз от тия дечурлига. Парици ще взема и после ще си седя удобно и ще гледам океана.

Бащата се задъха, искри изскочиха от очите му.

- Забрави нещо! – викна. – Забрави да изтъргуваш бебето! Кому ще продадеш бебето ни, а? На пътуващи циркови артисти или на циганските табори, дето минават?!

- Не е лоша тая мисъл, ама бебето няма да го давам – невъзмутимо отговори жената, сякаш без да забелязва, че погледът на мъжа ѝ е потъмнял от ярост. Тя очевидно рядко забелязваше мъжа си и предпочиташе да витае в собствените си мисли. – Бебето не давам, тя ще ме гледа на старини, никому не я давам нея, за това се раждат изтърсаците.

- Тя трябва да гледа Дулсе на старини, че само благодарение на Дулсе е жива сега! – изфуча бащата и изскочи от колибата. Вратата се хлопна след него. Каквото и да изпиеше в кръчмата, дали щеше да потуши изгарящата болка в главата му и щеше ли да напълни зейналата дупка в сърцето му?

В порутената колиба свещта блещукаше и се отразяваше в сълзите по лицето на Дулсе. Ужасеното дете гледаше вторачено в тавана и ръчицата му стискаше в безпаметен потрес бебешкото юмруче на малката Ана.

*

Седмица по-късно бащата Сантос похлопа на вратите на девическия манастир „Санта Жуана” край пристанищното градче Авейру с намерение да остави там дъщеря си – деветгодишната Дулсе.



Само няколко часа преди това беше спазарил двамата си по-малки синове като работници в корабостроителниците, а предишната вечер остави двамата си средни синове насред пристанището на милостта на един сприхав и горделив помощник-капитан на голям търговски кораб, готвещ се да вдигне платна към богатата колония Бразилия.

*

Тъкмо в тоя момент насред градината на манастира „Санта Жуана” майката игуменка даваше наставления на градинаря къде да насади алабаш и целина и къде да разположи цветните лехи – пред големите двери, които довеждаха поклонниците в манастира, разбира се. Цветята омилостивяват душите на вярващите, те са като сълзите Богородични, покапали по тревата. Прозаичните подробности от обеда и вечерята на сестрите монахини биваше да се прикрият по-встрани от централния вход. Това обясняваше майката игуменка на градинаря – съвсем младо момче, постъпило завчера в манастира.



Насред наставленията, изречени с назидателен тон, на грамадната дворна врата се похлопа. Силно, настойчиво и недотам смирено. Майката игуменка повдигна вежди – редно ли беше така да се смущава божествената кротост на манастирските дворове?! И даде знак на голобрадия градинар да отвори.

*

Първото нещо, което майката игуменка видя, бяха две уплашени грамадни очи. Разположени насред личицето на малко, мърляво момиченце, кльощаво и недохранено. Уплашени очи, ама пълни с пламък и яростно присъствие. Детето участваше в живота. Тук и сега. Много повече, отколкото някои от блажените монахини бяха участвали през цялото си битуване на Земята. Очите на уплашеното дете бяха причината майката игуменка да приеме хленчещия баща и одрипаната му щерка. И търпеливо, дори с внимание да ги изслуша.



Първото нещо, което Дулсе видя, когато дървената резбована врата се разтвори тържествено, беше една грамадна черна жена. В тяхното село толкова едри и охранени хора Дулсе не бе виждала. Нито пък жени в черни монашески одежди. Ако не беше вкаменена от ужас през последните дни, Дулсе би се разплакала тутакси. Само дето плачът бе избягал от нея. Беше останал в старата колиба на Сантош, за да вие и жали за малката Ана.

Едва се осмели да погледне нагоре към лицето на черната жена. И забеляза, че от дебелото лице на монахинята ѝ се усмихват две много дружелюбни очи. Усмивката се появи върху личицето на Дулсе, преди тя да се запита дали е редно.

Това окончателно реши въпроса и старият Сантош и дъщеря му бяха поканени в покоите на майката игуменка.

По тези места обикновените хора казват „Случайността е другото име на Бог”. И по други места хората казват същото. Устойчивите клишета често бележат истината. Игуменката имаше много задължения. Тя управляваше голяма и доходоносна институция, каквато се явяваше „Санта Жуана”, както и всички католически манастири по света – в онези времена – и интелектуални, и духовни, и културни средища. Манастирът „Санта Жуана” край Авейру беше един от най-известните пансионати за млади девици в региона и много заможни татковци щедро се отблагодаряваха на манастирската институция, задето е така благосклонна да приюти дъщерите им, да ги образова, шлифова и в крайна сметка – превърне в изискани благонравни дами, бъдещи пазителки на семейни огнища.

Майката игуменка на „Санта Жуана” рядко се мотаеше из двора, колкото и добре поддържана да беше богатата му градина. И почти никога не разговаряше с прислугата. Тази работа вършеха младите монахини и послушнички, които бяха многобройни и неуморни.

Точно днес обаче майката игуменка се случи пред вратите на манастира, увлечена в наставленията си към новия градинар. И тъкмо в тоя момент на вратата се появиха очите на Дулсе.

*

Дулсе не беше виждала такъв разкош. Не бе си и представяла, че може да съществува подобно изобилие от красиви вещи. След години щеше да научи, че на монасите подобава да живеят скромно и оскъдно, но тая монашеска скромност изглеждаше като райско пиршество на меки материи и фини аромати, които рибарската колиба никога не беше предлагала. Дулсе оглеждаше плахо приемната на майката игуменка, а големите ѝ живи очи запаметяваха всеки детайл и тя почти беше забравила отчаянието си, зашеметена от тези нови възприятия. Бездруго едвам разбираше за какво говорят баща ѝ и огромната черна жена с добрите очи. Само дочу, че „милостивият Господ Бог не ще допусне душата на това дете да бъде изтървана без покровителство”. И после осъзна, че майката игуменка мъмри баща ѝ, който стои с виновно наведена глава, че тук, в манастира, деца не купуват и той нямало да получи пари за дъщеря си. Но ако желаят да я оставят под покровителството на монахините, те с радост ще изпращат някаква си сума на любящите родители. А какво ще върши Дулсе ли – ами защо да не започне да помага лично на майката игуменка и да се грижи за покоите ѝ и за одеждите й?! И после въпросът: „Искаш ли да останеш при мен, дете мое?” И очите се смееха мило на дебелото лице.



Никой досега не беше се усмихвал приятелски на Дулсе, никой не беше я назовавал „дете мое”. Стъписаното момиче нямаше сили за повече – само поклати глава с гореща благодарност. Спомените ѝ скриваха всички останали подробности в мъгла. Вероятно я бяха нахранили, вероятно я бяха окъпали. Вероятно беше получила кат скромни черни дрехи. Навярно я бяха научили как да чисти и подрежда стаите на майката игуменка. Дулсе би се заклела, че е правила това винаги – откак се е родила. Онова, което помнеше безотказно обаче, беше горещата молитва. Веднага щом придоби най-елементарни понятия за Бог, Божия син и всеопрощаващата Божия любов, понятия, които в един манастир се получават бързо, Дулсе започна да се моли нощем сама и тайно в леглото си: „Господи, върни ми Ана! Всичко ще ти дам и всичко, което поискаш, ще направя, само Ана ми върни!” Дулсе вярваше искрено, че съкровената молитва винаги бива изпълнявана от Бог. Само не знаеше колко неведоми понякога са пътищата Божии.

*

Защо не избяга Дулсе? Защо ни веднъж не се опита да побегне от манастира с дебелите стени и сенчестите прохладни зидове? Дали не ѝ беше хрумнало това? О, напротив – още първите дни умното момиче знаеше, че задните дворове, пълни с курници и обори, са лесни за преодоляване: там никой не се сещаше да охранява зидовете, особено пък в горещите следобедни часове. Дулсе обаче не избяга. Остана в манастира. Без сама все още да знае това и без никой от околните изобщо да подозира, Дулсе беше извънредно умна и схватлива. Момиченцето веднага съобрази, че дори и да успее да намери родното си село, скитайки по брега, никога няма да убеди родителите си да я приемат обратно. Никой нямаше да ѝ позволи да доближи до бебето Ана. Прекрасните щастливи дни и меките бебешки прегръдки бяха безвъзвратно загубени – сякаш сънуван на зазоряване сън: много истински, но напълно нереален.



Дулсе остана в манастира. Нямаше причина да мечтае за бягство: всички тук бяха дружелюбни и дори онези, които не я забелязваха, я пренебрегваха с едно такова благосклонно богобоязливо доброжелателство. Ето защо невръстната Дулсе се влюби в Бог. Всички, които приказват и мислят за добрия Бог, смяташе тя, са благи, добронамерени и мили. А и винаги има достатъчно храна.

*

Майката игуменка беше доволна от новата си камериерка. Рибарската щерка беше оправна, работеше бързо, подреждаше всичко с лекота и очевидно ѝ беше интересно дори да докосва фините огладени материи, докато ги сгъва в долапите. Момичето просто мълчеше, зяпаше с грамадните си любопитни очи и вършеше всичко извънредно чевръсто и чисто. Много скоро след като Дулсе заживя в манастира, майката игуменка започна да се отпуска и да ѝ говори като на възрастен човек. Докато момичето сресваше косите на господарката си или пък ѝ помагаше със строгия, но изобилен откъм детайли монашески тоалет, майката игуменка изпускаше на глас по някое впечатление – от младите пансионерки, от абат Фиоре и колко е алчен, за Бога, от подредбата на църковната книжнина в библиотеката. Дулсе я гледаше извънредно разбиращо, дори и безмълвно, участваше изцяло в това общуване. Веднъж старата монахиня, случайно загледана в девойчето, установи, че докато лъска мраморната статуетка на мадоната, момичето я докосва с пръстчетата си. Сякаш я изучава слепец и иска да проучи всичко с дактилните си сетива – единствените, които има. Пръстчетата опипаха старателно лицето и очите, плъзнаха се по гънките на мраморната мантия и нежно замилваха главата на Божията майка. Втори път Дулсе привлече вниманието на игуменката по време на утринна меса, защото звуците от стария орган очевидно бяха довели детето до състояние на безметежно блаженство. След третия случай, когато майката игуменка завари своята камериерка да благоговее пред пъстрата украса на старинен трактат с пожълтели страници, оставен на масичката в покоите на игуменката, Дулсе бе пратена да посещава занятията в учебното крилото на манастира. Слугинските си задължения детето извършваше много рано, по зазоряване, и много късно вечер, след като манастирът беше притихнал. Учебните занятия тя никога не пропускаше. Седеше малко встрани от останалите ученички, отнасяше се с кротка почтителност към тях, така че в крайна сметка част от девойките от пансиона ѝ станаха приятелки и – години по-късно – солидни покровителки. Дулсе беше необикновено сериозна и схватлива ученичка. За кратко девойчето се превърна в първенец на школата и шест години по-късно беше удивително ерудирана и образована млада жена. Можеше с лекота да композира музика за поредната меса, превеждаше латински и гръцки текстове, а когато се наложи, ползваха я и да наставлява младите дами по образцово поведение в обществото – където Дулсе не беше се явявала никога. През всичките тези години тя беше неотлъчно до своята покровителка – майката игуменка, и често присъстваше на срещите с високопоставени свещеници и богати покровители. На 15 години Дулсе знаеше за ръководството на манастира толкова неща, колкото и благосклонната ѝ покровителка. Нищо чудно, че в края на обучението ѝ в манастирското училище вече бе ясно – рибарската щерка ще се постригва за послушница. В мига, в който ножицата отряза косите ѝ, Дулсе избра своето монашеско име: сестра Ана.

Тя отдавна беше спряла да се моли Богу за малката Ана. Честно да си кажем, разумна и практична, Дулсе отдавна беше спряла и да вярва в Бог. „Ако не се грижиш сама за себе си, няма кой друг да го направи” – нещо такова беше дълбокото верую на младата Дулсе. Само че Бог ѝ беше много удобен съдружник – той караше хората наоколо да омекотяват постъпките си и да смиряват поведението си. Той водеше богаташите в манастира и в пристъп на разкаяние те бяха готови да изплатят чудовищни като сума индулгенции само за да умилостивят Бога. Бог беше идеално средство за манипулация и Дулсе знаеше как да го привлече на своя страна.

Да бъде монахиня, за нея беше перфектна възможност. Никъде в реалния свят извън манастирските стени тя не би получила по-примамливи възможности: да се върне в онова село, чието име дори не знаеше, като рибарска щерка и да се омъжи за някой селянин, след всичко, което беше научила, и с уменията, които бе овладяла – струваше ѝ се абсурдно дори. Да бъде цял живот слугиня, беше немислимо, а и разумната Дулсе чудесно осъзнаваше шанса, подарен ѝ от съдбата. Наблюдавайки съученичките си от пансиона, тя бързо бе осъзнала, че жените са гиздави украшения, които обаче имат твърде скромни права да се намесват и да участват в живота. Майката игуменка беше една от малкото овластени жени и Дулсе горещо желаеше да стане същата като нея. Затова така старателно попиваше всичко, което можеше да научи от своята покровителка, и жадно учеше още и още. Дулсе бе гордостта на старата игуменка. Двете съществуваха в съвършена симбиоза. Десет години по-късно, когато майката игуменка издъхна от разрив, никой не се учуди, че безчетните покровители поставиха начело на манастира нейното протеже. Рибарската щерка стана игуменка на „Санта Жуана”. Ако още бяха живи старите Сантош, едва ли би им хрумнало, че тяхната дъщеря е всевластната чернодреха майка Ана.


Сънят беше различен всеки път. Поне донякъде бе различен, откриваше различни детайли и додаваше различни подробности. Този път Стела чу писъците на момичето. Красиво, белолико момиче с кротки като на кошута очи и разпилени предълги лешникови коси. Лежеше в огромно орехово легло с резбовани орнаменти и крехкото му тяло се губеше сред безчетните възглавнички и дантели, които очевидно бяха подредени там за удобство на лежащата. Изглежда обаче, на нея никак не ѝ беше удобно: мяташе се като обезумяла, крещеше и протягаше крехките си ръце, а лешниковата коса, сплъстена и мокра, се блъскаше като съдрано знаме около нея. Мъката на момичето късаше сърцето на Стела, крясъците кънтяха в ушите ѝ и без да чува думите, тя знаеше смисъла им: „Детето ми! Искам си детето!” Около грамадния креват в сумрачната и задушна стая бяха скупчени и други: като че ли също момичета, девойки, облечени в строгите семпли униформи на манастирски пансионерки. Стела беше уверена, че са такива, всеки път когато се събудеше – още откак беше на 12, макар че тогава и понятие нямаше от католически манастири, тъй като там, откъдето беше тя, нямаше ни католицизъм, ни манастирски пансиони.

Сънят продължаваше с несвързания си сюжет и сега бедното белолико момиче с лешниковата коса бродеше по един морски бряг с високи, остри и назъбени скали. В мрака на някаква нощ то се опитваше да пълзи надолу по тези остри скали и Стела усещаше по собствените си ръце болката от раните, издраскани от скалите.

Водата в тъмното море беше недружелюбна и студена и веднъж попаднало в нея, момичето бързо се съвземаше и пожелаваше да изплува и да излази обратно върху скалите. Точно тогава обаче дългите поли на роклята му се заплитаха в уморените слаби крачка и водата започваше да я дърпа и обгръща в своята безпределност.

Именно тогава ужасената Стела се събуждаше, готова да пищи и да блъска наоколо, та дано някой я изтръгне от водата. Тъкмо тогава се питаше дали ще оживее. А след това осъзнаваше бавно и щастливо, че е жива и в леглото си – където няма вода, нито скали, а нозете ѝ са силни и здрави. Никога не би се оставила на някаква си нощна вода да я завлече отвъд живота.

Стела стана бавно от леглото и се затътри към радиото – жужащият звук на някакъв нощен блок тихичко напълни съзнанието ѝ, обгърна я като мека стара дреха и я залюля в успокояваща монотонност. Погледна към детското креватче, наместено до нейното легло, и малкото спящо човече, спокойно дишащо сред мечки, котета и друга плюшена фауна, напълно я успокои. Пое си дълбоко въздух – имаше достатъчно, – хвърли поглед към прозореца и дори оранжевите светлини на нощния град ѝ се сториха познати, родни и омиротворяващи. Беше готова да си легне обратно.

  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет