Лекции изнесени в Осло, Берлин, Хамбург през 1913 1914 г


П Е Т О Т О Е В А Н Г Е Л И Е



бет12/13
Дата09.07.2016
өлшемі2.97 Mb.
#188725
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13

П Е Т О Т О Е В А Н Г Е Л И Е


Хамбург, 16 Ноември 1913

Днес от­но­во съм длъ­жен да го­во­ря за ня­кои неща, ко­ито се по­лу­чи­ха в ре­зул­тат на на­шия ан­т­ро­по­соф­с­ки живот, а имен­но в ре­зул­тат на ду­хов­но­-на­уч­ни­те изследвания, про­ве­де­ни в свръх­се­тив­на­та об­ласт на Акаша и от­на­ся­щи се до жи­во­та на Исус. Допълнителни фак­ти из­не­сох и в дру­ги градове, а пред Вас ис­кам да засег­на още нещо, и то от стро­га оп­ре­де­ле­на глед­на точка. Общо взето, на­ла­га се да подчертая: ни­как не е лес но да се го­во­ри за по­доб­ни неща, по­не­же на резултати, по­лу­че­ни от не­пос­ред­с­т­ве­ни ду­хов­ни изследвания, днес се гле­да с ло­шо око, ма­кар и по прин­цип да се до­пус­ка съ­щес­т­ву­ва­не­то на ня­ка­къв „все­общ Дух", за който оба­че се го­во­ри пре­ка­ле­но на­ив­но и абстрактно. Но ко­га­то проз­ву­чат кон­к­рет­ни пос­ла­ния от ду­хов­ни­те светове, за­ся­га­щи ево­лю­ци­ята на човечеството, те сре­щат не са­мо доб­ро­на­ме­ре­ни слушатели, а нап­ра­во по бес­не­ли критици, ка­къв­то бе­ше слу­ча­ят с ис­ти­на­та за две­те мом­че­та Исус, ко­ято ус­пя да хвър­ли ис­тин­с­ка свет­ли­на в раз­би­ра­не­то на всич­ки обек­тив­но мис­ле­щи хора. Ето за­що аз мо­ля съ­об­ще­ни­ята в днеш­на­та лекция да бъ­дат при­ети с ис­тин­с­ко прек­ло­не­ние пред ду­хов­ния свят, за­що­то из­не­се­ни из­вън на­ши­те кръгове, те лес­но би­ха мог­ли да ос­та­нат не­до­раз­б­ра­ни и да по­ро­дят яв­на враждебност.

Но от дру­га страна, има глед­ни точки, съг­лас­но ко­ито чо­век е длъ­жен да го­во­ри за те­зи неща. Една от те­зи глед­ни точ­ки е, че на­ша­та епо­ха дейс­т­ви­тел­но се нуж­дае от ед­но ис­тин­с­ко об­но­вя­ва­не на раз­би­ра­не­то за Хри- стово­то Събитие, от един об­но­вен пог­лед в същ­нос­т­та на това, ко­ето се ра­зиг­ра ка­то Мистерия на Голгота. Има и дру­га глед­на точка. Според
нея имен­но окул­т­но­то из­с­лед­ва­не е тяс­но свър­за­но с ця­ло­то светоусе- щане, ко­ето произ­ли­за от Духовната Наука и ко­ето пот­вър­ж­да­ва как­ва ог­ром­на по­мощ за чо­веш­ки­те ду­ши пред­с­тав­ля­ва това, че те чес­то мо­гат да си спом­нят за на­й-­ве­ли­ки­те съ­би­тия от ис­то­ри­ята на човечеството. Да, за чо­веш­ки­те ду­ши е истин­с­ка помощ, ако мо­гат чес­то да си спом­нят за Мистерията на Голгота, как­то и за дру­ги кон­к­рет­ни събития, ко­ито днес все още под­ле­жат на окул­т­но изследване. Още вед­нъж бих же­лал да из­тък­на го­ля­ма­та ду­шев­на стой­ност на спо­ме­ни­те за та­ки­ва съ­би­тия и да се спра на ня­кои неща, ко­ито ид­ват в ре­зул­тат от из­с­лед­ва­не­то в свръх­сетив­на­та об­ласт на Хрониката Акаша и ко­ито пред­с­тав­ля­ват един вид Евангелие, Петото Евангелие. Другите чети­ри Евангелия съ­що не са на­пи­са­ни едновременно; те съ­що са въз­ник­на­ли чрез инспирации, ид­ва­щи от Хроника­та Акаша. Днес ние жи­ве­ем в ед­на епоха, ко­га­то се сбъд­ват ду­ми­те на Христос Исус: „Аз съм с вас през всички дни". Загадъчни са времената, в ко­ито Той е съв­сем бли­зо до нас и ни каз­ва но­ви неща, ма­кар и те да са стана­ли още в на­ча­ло­то на на­ше­то летоброене.

Днес ис­кам да го­во­ря за събитието, ко­ето на­ри­ча­ме Петдесятница. За са­мия мен то бе­ше из­ход­на­та точ­ка към Пето­то Евангелие. Първоначално аз на­со­чих моя пог­лед към ду­ши­те на апос­то­ли­те и учениците, ко­ито не са­мо според преданието, но дейс­т­ви­тел­но бя­ха съб­ра­ни на оп­ре­де­ле­но мяс­то за праз­ни­ка Петдесятница. В то­зи мо­мент мо­же­ше да се види, как в ду­ши­те им нас­тъ­пи нещо, ко­ето те усетиха, ся­каш „дой­до­ха на се­бе си". Защото се­га те на­учи­ха това, ко­ето бе­ше ста­на­ло с тях по-рано. Те си казаха: Да, ние из­жи­вях­ме не­що по един мно­го стра­нен начин.

И така, те се вглеж­да­ха в сво­ите пре­диш­ни изживявания, ко­ито бя­ха из­пи­та­ли ка­то в един въз­ви­шен сън, в ед­но дру­го със­то­яние на съзнанието. В един по­-висш смисъл, с тях се по­лу­чи същото, ко­ето ста­ва с обик­но­ве­ния човек, ко­га­то сънувайки, той из­жи­вя­ва нещо, пос­ле си го спом­ня и казва: Аз съ­ну­вах то­зи сън, про­бу­дих се и ед­ва се­га той ста­ва ясен за мен. При праз­ни­ка на Петдесятницата се по­лу­чи така, че апос­то­ли­те усе- тиха: Ето, съ­би­ти­ята отно­во се по­явя­ват в на­ши­те спо­ме­ни и се­га разби- раме, че по вре­ме­то на те­зи съ­би­тия ние не се на­ми­рах­ме в наше­то обик­но­ве­но днев­но съзнание. Ето как­во зна­еха те сега. Те си при­пом­ни­ха и друго: Доскоро ние бро­дих­ме за ед­но с Този, кой­то ни бе­ше тол­ко­ва скъп, тол­ко­ва мил. После, в оп­ре­де­лен момент, ста­на така, ка­то че ли Той ни беше отнет. Сякаш спо­ме­нът за об­щи­те пъ­ту­ва­ния с Исус на фи­зи­чес­ко­то по­ле се разпадна, а това, ко­ето последва, те из­жи­вя­ха ка­то в един вид сом­нам­бул­но състояние.

Да, те из­жи­вя­ха в об­ра­тен ред всич­ко онова, ко­ето Евангелието опис­ва ка­то Възнесение и оти­вай­ки все по­-на­зад в миналото, те из­жи­вя­ха по ка­къв на­чин бя­ха за­ед­но с Христос Исус. Сега те знаеха: Тогава ние на­-­


исти­на бях­ме за едно, но ка­то в полусън, ка­то в един вид сом­нам­бул­но състояние; ед­ва се­га оба­че ние сме наясно, по ка­къв на­чин бях­ме за­ед­но с Христос Исус.

Те от­но­во из­жи­вя­ха вре­ме­то след Възкресението, ко­га­то бя­ха за­ед­но с Него ка­то в полусън. Точно то­ва из­живя­ха се­га те в сво­ите спомени. По- сле спо­ме­ни­те им ги от­не­со­ха още по­-на­зад до Възкресението и Кръст- ната смърт. Тук бих добавил: Когато чо­век виж­да за пръв път, как на праз­ни­ка Петдесятница апос­тол­с­ки­те ду­ши пог­леждат на­зад към Съби- тието на Голгота, той се из­пъл­ва с ед­но мо­гъ­що и по­кър­т­ва­що усещане. И аз признавам, че пър­во­на­чал­но - не ка­то се вглеж­дах нап­ра­во в Мисте- рията на Голгота, а ка­то се вглеж­дах в ду­ши­те на апос­то­лите и в то­ва как те виж­да­ха Мистерията на Голгота, гле­дай­ки я от праз­ни­ка Петдеся- тница - бях об­зет от впе­чат­лението: фак­ти­чес­ки те не въз­п­ри­еха Мисте- рията на Голгота с фи­зи­чес­ки­те си очи, не я из­жи­вя­ха във фи­зи­чес­ко то си съзнание, а стиг­на­ха до нея по-късно, след ка­то тя бе­ше ве­че факт, за­що­то тях­но­то фи­зи­чес­ко съз­на­ние беше, та­ка да се каже, пре­къс­на­то до- с­та вре­ме пре­ди Христос Исус да ми­не през това, ко­ето се опис­ва ка­то Бичуване, Увенчаване с тръ­не­ния ве­нец и Разпятие. И ако ня­ма­ше опас­ност из­ра­зът да бъ­де пог­реш­но раз­б­ран - защо­то по от­но­ше­ние на те­зи не­ща той е дос­та тривиален, - аз бих казал: Учениците прос­то прос­па­ха всич­ко онова, което ста­на в действителност.

Трогателно бе­ше да се види, как нап­ри­мер Петър из­вър­ш­ва това, ко­ето Библията опис­ва ка­то Отричането от Христос. Наистина, той се от­ре­че от Христос, оба­че не по­ра­ди ня­ка­къв мо­ра­лен недостатък, а по­ра­ди за­мъг­ле­но­то си, сом­нам­бул­но съзнание, фак­ти­чес­ки за не­го­во­то обик­но­ве­но съз­на­ние връз­ка­та с Христос не съществува. Питат го: И ти ли си бли­зък на Христос Исус? Обаче в то­зи мо­мент той не знае това, по­не­же с не­го­во­то етер­но тя­ло нас­тъп­ва ед­на тол­ко­ва дъл­бо­ка промяна, че в то­зи мо­мент той не е на­яс­но за връз­ка­та си с Христос. Така той пре­кар­ва дос­та вре­ме и се дви­жи в бли­зост до Възкръсналия. Онова, ко­ето Въз- кръсналият по­ро­ди в ду­ша­та му, го из­пъл­ни целия, оба­че той го осъз­на ед­ва в рет­рос­пек­тив­ния си пог­лед по вре­ме­то на Петдесятницата. И се­га думи­те на Христос Исус „Бдете и мо­ле­те се", от­п­ра­ве­ни към Петър и Яков, проз­ву­ча­ват по съв­сем раз­ли­чен на чин в ду­ши­те ни. Обаче в то­зи мо­мент фак­ти­чес­ки те из­пад­на­ха в друг вид съзнание, в един вид транс.

Когато в те­зи дни те бя­ха за­ед­но и се съветваха, всред тях бе­ше и етер­но­то тя­ло на Христос Исус, ма­кар че те не зна­еха това; Той го­во­ре­ше с тях и те с Него, но за тях всич­ко про­ти­ча­ше ка­то в просъница. До съз­на­тел­но изжи­вя­ва­не на те­зи събития, уче­ни­ци­те стиг­на­ха ед­ва в рет­рос­пек­тив­ния си пог­лед по вре­ме­то на Петдесятницата. Първоначално те стра- н­с­т­ву­ва­ха за­ед­но с Него, пос­ле съз­на­ни­ето им се помрачи, и нак­рая те се


про­бу­ди­ха отново. Те раз­миш­ля­ва­ха така: Най-напред Той ми­на през Разпятието, ум­ря на Кръста, пос­ле нас­тъ­пи Възкресението и Той се яви в сво­ето ду­хов­но тяло, раз­го­ва­ря с нас и поз­во­ли на ми­ро­ви­те тай­ни да се вле­ят в на­ши­те души. Едва се­га всич­ко онова, ко­ето ние из­жи­вях­ме в дру­го­то със­то­яние на съзнанието, се пре­вър­на в яс­ни и точ­ни предста- ви.

Тук ние сме из­п­ра­ве­ни пред две важ­ни подробности. На пър­во място, то­ва са ча­со­ве­те пре­ди Христовата смърт. Разбира се, близ­ко до ума е, че ще въз­ник­нат все­въз­мож­ни ес­тес­т­ве­но­на­уч­ни възражения; оба­че ако си пред­с­тавите, че с на­соч­ва­не­то на ду­хов­ния пог­лед към Хрониката Ака- ша, съ­би­ти­ята се прев­ръ­щат в ед­на обек­тив­на действителност, то­га­ва не ни ос­та­ва друго, ос­вен да ги опишем. Най-напред нас­тъп­ва следното. Преди смър­т­та ясно­виж­да­щи­ят пог­лед от­к­ри­ва как над Земята се раз­с­ти­ла ед­но затъмнение, тра­ещо часове, ко­ето ду­хов­ни­ят из­с­ледо­ва­тел оп­ри­ли­ча­ва на Слънчево затъмнение, но то мо­же да бъ­де и ка­то затъмнение, пре­диз­ви­ка­но от облаци. После мо­же да се види, как в ми­га на Кръстна- та смърт Христовият Импулс про­ник­ва в то­ва за­тъм­не­ние и се свър­з­ва с аура­та на Земята. Да, при то­ва затъмнение, нас­тъ­пи­ло пре­ди Кръстната смърт, мо­же да се ви­ди как кос­ми­чески­ят Христов Импулс се свър­з­ва със Земната аура. После яс­но­ви­де­цът за­бе­ляз­ва нещо, ко­ето ос­та­вя у не­го незаб­ра­ви­мо впечатление: той виж­да как то­ва Същество, жи­вя­ло до­се­га в тя­ло­то на Исус от Назарет, се по­на­ся над ду­хов­но­-ду­шев­на­та Зем- на аура, та­ка че за­нап­ред чо­веш­ки­те ду­ши ще са из­ця­ло по­то­пе­ни в него. Да медитира, да се със­ре­до­то­ча­ва вър­ху Кръста на Голгота и да виж­да как Христос нав­ли­за в мрачната, за­тъм­не­на Земя и пос­ле се по­на­ся над Земята - то­ва е ед­но величествено, по­кър­т­ва­що впе­чат­ле­ние за ясновиде- ца; за­що­то се­га той виж­да в об­ра­зи всич­ко онова, ко­ето тряб­ва­ше да ста­не в име­то на об­що­чо­веш­ка­та еволюция.

На вто­ро мяс­то е по­ла­га­не­то в гроба: Естествено, тук мо­же да се прос­ле­ди - как­то ве­че спо­ме­нах в лек­ци­он­ния цикъл, из­не­сен в Карлсруе*57 - как ед­но при­род­но съ­би­тие ид­ва ка­то вън­шен из­раз на ду­хов­но­то съби- тие. Когато Христос би­ва по­ло­жен в гроба, нас­тъп­ва сил­но земетресе- ние, прид­ру­же­но от въз­душ­ни бу­ри над Земята. Изключи­тел­но важ­но е, че про­уч­ва­не­то на Хрониката Акаша, как­то днес на­ри­ча­ме Петото Еван- гелие, съ­що установява: след от­ми­на­ва­не­то на бурите, пла­ща­ни­ци­те ле­жа­ха в гроба, как­то то­ва е опи­са­но съв­сем точ­но в Евангелието на Йоан. Вглеждайки се на­зад в сво­ите спомени, апос­то­ли­те из­жи­вя­ха тък­мо то- ва, ко­ето опи­сах току-що; тък­мо то­ва из­жи­вя­ха те след сре­щи­те си с Христос и след Възкресението ка­то Мистерията на Голгота.

На праз­ни­ка Петдесятница те стиг­на­ха за пръв път до съз­на­тел­но из­жи­вя­ва­не на това, ко­ето на вре­ме­то из­жи­вя­ха ка­то в полусън.


Когато опо­вес­ти Мистерията на Голгота, Христос Исус дейс­т­ви­тел­но бе­ше сам, за­що­то уче­ни­ци­те Му не са­мо побягнаха; те бя­ха ли­ше­ни и от сво­ето съзнание! Те из­пад­на­ха в един вид съ­но­по­доб­но състояние, та­ка че стиг­наха до пъл­но съз­на­ние на сре­щи­те си с Христос ед­ва по Пет- десятница, ко­га­то се вглеж­да­ха на­зад в сво­ите спомени. Те из­жи­вя­ха сре­щи­те си с Христос - ста­ва ду­ма за сре­щи­те с Него след Възкресение- то - по един твър­де стра­нен на чин, виж­дай­ки в об­ра­зи следното: Да, тук или там ние дейс­т­ви­тел­но бях­ме за­ед­но с Него, Той се об­ръ­ща­ше към нас; се­га за нас то­ва е вън от съмнение.

Апостолите бя­ха раз­тър­се­ни и от ед­но дру­го изживяване. Апостолите от­но­во ви­дя­ха в об­ра­зи сво­ите сре­щи с Христос, такива, как­ви­то те бя­ха след Възкресението. Обаче в те­зи об­ра­зи има­ше не­що променливо. На пре­ден план ви­на­ги зас­та­ва­ше един образ, кой­то им на­пом­ня­ше за фи­зи­чес­ки­те срещи, за фи­зи­чес­ко­то об­щу­ва­не с Христос, из­жи­вени от тях ка­то в полусън, ка­то в транс. После ид­ва­ше ред на дру­ги две събития: об­щу­ва­не­то след Възкресе­ни­ето и об­щу­ва­не­то пре­ди тех­ния транс, ко­га­то те все още бя­ха в бли­зост до фи­зи­чес­ко­то тя­ло на Христос. Тези съ­би­тия им се яви­ха ка­то два образа, нас­ло­же­ни един вър­ху друг. Единият об­раз пред­с­тав­ля­ва­ше спо­ме­на за едно фи­зи­чес­ко събитие, дру­ги­ят об­раз - про­буж­да­не­то на онова, ко­ето бя­ха из­жи­ве­ли за­ед­но с Христос в дру­го­то със­то­яние на тях­но­то съзнание. И чак сега, съ­пос­та­вяй­ки два­та обра- за, те раз­б­ра­ха как­во точ­но се бе­ше слу­чило във времето. Това, ко­ето бе­ше пред­п­ри­ето в име­то на Земната еволюция, им ста­на яс­но ед­ва на праз­ни­ка Петдесятница. Искаме ли да опи­шем тех­ни­те изживявания, ние се из­п­ра­вя­ме пред две величествени, гран­ди­оз­ни съ­бития. Петдесятни- цата им от­к­ри това, ко­ето бе­ше ста­на­ло в действителност. Сега пред тях наг­лед­но зас­та­на всичко онова, ко­ето по­-ра­но се на­ми­ра­ше в Космоса. Да, ми­ро­ви­те съ­би­тия ни се от­к­ри­ват в ис­тин­с­кия си вид ед­ва ко­га­то на­ши­ят пог­лед ги от­к­рие в Хрониката Акаша.

Нека тръг­нем от опитностите, ко­ито има все­ки човек. Преди да сле­зе в по­ред­на­та си зем­на инкарнация, той се на­ми­ра всред чис­то ду­хов­ни Съ- щество и факти. После нав­ли­за в та­ка на­ре­че­но­то за­ро­диш­но със­то­яние и след ак­та на раждането, ве­че об­вит в ма­те­ри­ал­ни­те обвивки, той за­поч­ва жи­во­та си във фи­зи­чес­кия зе­мен свят, за да се вър­не нак­рая от­но­во в ду­хов­ни­те светове. Така про­ти­ча не­го­во­то ду­шев­но развитие. Есте- ствено, за вся­ко отдел­но същество, те­зи сте­пе­ни са различни. Нека се­га да раз­г­ле­да­ме те­зи степени, що се от­на­ся до Христовото Същество.

Преди всичко, Христовите „степени" са не­що ко­рен­но различно. От Кръщението до Мистерията на Голгота имаме един вид за­ро­диш­но със- тояние. Смъртта на Кръста е раждането, а жи­во­тът с апос­то­ли­те след Възкресението е един вид стран­с­т­ву­ва­не по пъ­ти­ща­та на Земята.


Навлизането в аура­та на Земята съ­от­ветс­т­ву­ва на това, ко­ето за чо­веш­ка­та ду­ша е пре­ми­на­ва­не­то в ду­хов­ния свят. За Христос нас­тъп­ва точ­но обратното. Той на­соч­ва съд­ба­та си по об­рат­ния път. Човешката ду­ша тръг­ва от Земята и се от­п­ра­вя към ду­хов­ния свят, Христос тръг­ва от ду­хов­ния свят и се от­п­ра­вя към Земната сфера, съ­еди­ня­ва се със Земята, за да пре­ми­не в ней­на­та аура бла­го­да­ре­ние на ед­на ве­ли­ка жертва. Това всъщ­ност е пре­ми­на­ва­не­то на Христос в Девакана. И се­га в аура­та на Земята Христос жи­вее в един из­б­ран от са­мия Него Девакан. Човекът се из­ди­га от Земята към Небето; обратно, Христос сли­за от Небето на Зе- мята, за да жи­вее с хората. Това е Неговият Девакан.

Фактът, че Бог нав­ле­зе в сво­ето зем­но съществувание, е пред­с­та­вен в об­ра­за на Възнесението, до­ка­то то всъщ­ност е ед­но съ­еди­ня­ва­не с аура­та на Земята - та­ка се яви то на праз­ни­ка Петдесятница пред ду­ха на апос­то­ли­те и учениците. Сега за тях ста­на яс­но как­во се бе­ше случило, пред как­ва участ бе­ше из­п­ра­ве­на ево­лю­ци­ята на Земята. На праз­ни­ка Петде- сятница апос­то­ли­те се по­чув­с­т­ву­ва­ха пре­об­ра­зе­ни и из­пъл­не­ни с ед­но но­во съзнание: то­ва бе­ше сли­за­не­то на Духа, вът­реш­но­то прос­вет­ва­не на ед­но но­во ду­хов­но познание.

Естествено, ко­га­то ня­кой раз­г­леж­да по­со­че­ни­те съ­би­тия по то­зи начин, той лес­но мо­же да бъ­де ока­чес­т­вен ка­то фан­тазьор или мечтател, но от дру­га стра­на е ясно, че ве­ли­ки­те събития, свър­за­ни с ево­лю­ци­ята на Зе- мята, не биха мог­ли да бъ­дат пред­с­та­ве­ни ка­то не­що обикновено. Едва сега, об­ръ­щай­ки се към миналото, уче­ни­ци­те раз­б­раха це­лия три­го­ди­шен жи­вот на Христос Исус от Йоановото Кръщение до Мистерията на Голгота. Относно то­зи три­го­ди­шен период, аз бих ис­кал да ка­жа още нещо.

Бих ис­кал да за­поч­на с ед­но опи­са­ние на събитията, как­то те се пред­с­та­вят пред пог­ле­да на ясновидеца. И така, в Хрониката Акаша, още пре­ди Кръщението, из­вър­ше­но в ре­ка­та Йордан, т.е. Преди сли­за­не­то на Хрис- тос, ние от­к­рива­ме ед­но осо­бе­но съ­би­тие в жи­во­та на Исус. По то­ва вре­ме три­де­сет­го­диш­ни­ят Исус, как­то ве­че знаем, про­ве­де един раз­го­вор със сво­ята мащеха, със сво­ята до­ве­де­на майка. От два­на­де­сет­го­диш­на въз­раст той не жи­ве­еше при сво­ята те­лес­на майка, но връз­ка­та му с до­ве­де­на­та май­ка ста­ва­ше все по-дълбока. Аз ве­че раз­ка­зах за из­жи­вява­ни­ята на Исус от не­го­ва­та два­на­де­се­та до осемнадесетата, два­де­сет и чет- въртата, до три­де­се­та­та година. Тези из­жи­вя­ва­ния бя­ха разтърсващи. Тук аз бих ис­кал да за­сег­на ед­но събитие, ко­ето се слу­чи пре­ди Кръ- щението в ре­ка­та Йордан. Става ду­ма за един раз­го­вор с не­го­ва­та до­ве­де­на майка. В то­зи раз­го­вор Исус опи­са пред нея всичко онова, ко­ето бе­ше въл­ну­ва­ло ду­ша­та му след два­на­де­се­та­та го­ди­на от не­го­вия живот. Сега той мо­жа да разка­же - и ду­ми­те му бя­ха про­ник­на­ти от дълбоки,


зат­рог­ва­щи чув­с­т­ва - за на­й-­важ­ни­те из­жи­вя­ва­ния на сво­ята мал­ко или мно­го са­мот­на душа. Разказът му бе­ше наг­ле­ден и убедителен. Той го­во­ри за това, как през те­зи го­дини от не­го­ва­та два­на­де­се­та до осем­на­де­се­та година, ду­ша­та му бе­ше оза­ре­на от вис­ши­те бо­жес­т­ве­ни учения, от онези бо­жес­т­ве­ни учения, ко­ито ня­ко­га бя­ха да­де­ни ка­то от­к­ро­ве­ние на ев­рейс­ки­те пророци. Защото всич­ко то из­пълни ду­ша­та на Исус от не­го­ва­та два­на­де­се­та до осем­на­де­се­та го­ди­на ка­то един вид инспирация, за­поч­на­ла от мо­мента, ко­га­то той се на­ми­ра­ше в хра­ма меж­ду книжници- те. Това бе­ше ед­на инспирация, по­доб­на на онези, как­ви­то няко­га по­лу­ча­ва­ха древ­ни­те ев­рейс­ки пророци. Вътрешното познание, плод на та­зи инспирация, пре­диз­ви­ка па­ре­ща бол­ка в ду­ша­та му. Исус ве­че знаеше: древ­ни­те ис­ти­ни бя­ха да­де­ни на древ­ни­те ев­реи в та­ко­ва време, ко­га­то устройс­т­во­то на те­ла­та им поз­во­ля­ва­ше те­зи ис­ти­ни да бъ­дат разбрани. Но се­га ве­че те­ла­та им не бя­ха год­ни да при­емат те­зи ис­ти­ни така, как­то по вре­ме­то на древ­ни­те пророци.

Тук тряб­ва да до­ба­вим нещо, ко­ето да­ва пред­с­та­ва за не­опи­су­ема­та бол­ка на Исус; ще го до­ба­вим ка­то ед­на суха, аб­с­т­рак­т­на констатация, въп­ре­ки че ста­ва ду­ма за ед­но ог­ром­но страдание. През епо­ха­та на древ­ни­те ев­реи съ­щес­т­ву­ва­ше един вид говор, един бо­жес­т­вен език, кой­то бе­ше сля­зъл от ду­хов­но­-бо­жес­т­ве­ни­те царства. Сега то­зи език от­но­во се про­бу­ди в ду­ша­та на Исус, оба­че на­око­ло ве­че ня­ма­ше никой, кой­то да го разбере. Ако ня­кой би за­поч­нал да го­во­ри за на­й-­ве­ли­ки­те учения, той би тряб­ва­ло да про­по­вяд­ва на глу­хи уши. Това бе­ше на­й-­голя­мо­то стра­да­ние за Исус; не­го опи­са той на сво­ята мащеха.

После той опи­са ед­но вто­ро изживяване, ко­ето бе­ше из­пи­тал по вре­ме на сво­ите стран­с­т­ву­ва­ния меж­ду осем­наде­се­та­та и два­де­сет и чет­вър­та­та си го­ди­на из Палестина, къ­де­то жи­ве­еха мно­го езичници. Вечер, след ка­то при­вършва­ше сво­ята дър­во­дел­с­ка работа, той ся­да­ше за­ед­но с дру­ги­те хора. Такова об­щу­ва­не те не поз­на­ва­ха до то­зи момент. Огромното страдание, през ко­ето бе­ше минал, нак­рая се пре­вър­на във въл­шеб­на­та си­ла на лю­бов­та, която из­пъл­ва­ше вся­ка от не­го­ви­те думи. Тази въл­шеб­на си­ла на ду­ми­те вед­на­га се от­ра­зя­ва­ше при раз­го­во­ри­те му с хората. Обаче на­й-­мо­гъ­що­то въз­дейс­т­вие ид­ва­ше от она­зи тайн­с­т­ве­на сила, ко­ято бли­ка­ше меж­ду от­дел­ните не­го­ви думи. Тя бе­ше с та­ка­ва интензив- ност, че дъл­го вре­ме след не­го­во­то заминаване, хо­ра­та про­дъл­жа­ва­ха да се­дят за­ед­но и им се струваше, че той е все още всред тях. Да, хо­ра­та се­дя­ха за­ед­но и има­ха об­що­то усе­ща­не за ед­но ко­лек­тив­но видение, в ко­ето Исус от­но­во зас­та­ва­ше пред тях. На мно­го мес­та той при­със­т­ву­ва­ше ка­то жив меж­ду хората.

Веднъж той стиг­на до ед­но място, къ­де­то се на­ми­ра­ха ос­тан­ки­те от дре­вен ези­чес­ки кул­тов олтар. Той бе­ше на пъл­но изоставен. Жреците бя­ха


побягнали, по­не­же ед­на ло­ша бо­лест бе­ше плъз­на­ла меж­ду хората. Когато Исус прис­тиг­на там, те за­поч­на­ха да се сти­чат от всич­ки страни. Той вед­на­га по­ро­ди у тях усе­ща­не­то за ед­на осо­бена личност. И така, езич­ни­ци­те се съб­ра­ха око­ло ол­та­ра с очак­ва­не­то той да при­не­се кул­то­ва­та жер­т­ва ка­то един ис­тин­с­ки жрец.

Ето как­во раз­ка­за Исус на сво­ята мащеха. Упадъкът на ези­чес­ки­те ри­ту­али бе­ше за не­го на­пъл­но ясен. Обгръщай­ки с пог­лед хората, той ви­дя в как­во се бя­ха пре­вър­на­ли ези­чес­ки­те Богове: в зли, де­мо­ни­чес­ки Съще- ства. Тогава той за­гу­би сили, свле­че се на зе­мя­та и из­па­дай­ки в ед­но дру­го със­то­яние на съзнанието, из­жи­вя всич­ко онова, ко­ето ста­ва­ше при ези­чес­ки­те жертвоприношения. Не древ­ни­те Богове срещ­на той, а де­мо­ни­чес­ки Същества, ко­ито ра­зяж­дат хо­ра­та и ги пра­вят болни.

Ето как­во из­жи­вя той в дру­го­то със­то­яние на съзнанието, след ка­то се бе­ше свля­къл на земята. Разказвайки всичко това, той до­ба­ви как хо­ра­та побягнаха, и как де­мо­ни­те ги последваха. Теоретически е лес­но да се го­во­ри за упа­дъ­ка на древ­но­то ези­чес­т­во и че то не раз­по­ла­га ве­че с она­зи мъдрост, ко­ято има­ше през ми­на­ли­те епохи. Обаче Исус из­жи­вя всич­ко то­ва съв­сем непосредствено. Сега той мо­жа да спо­де­ли с ма­ще­ха­та си: Дори и не­бес­ни­ят глас от­но­во да бе­ше проз­ву­чал за евреите, как­то то­ва се слу­чи с древ­ни­те пророци, днес не би се на­ме­рил ни­то един човек, кой­то да го разбере; но ези­чес­ки­те Богове съ­що не се появяваха. На тях­но мяс­то дой­до­ха демоните. Днес ези­чес­ки­те от­к­ро­ве­ния с ни­що не мо­гат да по­мог­нат на човека. Това бе­ше дру­го­то го­ля­мо стра­да­ние за Исус от Назарет.

С въл­ну­ва­щи ду­ми опи­са той на ма­ще­ха­та си и тре­то­то го­ля­мо страда- ние, ко­ето из­жи­вя след ка­то бе­ше до­пус­нат до Ордена на есеите. Чрез усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не на от­дел­ни­те чо­веш­ки души, есе­ите се стре­мя­ха към не­пос­ред­с­т­ве­но виж­да­не в ду­хов­ни­те све­то­ве - нещо, ко­ето бе­ше ве­че не­въз­мож­но за ев­ре­ите и езичниците. Обаче са­мо от­делни хо­ра мо­же­ха да спаз­ват он­зи стил на живот, кой­то бе­ше при­същ на есеите. За из­вес­т­но вре­ме Исус се свър­за с тях­на­та окул­т­на общност. Но ко­га­то ги напу- скаше, той ви­дя как Луцифер и Ариман по­бяг­ват от есейс­ки­те порти, за да се сле­ят с ос­та­на­лия свят. После в сгра­да­та на есе­ите той про­ве­де един има­ги­на­ти­вен раз­го­вор с Буда. Сега ве­че той знаеше: дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ва въз­мож­ност за съ­еди­ня­ва­не с бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят, но тя е са­мо по си­ли­те на от­дел­ни хора. Ако всич­ки би­ха се ус­т­ре­ми­ли към то­зи идеал, те би тряб­ва­ло да се от­ка­жат в на­й-с­ко­ро време. Само от­дел­ни личности, за смет­ка на останалите, пос­ти­га­ха то­зи идеал, ос­во­бож­да­вай­ки се от Луцифер и Ариман; но то­га­ва Луцифер и Ариман по­бяг­ва­ха от есе­ите и на­ми­ра­ха убе­жи­ще всред ос­та­на­ли­те хора. Следователно, ­

нито евреите, ни­то езичниците, ни­то есе­ите мо­же­ха да по­ка­жат на чо­ве­чес­т­во­то пъ­тя към бо­жес­т­ве­но­-ду­хов­ния свят.

По вре­ме на то­зи раз­го­вор ду­ша­та на Исус бе­ше раз­ди­ра­на от болка. В думите, ко­ито от­п­ра­ви към ма­ще­ха­та си, бе­ше вло­же­на ця­ла­та си­ла на не­го­вия Аз. От не­го ся­каш се от­де­ли не­що и пре­ми­на в до­ве­де­на­та му май­ка - тол­ко­ва сил­но бе­ше свър­зан той с това, ко­ето разказваше. Заед- но с думите, към май­ка­та пре­лит­на и „нещо" от са­мия Исус, по­не­же в то­зи мо­мент не­го­ви­ят Аз се на­ми­ра­ше из­вън тялото. В ре­зул­тат на това, май­ка­та се преоб­ра­зи напълно. Докато от не­го из­ле­зе „нещо", май­ка­та по­лу­чи един нов Аз, кой­то се по­то­пи в нея, та­ка че тя се пре­вър­на в ед­на но­ва личност.

Ако ду­хов­ни­ят из­с­ле­до­ва­тел прос­ле­ди то­зи про­цес още по-нататък, за да от­к­рие не­го­ва­та ис­тин­с­ка същност, той уста­но­вя­ва не­що забележително: те­лес­на­та май­ка на то­зи Исус, ко­ято почина, ко­га­то той на­вър­ш­ва­ше два­на­де­сет годи­ни и от­то­га­ва се на­ми­ра­ше в ду­хов­ния свят, се­га с ду­ша­та си от­но­во сле­зе на Земята, ка­то оду­хот­во­ри и изпъл­ни док­рай ду­ша­та на до­ве­де­на­та майка, та­ка че тя се пре­вър­на в ед­но съв­сем дру­го чо­веш­ко същество. А що се от­на­ся до Исус - не­го­ви­ят Аз ся­каш го напусна: Заратустровият Аз пре­ми­на в ду­хов­ния свят. Сега Исус, движен от един вът­ре­шен подтик, от ед­на вът­реш­на необходимост, се от­п­ра­ви към есе­ина Йоан Кръстител, кой­то кръща­ва­ше в ре­ка­та Йордан. Исус от Наза- рет съ­що бе­ше кръс­тен от Йоан. Вместо със Заратустровия Аз, се­га тя­ло­то на Исус от Назарет се из­пъл­ни с Христовото Същество. А до­ве­де­на­та май­ка се из­пъл­ни с ду­ша­та на она­зи майка, ко­ято до то­зи мо­мент се на­ми­ра­ше в ду­хов­ния свят. Сега вече, в те­ла­та на Исус, на Земята стъ­пи Той, Христос. Връзката Му с те­ла­та на Исус не бе­ше пос­тиг­на­та извед- нъж. Изобщо пос­лед­ни­те две съ­би­тия нас­тъ­пиха не изведнъж, а посте- пенно.

Тук ще при­пом­ня са­мо ня­кол­ко подробности, ко­ито съ­що показват, че пър­во­на­чал­но Христос бе­ше са­мо час­тично свър­зан с тя­ло­то на Исус и че та­зи връз­ка неп­ре­къс­на­то на­рас­т­ва­ше в хо­да на времето. Ние ве­че го­во­рих­ме за стра­да­ни­ята и мъ­ки­те на Исус меж­ду не­го­ва­та два­на­де­се­та и три­де­се­та година; ед­ва се­га оба­че ще се доб­ли­жим до не­имо­вер­но­то усил­ва­не на те­зи страдания, а имен­но ко­га­то през след­ва­щи­те три го­ди­ни Богът все по­ве­че и по­ве­че се свър­з­ва­ше с човека. Това непрекъснато, на­рас­т­ва­що и все по­-­ин­тен­зив­но свър­з­ва­не на Бога с чо­ве­ка пред­с­тав­ля­ва­ше в съ­що­то вре­ме и ед­но все по­-­ин­тен­зив­но усил­ва­не на болката. В не­опи­су­еми­те стра­да­ния на Бога през три­те зем­ни го­ди­ни са пред­с­та­ве­ни оне­зи не­из­ра­зи­ми с ду­ми събития, ко­ито тряб­ва­ше да настъпят, за да мо­же чо­ве­чес­т­во­то от­но­во да се из­диг­не до сво­ите пър­во­из­точ­ни­ци в ду­хов­ния свят.


Естествено, не би мог­ло да се очаква, че днеш­ни­те хо­ра ще про­явят го­лям ин­те­рес и раз­би­ра­не за те­зи събития. Има ед­на книга, ко­ято би тряб­ва­ло да бъ­де про­че­те­на за­ра­ди парадоксите, с ко­ито е пълна: „За смърт- та" от Морис Метерлинк. В та­зи кни­га се казва, че Духът не мо­же да страда, мо­же да стра­да са­мо тялото.

Всъщност фи­зи­чес­ко­то тя­ло мо­же да стра­да толкова, кол­ко­то и един камък, фи­зи­чес­ки­те бол­ки са ду­шев­ни болки. Може да стра­да са­мо това, ко­ето е от ду­хов­но естество, са­мо това, ко­ето при­те­жа­ва свое ас­т­рал­но тяло. Христос из­пит­ва­ше стра­да­ния чак до смър­т­та си, и на­й-­го­ле­ми­те стра­да­ния нас­тъ­пи­ха при свър­з­ва­не­то Му с тя­ло­то на Исус. След ка­то по­бе­ди смъртта, Той нав­ле­зе в аура­та на Земята.

Преди време, ма­кар и дос­та абстрактно, аз опи­сах как Христовото Съби- тие е пос­та­ве­но в са­мия цен­тър на плане­тар­на­та Земна еволюция. Това из­к­лю­чи­тел­но съ­би­тие не гу­би ни­що от сво­ето величие, ако го раз­г­леж­да­ме в не­го­ви­те кон­к­рет­ни подробности. Описваме ли ги правилно, въп­рос­но­то съ­би­тие зас­та­ва пред нас наг­лед­но и живо. Когато един ден Пе- тото Евангелие за­еме сво­ето по­до­ба­ва­що мяс­то - защото, ма­кар и мо­же би след доста про­дъл­жи­те­лен пе­ри­од от време, чо­ве­чес­т­во­то на­ис­ти­на ще се нуж­дае от него, - то­ва из­к­лю­чи­тел­но съ­би­тие ще бъ­де раз­г­леж­да­но по съв­сем друг начин. Петото Евангелие ще се пре­вър­не в из­вор на уте­ха и здраве, то ще стане ед­на кни­га на силата. В края на Четвъртото Евангелие са за­пи­са­ни оне­зи думи, ко­ито всич­ки знаем: Че светът не е в със­то­яние да по­бе­ре книгите, ко­ито би­ха мог­ли да бъ­дат написани. Тези ду­ми от­го­ва­рят на ис­ти­ната. Когато се ус­та­но­вя­ват но­ви фак­ти от­нос­но съ­би­ти­ята в Палестина, хо­ра­та ще усе­тят и но­ва смелост, за­що­то и дру­ги­те че­ти­ри Евангелия въз­ник­на­ха по съ­щия начин, как­то Петото, са­мо че Петото Евангелие дой­де две хи­ля­ди го­ди­ни по-късно.

Когато един ден Петото Евангелие бъ­де тук, то­га­ва - по от­но­ше­ние на сво­ето въз­ник­ва­не - то ня­ма да се раз­ли­чава от ос­та­на­ли­те че­ти­ри Еван- гелия. Но ще има и хора, ко­ито ще го отричат, по­не­же чо­веш­ка­та при­ро­да е его­истична. Ако допуснем, че тра­ге­ди­ята на Шекспир е неизвестна, и че днес би се по­яви­ла за пръв път, яс­но е, че тя вед­на­га ще ста­не обект за присмех. Така и Петото Евангелие ще тряб­ва да си про­би­ва път в света. Хората се нуж­да­ят от нещо, ко­ето онези, ко­ито ис­кат да разберат, дейс­т­ви­тел­но ще разберат. Ще тряб­ва са­мо да се съг­ласим, че - как­то и по­-ра­но - от­к­ро­ве­ни­ята ид­ват от Духа. Но сред­с­т­ва­та и пъ­ти­ща­та са ви­на­ги различни. В то­зи сми­съл на­ша­та епо­ха има сво­ите спе­ци­ал­ни зада- чи.

През коя епо­ха се слу­чи всич­ко това, ко­ето описах? То не мо­же­ше да се слу­чи в дру­га епоха, ос­вен през Четвърта­та сле­дат­лан­т­с­ка епоха. Ако то би се слу­чи­ло нап­ри­мер през Третата или Втората сле­дат­лан­т­с­ка епоха,
то­га­ва ще­ше да има мно­го хора, ко­ито щя­ха да са за­поз­на­ти с пър­вич­на­та мъд­рост на индийците, за ко­ито мъд­рос­т­та е не­що на­пъл­но самопо- нятно. Христос би бил мно­го сла­бо раз­б­ран в Персийската епоха, а още по­-с­ла­бо в Египетската. Но през Четвъртата епо­ха из­чез­на как­во­то и да е раз­би­ра­не за Христос. Ето за­що уче­ни­ето за Христос мо­жа да про­ник­не в ду­ши­те са­мо под фор­ма­та на вяра. Тази епо­ха бе­ше на­й-­не­под­хо­дя­ща за да бъ­де раз­б­ран Христос. Обаче дейс­т­ви­ята на Христос изоб­що не за­ви­сят от то­ва да­ли хо­ра­та Го раз­би­рат или не. Защото Христос не е ня­ка­къв ми­ров учител, а он­зи кой­то - ка­то ду­хов­но Същество - из­вър­ши не­що на­пъл­но не­поз­на­то до то­зи момент, он­зи кой­то се вля в аура­та на Зе- мята, за да жи­вее всред хората. Един сим­во­ли­чен об­раз на то­зи процес имах­ме в сцената, ко­га­то же­ни­те дой­до­ха на гро­ба и чу­ха гла­са на Ан- гела: Този, ко­го­то търсите, не е тук!

Всичко то­ва от­но­во се повтори, ко­га­то хи­ля­ди и хи­ля­ди ев­ро­пей­ци по­еха с кръс­то­нос­ни­те по­хо­ди към зе­ми­те на Голгота, към фи­зи­чес­ки­те об­лас­ти на Голгота. На тях съ­що им бе­ше казано: Този, ко­го­то търсите, не е ве­че тук! - за­що­то Той се на­со­чи към Европа. Докато пок­лон­ни­ци­те бя­ха тлас­ка­ни от сво­ите сър­ца в по­со­ка към Азия, нас­тъ­пи ин­те­лек­ту­ал­но­то про­буж­да­не на Европа, но та­ка или ина­че раз­би­ра­не­то за Христос изчезна. Едва през 12 век хо­ра­та по­ис­ка­ха да имат до­ка­за­тел­с­т­во за Бога. И как­во се крие в то­зи факт? Имате ли нуж­да да до­каз­вате, че кра­де­цът съществува, ако сте го хва­на­ли във Вашата градина? Хората за­поч­на­ха да тър­сят до­ка­за­тел­с­т­ва за Бога ед­ва тогава, ко­га­то на­пъл­но из­гу­би­ха раз­би­ра­не­то за него; за­що­то това, ко­ето знаем, не се нуж­дае от до­каз- ване.

Христос бе­ше тук и про­ник­ва­ше в чо­веш­ки­те души. Всяко ед­но от ис­то­ри­чес­ки­те съ­би­тия е ста­на­ло под вли­янието на Христос, за­що­то ду­ши­те жи­ве­еха в Христовия Импулс. Сега чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да се из­диг­не до ед­но съзна­тел­но об­х­ва­ща­не на ми­ро­ви­те събития. Ето за­що чо­ве­чес­т­во­то ще тряб­ва да опоз­на­ва Христос все по-добре. Но с то­ва е свър­за­но и поз­на­ва­не­то на чо­ве­ка Исус от Назарет. Всичко то­ва ще ста­ва все по-наложително. Никак не е лес­но да се го­во­ри за те­зи неща, но в из­вес­тен смисъл, да се го­во­ри за тях, днес е един висш дълг: да се гово­ри на оп­ре­де­ле­ни ду­ши тък­мо за чо­ве­ка Исус от Назарет, да им се го­во­ри за всич­ко онова, ко­ето ние на­ри­ча­ме Петото Евангелие.



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   13




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет