Лекции изнесени в Щутгарт от 21. до 1919 г



бет8/15
Дата18.07.2016
өлшемі1.07 Mb.
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   15

СЕДМА ЛЕКЦИЯ


Щутгарт, 28.08.1919

Скъпи мои приятели,

Вашият стре­меж от­дав­на е на­со­чен към ис­тин­с­ка­та същ­ност на човека. В хо­да на до­се­гаш­ни­те лек­ции и чрез об­щата педагогика, ние се опи­тах­ме да об­х­ва­нем чо­веш­ко­то съ­щес­т­во на­й-­нап­ред от душевна, а пос­ле и от ду­хов­на глед­на точка. Днес ще про­дъл­жим по-нататък. Разбира се, ние неп­ре­къс­на­то ще се на­тък­ва­ме на понятия, ко­ито са об­щоп­ри­ети в пе­да­го­ги­ка­та и психологията.

Ако раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка от ду­шев­на глед­на точка, не­съм­не­но глав­на­та те­жест ще пад­не вър­ху два­та ос­нов­ни принципа, ан­ти­па­ти­ята и симпа- тията, ле­жа­щи в ос­но­ва­та на кос­ми­чес­ки­те закономерности; ако оба­че го раз­г­леж­да­ме от ду­хов­на глед­на точка, не­съм­не­но ак­цен­тът ще пад­не въ- р­ху раз­лич­ни­те със­то­яния на съзнанието. Вчера ние се за поз­нах­ме с три­те със­то­яния на съз­на­ни­ето - с будното, съ­нищ­но и спя­що съзнание, ка­то посочихме, че те са съ­от­вет­но свър­за­ни с мисленето, чув­с­т­ва­та и волята.

Всеки вид раз­би­ра­не изис­к­ва съ­пос­та­вя­не на нещата. Тази ме­то­ди­чес­ка за­бе­леж­ка е важ­на и аз спе­ци­ал­но я подчертавам. Насочим ли към све­та на­ши­те поз­на­ва­тел­ни стремежи, ние за­поч­ва­ме с наблюдението. Ние
при­бяг­ва­ме или до на­ши­те сетива, как­то обик­но­ве­но пос­тъп­ва­ме в живо- та, или - в ре­зул­тат на оп­ре­де­ле­но раз­ви­тие - наб­лю­да­ваме с по­мощ­та на ду­ша­та и Духа, т.е. с по­мощ­та на Имагинацията, Инспирацията и Интуи- цията. Обаче ду­хов­но­то наб­лю­де­ние е съ­що един вид „наблюдение" и за да бъ­де то пълно, не­об­хо­ди­мо е пра­вил­но раз­би­ра­не на наб­лю­да­ва­ни­те про­це­си и явления. А ние мо­жем да разбираме, са­мо ако срав­ня­ва­ме и съ­пос­та­вя­ме нещата, ко­ито виж­да­ме в Космоса и в за­оби­ка­ля­щия ни свят. Вие ще си из­г­ра­ди­те точ­ни по­ня­тия за тялото, ду­ша­та и Духа, на­й-ве­че ако об­х­ва­не­те це­лия жиз­нен път на човека. Само че след­ва да има­те предвид: те­зи съпоставки, за които загатвам, пред­с­тав­ля­ват са­мо на­чал­ни­те сте­пе­ни на разбирането. Понятията, до които, сти­га­те по то­зи на- чин, се нуж­да­ят от по­-на­та­тъш­но развитие.

Ако си пред­с­та­ви­те ед­но но­во­ро­де­но дете, с не­го­ви­те движения, фор­ми и звуци, Вие ще по­лу­чи­те и един об­раз на чо­веш­ко­то тяло. Обаче то­зи об­раз ще бъ­де цялостен, са­мо ако го съ­пос­та­ви­те с образа, ха­рак­те­рен за сред­на­та и за стар­чес­ка­та въз­раст на човека. В сред­на­та си възраст, чо­ве­кът е по­-с­ко­ро ду­шев­но същество, а в стар­чес­ка­та - по­-с­ко­ро ду­хов­но същество. Последното твър­де­ние лес­но мо­же да се оспори. Мнозина ще възразят: Но как, ни­ма дос­та стар­ци не по­каз­ват приз­на­ци на слабоумие?

Това твър­де­ние упо­ри­то се под­дър­жа от хо­ра с ма­те­ри­алис­ти­чен свето- глед, ко­ито чес­то се по­зо­ва­ват на допускането, че до­ри та­къв го­лям дух ка­то Кант съ­що би ста­нал сла­бо­умен с нап­ред­ва­не­то на възрастта. Тези фак­ти и възражения, об­що взето, са верни. Само че с тях ма­те­ри­алис­ти­те съв­сем не до­каз­ват това, ко­ето ис­кат да докажат. Защо­то и Кант, пре­ди да зас­та­не пред Портата на смъртта, бе­ше мно­го по-мъдър, от­кол­ко­то в сво­ето детство; са­мо че на мла­ди­ни тя­ло­то му бе­ше в със­то­яние да въз­п­ри­ема всич­ко онова, ко­ето ид­ва­ше от не­го­ва­та мъдрост; ето за­що той пос­тиг­на та­зи ви­со­ка сте­пен на съз­на­ние във фи­зи­чес­кия живот. Напро- тив, в стар­чес­ка възраст, тя­ло­то ста­на нес­по­соб­но да въз­п­ри­ема това, ко­ето ид­ва­ше от Духа. Тялото прес­та­на да бъ­де под­хо­дящ ин­с­т­ру­мент на Духа. Ето за­що на фи­зи­чес­кия план, Кант не мо­же­ше да сти­га до съз­на­ни­ето за това, ко­ето жи­ве­еше в не­го­вия дух.

Въпреки при­вид­на­та ар­гу­мен­та­ция на то­ку що спо­ме­на­то­то възражение, тряб­ва да сме наясно: в нап­ред­на­ла­та си въз­раст чо­век ста­ва все по-мъдър, все по-духовен, все по­-б­ли­зо до Духовете. Ето за­що при старци, ко­ито са съх­ра­ни­ли плас­тич­на­та си и жиз­не­на си­ла до­ри в нап­ред­на­ла възраст, ние мо­жем да ви­дим ду­хов­ни­те им ка­чес­т­ва в тех­ния пър­во­на­ча­лен вид. Да, има и та­ки­ва случаи.

Преди вре­ме в Берлин жи­ве­еха два­ма професори. Единият бе­ше Михе- лет*43, хегелиянец, на по­ве­че от 90 години. Този ду­хов­но из­диг­нат чо- век, ма­кар и тол­ко­ва възрастен, про­дъл­жа­ва­ше да че­те сво­ите лек­ции
като хо­но­ру­ван професор. Другият бе­ше Целер, един до­бър поз­на­вач на гръц­ка­та философия. В срав­не­ние с Михелет, той бе­ше прос­то мла­деж със сво­ите 70 години. Но той чес­то се оп­лак­ва­ше от бре­ме­то на старост- та, от това, че не мо­же да че­те сво­ите лекции, ко­ито из­г­леж­да­ли труд­но раз­би­ра­еми до­ри за са­мия него. Обаче Михелет ви­на­ги казваше: Не раз­би­рам Целер; как бих мо­гъл аз да че­та лек­ции цял ден, а Целер, кой­то е в сво­ята младост, да се оплаква, че то­ва му стру­ва­ло тол­ко­ва мно­го уси- лия!

Виждате, следователно, как в от­дел­ни лич­нос­ти се съх­ра­ня­ва до на­й-дъл­бо­ка ста­рост това, ко­ето прос­то бли­ка от Духа.

Напротив, ако раз­г­ле­да­ме про­яви­те на чо­ве­ка в сред­на­та му възраст, ще стиг­нем до на­чал­ни­те мо­мен­ти в наб­лю­де­нието на не­го­ва­та ду­шев­на същност. Ето за­що в та­зи въз­раст чо­век мо­же да из­г­леж­да твър­де бе­ден или твър­де бо­гат от към ду­шев­ни качества. Защото ду­шев­ни­те ка­чес­т­ва за­ви­сят от чо­веш­ка­та свобода, как­то и от възпитанието. Обстоятелство- то, че мно­го хо­ра са ду­шев­но ог­ра­ни­че­ни в сво­ята сред­на възраст, съв­сем не означава, че то­зи въз­рас­тов пе­ри­од се от­ли­ча­ва с бед­на душев- ност. Ако срав­ним несъзнателната, под­виж­на и спон­тан­на те­лес­на при­ро­да на мал­ко­то де­те със спо­кой­на­та и съ­зер­ца­тел­на при­ро­да на стареца, ще ус­та­но­вим от ед­на стра­на ак­тив­но­то и под­виж­но дет­с­ко тяло, а от дру­га страна, ед­но тяло, чи­ито фи­зи­чес­ки жи­вот ос­та­ва на за­ден план, ед­но тяло, ко­ето - бих ка­зал - от­ри­ча са­мото се­бе си.

Насочим ли пог­ле­да си към ду­шев­ния свят на човека, ще видим, че той но­си в се­бе си мисленето, чув­с­т­ва­та и волята. Вгледаме ли се в ду­шев­ния свят на детето, ще се убе­дим в тяс­на­та връз­ка меж­ду не­го­ви­те чув­с­т­ва и воля. Бихме мог­ли до­ри да кажем, че при де­те­то чув­с­т­ва и во­ля са срас­на­ли в ед­но цяло. Когато то се дви­жи или подскача, дви­же­ни ята му в то­зи мо­мент от­го­ва­рят на не­го­ви­те чувства; то прос­то не е в със­то­яние да раз­г­ра­ни­чи дви­же­ни­ята от чувствата.

В стар­чес­ка­та въз­раст не­ща­та не из­г­леж­дат така. Там свър­за­ни са мис­ле­не­то и чувствата, а во­ля­та се проявява, та­ка­ва се каже, самостоятелно. Следователно, чо­веш­ки­ят жи­вот про­ти­ча по та­къв начин, че чувствата, ко­ито пър­во­на­чал­но са свър­за­ни с волята, пос­те­пен­но се ос­во­бож­да­ват от нея. При въз­пи­та­ни­ето ние сме из­п­ра­ве­ни тък­мо пред то­зи проблем: еман­ци­пи­ра­не­то на чув­с­т­ва­та от волята. Сега, ос­во­бо­де­ни­те от во­ля­та чувства, се свър­з­ват с мисленето. Ние ще под­гот­вим де­те­то за след­ва­щи­те въз­рас­то­ви периоди, са­мо ако под­по­ма­га­ме ос­во­бож­да­ва­не­то на чув­с­т­ва­та от волята; ед­ва тогава, в зря­ла въз­раст - ве­че ка­то мъж или же­на - де­те­то ще съ­умя­ва да свър­з­ва ос­во­бо­де­ни­те чув­с­т­ва със сво­ето позна- ние.

Защо се вслуш­ва­ме в старците, ко­га­то те спо­де­лят сво­ите лич­ни опит- ности? Защото в хо­да на живота, те са свър­зали лич­ни­те си усе­ща­ния със сво­ите по­ня­тия и идеи. Те не ни за­ни­ма­ват с теории, а с лич­ни­те си емо­ци­онал­ни изживявания, интегрирани, та­ка да се каже, в тех­ни­те по­ня­тия и идеи. При стареца, у ко­го­то чув­с­т­ва­та са на­ис­ти­на свър­за­ни с мисленето, по­ня­ти­ята и иде­ите зву­чат топло, те са имен­но лични, кон- кретни, истинни; до­ка­то при мъ­жа и же­на­та в зря­ла възраст, по­ня­ти­ята и иде­ите са по­-с­ко­ро теоретични, абстрактни, зву­чат книжно.

Характерна осо­бе­ност в раз­ви­ти­ето на чо­веш­ки­те ду­шев­ни спо­соб­нос­ти е, че „чув­с­т­ве­на­та воля" на де­те­то пре­рас­т­ва в „чув­с­т­ве­но­то мислене" на стареца. Между две­те край­ни със­то­яния се прос­ти­ра це­лия чо­веш­ки жи­вот и - ка­то въз­пи­та­те­ли - ние ще го ут­вър­дим и подпомогнем, са­мо ако раз­г­леж­да­ме те­зи не­ща от пра­вил­на­та глед­на точка.

Нека да напомня, че все­ки вид наб­лю­де­ние за­поч­ва с нещо, ко­ето всич­ки пси­хо­ло­гии оп­ре­де­лят ка­то усещане. Когато ед­но или дру­го от на­ши­те се­ти­ва се до­кос­нат до окол­ния свят, на­й-­нап­ред въз­ник­ва усещането. Ние усе­ща­ме цветове, звуци, топлина, студ и т.н.

Но ако при­емем опи­са­ни­ята на днеш­ни­те психолози, ние изоб­що ня­ма да стиг­нем до точ­на пред­с­та­ва за същ­нос­т­та на усещането. Произнасяй- ки се вър­ху усещането, те казват: Там, във външ­ния свят про­ти­ча оп­ре­де­лен фи­зи­чес­ки про­цес и не­го­ви­те виб­ра­ции или треп­те­ния сти­гат до на­ши­те се­тив­ни ор­га­ни ка­то пре­диз­вик­ват един или друг вид дразнене. Психолозите охот­но го­во­рят за „дразнене", но с то­ва те не ни каз­ват ни- що. Вярно е, че има връз­ка меж­ду „дразнене", „се­ти­вен орган" и „усеща- не", но как про­ти­ча це­лия про­цес - днеш­на­та на­ука и днеш­на­та пси­хо­ло­гия изоб­що не са в със­то­яние да обяснят.

Нека ос­та­вим нас­т­ра­на пси­хо­ло­ги­чес­ки­те де­фи­ни­ции и изводи, не­ка по­-доб­ре да вник­нем в са­ма­та при­ро­да на усе­ща­не­то и да пос­та­вим въпро- са: Коя от ду­шев­ни­те си­ли е на­й-с­род­на с усещането?

За днеш­ни­те пси­хо­ло­зи не­ща­та са ясни; те вед­на­га от­на­сят усе­ща­ни­ята към мис­лов­на­та дейност и заявяват: Най-напред ние усещаме, пос­ле въз- приемаме, из­г­раж­да­ме си пред­с­та­ви и по­ня­тия и т.н. Да, външ­но пог­лед­на то, та­зи пос­ле­до­ва­тел­ност е логична, са­мо че тя е без­к­рай­но да­леч от дейс­т­ви­тел­на­та същ­ност на усещането.

Ако чрез дос­та­тъч­но упо­ри­то са­мо­наб­лю­де­ние чо­век по­ис­ка да вник­не в те­зи неща, той ра­но или къс­но ще се убеди: Усещането има во­лев ха­рак­тер и са­мо до­пъл­ни­тел­но е обаг­ре­но от чув­с­т­ве­ни елементи. И пре­ди всичко, то ня­ма ни­що об­що с мисленето, с познанието; то е свър­за­но с чув­с­т­ве­на­та во­ля или с во­ле­ви­те чувства.

Аз съв­сем не зная, как­ва част от днеш­ни­те пси­хо­ло­зи - естествено, не­въз­мож­но е да се поз­на­ват всич­ки съв­ре­мен­ни пси­хо­ло­гии - до­пус­кат
ня­как­ва род­с­т­ве­на връз­ка меж­ду усе­ща­не­то и волята. Когато го­во­ря за род­с­т­во­то меж­ду усе­ща­не и воля, то­ва не е съв­сем точно, по­не­же усе­ща­не­то има род­с­т­во как­то с чув­с­т­ве­на­та воля, та­ка и с во­ле­вите чувства. И все пак един психолог, от­ли­ча­ващ се с доб­ра наблюдателност, ус­пя да от­к­рие връз­ка­та меж­ду усе­ща­не и чувства. Става ду­ма за Мориц Бене- дикт от Виена*44. Впрочем не­го­ва­та „Психология", в ко­ято има не­що твър­де особено, е поч­ти непозната. На пър­во място, Мориц Бенедикт е спе­ци­алист по кри­ми­нал­на антропология, а пи­ше и тру­до­ве по психоло- гия. На вто­ро място, той е естествоизпитател, а в съ­що­то вре­ме пи­ше вър­ху зна­че­нието на по­етич­но­то из­кус­т­во за въз­пи­та­ни­ето и до­ри ана­ли­зи­ра ху­до­жес­т­ве­ни творби, за да по­ка­же как мо­гат да се из­пол­з­ват в хо­да на възпитанието. Тук има не­що смущаващо: то­зи чо­век ис­ка да ос­та­не учен, а твърди, че пси­хо­ло­зи­те имат нуж­да от писателите. И на тре­то мя- сто: той е евреин, а пос­ве­ща­ва сво­ята „Психология" на ка­то­ли­чес­кия све­ще­ник - фи­ло­соф към те­оло­ги­чес­кия фа­кул­тет на Виенския универ- ситет, Лауренц Мюлнер. Три на­ис­ти­на сму­ща­ва­щи подробности, ко­ито пре­чат на про­фе­си­онал­ни­те пси­хо­ло­зи да при­емат се­ри­оз­но не­го­ви­те изводи. Но ако раз­лис­ти­те не­го­ва­та „Психология", Вие ще ус­та­но­ви­те из­к­лю­чи­тел­но мно­го спо­луч­ли­ви и ос­т­ро­ум­ни разсъждения, въп­ре­ки че в ос­но­ва­та си тя е погрешна, за­що­то по­чи­ва на ед­но ма­те­ри­алис­ти­чес­ко схва­ща­не за света. Като цяло, кни­га­та ня­ма го­ля­ма стойност, оба­че от­дел­ни­те наб­лю­де­ния са превъзходни. Човек тряб­ва да се въз­пол­з­ва от ед­но доб­ро обяснение, не­за­ви­си­мо къ­де ще го срещне. Един до­бър наб­лю­да­тел не би­ва да под­це­ня­ва пос­ти­же­ни­ята на Мориц Бенедикт са­мо по­ра­ди не­до­пус­ти­ма­та ос­нов­на тен­ден­ция в не­го­ви­те съчинения.

И така, усе­ща­не­то е нещо, ко­ето има връз­ка как­то с во­ле­ви­те чувства, та­ка и с чув­с­т­ве­на­та воля. Освен това: там, къ­де­то се прос­ти­ра чо­веш­ка­та се­тив­на сфе­ра - а гру­бо казано, ние но­сим се­ти­ва­та във външ­на­та стра­на на на­ше то тя­ло -, там ние откриваме, по­не в из­вес­тен сми­съ­л,­чув­с­т­ве­на­та во­ля и во­ле­ви­те чувства. Нека да пог­лед­нем та­зи схе­ма­тич­на рисунка: Откъм външ­на­та по­вър­х­ност на чо­ве­ка - мо­ля Ви да не за- бравяте, че то­ва е са­мо ед­на схе­ма - ние има­ме се­тив­на­та сфера, къ­де­то от­к­ри­ва­ме во­ле­ви­те чув­с­т­ва и чув­с­т­ве­на­та воля. Но как­во из­вър­ш­ва­ме ние в та­зи те­лес­на повърхност, до­кол­ко­то там е раз­по­ло­же­на и се­тив­на­та сфера?

Тук ние осъ­щес­т­вя­ва­ме ед­на дейност, ко­ято се на­ми­ра меж­ду съ­ну­ва­не­то и спането; бих­ме мог­ли да я на­ре­чем „съ­ну­ва­що спане" или „спя­що сънуване". Защото ние спим не са­мо през нощта, в пе­ри­фе­ри­ята на на­ше­то тя­ло ние неп­ре­къс­на­то спим и - ка­то чо­веш­ки съ­щес­т­ва - изоб­що не ус­пя­ва­ме да про­ник­нем в ис­тин­с­ка­та същ­ност на усещанията, по­не­же в та­зи област, къ­де­то се на­ми­рат те, ние спим сънувайки, или съ­ну­ва­ме

спейки. Психолозите прос­то не забелязват, че причината, по­ра­ди ко­ято не мо­жем да си обяс­ним чо­веш­ки­те усе­ща­ния е къщата, ко­ято сут­рин след пробуждане, ни пре­чи яс­но да си при­пом­ним съ­дър­жа­ни­ето на на­ши­те сънища. Вие виждате, че по­ня­ти­ята „сън" и „спане" имат съв­сем раз­лич­но зна­че­ние от това, ко­ето им при­пис­ва­ме в обик­но­ве­ния живот. Обикновено свър­з­ва­ме „спането" с представата, че през нощта, ко­га­то ле­жим в леглото, ние „спим". Ние съв­сем не предполагаме, че то­ва спа­не е нещо, ко­ето има мно­го по­-го­лям об­х­ват и че ние неп­ре­къс­на­то спим - там, в по­вър­х­нос­т­та на на­ше­то тяло, къ­де­то до­пъл­ни­тел­но се на­мес­ват и сънищата. А те­зи „сънища" не са ни­що друго, ос­вен се­тив­ни­те усеща- ния, пре­ди да бъ­дат об­х­ва­на­ти от на­шия разум, от на­ше­то мислене.

Волевата и чув­с­т­ве­на сфе­ра на де­те­то съ­що са свър­за­ни с не­го­ви­те сетива. Ето за­що ние ви­на­ги подчертаваме, че ин­те­лек­ту­ал­но­то въз­пи­та­ние на де­те­то има не­що об­що и с не­го­ва­та воля; за­що­то чрез всичко, ко­ето де­те­то виж­да и възприема, ние тряб­ва да под­сил­ва­ме не­го­ви­те чув­с­т­ва и воля; в про­ти­вен слу­чай ние сме в раз­рез със са­ма­та се­тив­на при­ро­да на детето. Към стареца, на­ми­ращ се в за­ле­за на своя живот, ние мо­жем да го­во­рим по друг начин, за­що­то не­го­ви­те усе­ща­ния са пре­тър­пе­ли из­вес­т­на метаморфоза. При ста­ре­ца усе­ща­ни­ята са пре­ми­на­ли от чув­с­т­ве­на­та во­ля към чув­с­т­ве­но­то мислене, с ед­на дума, те са ста­на­ли дру- ги. Тук те имат по­-с­ко­ро мис­ло­вен ха­рак­тер и носят в се­бе си мно­го по­-го­ля­мо спокойствие, за­що­то са за­щи­те­ни от ата­ки­те на волята. За ста­ре­ца мо­жем да кажем, че усе­ща­ни­ята ве­че сто­ят бли­зо до понятията, до идеите.

Обикновено пси­хо­ло­зи­те не пра­вят та­зи фи­на раз­ли­ка в усещанията. За тях стар­чес­ки­те усе­ща­ния и дет­с­ки­те усе­ща­ния са ед­ни и същи, по­не­же усе­ща­не­то е ви­на­ги усещане. Тук сме из­п­ра­ве­ни приб­ли­зи­тел­но пред съ­ща­та логика, ко­ято от­к­ри­ва­ме в думите: Бръсначът е нож, сле­до­ва­тел­но


не­ка да на­ре­жем с не­го месото, по­не­же но­жът е нож! Хората чес­то си из­г­раж­дат по­ня­тия ка­то тъл­ку­ват думите. Обаче то­ва не тряб­ва да се пра- ви; по­ня­ти­ята след­ва да се из­в­ли­чат от фактите.

Усещанията са не­що жи­во и съ­що под­ле­жат на развитие, та­ка че при де­те­то те имат по­-с­ко­ро во­лев ха­рак­те­р, ­до­ка­то при ста­ре­ца по­каз­ват по­-ско­ро разсъдъчен, ин­те­лек­ту­ален характер. Естествено, за чо­ве­ка е мно­го по­-лес­но да из­в­ли­ча всич­ко от думите; но сре­щат се и та­ки­ва тълкува- тели, ко­ито мо­гат да ни хвър­лят в ис­тин­с­ки ужас.

Наскоро имах въз­мож­ност да раз­го­ва­рям с мой съученик, след ка­то дъл­го вре­ме не бях­ме се виждали. С не­го учих­ме в ед­но ос­нов­но училище, пос­ле аз пос­тъ­пих в ре­ал­на гимназия, а той - в учи­тел­с­ки институт, при то­ва в Унгария. Така из­г­леж­да­ха не­ща­та през 70-те го­ди­ни на ми­на­лия век. Но ето че се срещ­нах­ме и, меж­ду другото, за­поч­нах­ме раз­го­вор за светлината. От уни­вер­си­тет­с­кия курс по фи­зи­ка все­ки научава, че свет­ли­на­та има не­що об­що с треп­те­ни­ята на ете­ра и т.н. Това би мог­ло да се раз­г­леж­да по­не ка­то ед­на от при­чи­ни­те за светлината. Моят ня­ко­га­шен съ­уче­ник оба­че заяви: Аз зная как­во пред­с­тав­ля­ва светлината: Светлина- та е при­чи­на за зрението!

Чиста иг­ра на думи! Ето как хо­ра­та си из­г­раж­дат по­ня­тия с по­мощ­та на думите. И лес­но мо­жем да си пред­с­та­вим как­во се пред­ла­га на ученици- те, ка­то знаем, че то­зи гос­по­дин по­-къс­но сам обу­ча­ва ка­то учи­тел сто­ти­ци деца, чак до сво­ето пенсиониране.

Ние тряб­ва да ос­та­вим ду­ми­те нас­т­ра­на и да се при­дър­жа­ме към ду­ха на нещата. Искаме ли да вник­нем в нещо, не тряб­ва вед­на­га да се за­ла­вя­ме за думите, а тряб­ва да по­тър­сим дейс­т­ви­тел­ни­те съотношения. Ако по­тър­сим про­из­хо­да на ду­ма­та ,Дух" в лин­г­вис­тич­ни­те из­с­лед­ва­ния на Фриц Маутнер*45, ще от­к­ри­ем бли­зост меж­ду „Дух" (Geist) и „пяна" (Gischt) или „газ" (Gas). Да, из­вес­т­на бли­зост има, но ако раз­чи­та­ме на по­доб­ни обяснения, ня­ма да стиг­нем до никъде. За съжаление, те­зи ме­то­ди се при­ла­гат често, осо­бе­но при тъл­ку­ва­не На Библията. Ето за­що Библията е она­зи книга, ко­ято по­ве­че­то хо­ра и на­й-­ве­че съв­ре­мен­ни­те теолози, раз­би­рат най-зле.

С дру­ги думи, ис­ка­ме ли да стиг­нем до ед­но точ­но по­ня­тие за Духа, ня­ма за­що да раз­чи­та­ме на етимологията; не­об­хо­ди­мо е, в случая, да срав­ним из­жи­вя­ва­ни­ята на дет­с­ко­то тя­ло с те­зи на стареца. Съпоставяйки дейс­т­ви­тел­ни­те факти, ние сти­га­ме до ре­ал­ни и точ­ни понятия.

И така, ние сти­га­ме до ед­но ре­ал­но и точ­но по­ня­тие за усещането, ко­га­то знаем: то въз­ник­ва в те­лес­на­та пе­ри­фе­рия на де­те­то под фор­ма­та на во­ле­ви чув­с­т­ва или чув­с­т­ве­на воля, за­що­то те­лес­на­та пе­ри­фе­рия на де- тето, срав­не­на с не­го­ва­та вътрешност, прос­то спи и на­ред с това, сънува. Следователно, Вие сте буд­ни не са­мо във Вашето мислене, а по на­ча­ло
сте буд­ни на­й-­ве­че във вът­реш­нос­т­та на Вашето тяло. В не­го­ва­та пе­ри­фе­рия Вие неп­ре­къс­на­то спите. И по-нататък: Това, ко­ето ста­ва в об­к­ръ­же­ни­ето на тялото, или по­-доб­ре казано, в не­го­ва­та периферия, се из­вър­ш­ва съ­що и в главата, а в още по­-го­ля­ма сте­пен го от­к­ри­ва­ме в мускули- те, в кръвта. Да, там вът­ре чо­ве­кът неп­ре­къс­на­то спи и сънува. В пе­ри­фе­ри­ята си той съ­що спи и сънува, но в още по­-го­ля­ма сте­пен той пра­ви то­ва там, „вътре". Ето за­що всичко, ко­ето има не­що об­що с на­ши­те чув­с­т­ва и воля, фак­ти­чес­ки е по­то­пе­но в дъл­бок сън. А къ­де впро­чем сме будни? Будни сме ето тук, в меж­дин­на­та зо­на (рис.10)

От ду­хов­на глед­на точ­ка ние мо­жем да ло­ка­ли­зи­ра­ме про­це­си­те на буд­но­то и спя­що съз­на­ние по след­ния начин. През пе­ри­ода меж­ду смър­т­та и но­во­то раж­да­не чо­ве­кът е дейс­т­ви­тел­но бу­ден са­мо в та­зи меж­дин­на зона, до­ка­то в своята пе­ри­фе­рия и във вът­реш­ни­те си ор­га­ни той на­ис­ти­на спи. Какво пред­с­тав­ля­ват органите, ко­ито са раз­по­ло­же­ни в та­зи меж­дин­на зона? Те не са ни­що друго, ос­вен това, ко­ето на­ри­ча­ме нер­ви или нер­вен апарат. Нервният апарат, зас­тъ­пен на­й-­ве­че в чо­веш­ка­та глава, из­п­ра­ща сво­ите раз­к­ло­не­ния как­то към външ­на­та те­лес­на повърхност, та­ка и към вът­реш­ни­те органи; а по сре­да­та са раз­по­ло­же­ни мозъка, гръ- б­нач­ния мо­зък и слън­че­вия сплит. Ето кое ни да­ва въз­мож­ност да сме будни! Най-будни сме там, къ­де­то нер­ви­те са раз­ви­ти в на­й-­сил­на сте- пен.

Обаче нер­в­на­та сис­те­ма се на­ми­ра в твър­де осо­бе­ни от­но­ше­ния към Духа. Тази ор­ган­на сис­те­ма е под­ло­же­на на не пре­къс­на­та­та тен­ден­ция да се разпада, да се минерализира. Ако у един жив чо­век Вие бих­те мог­ли да от­де­ли­те не­го­ва­та нер­в­на сис­те­ма от мускулната, кръ­вот­вор­на и кос­т­на сис­те­ма - но не забравяйте, че кос­т­на­та сис­те­ма е из­вън­ред­но близ­ка до нер­в­на­та -, от жи­вия чо­век би ос­та­нал са­мо един труп. В сво­ята нер­в­на сис­те­ма чо­ве­кът неп­ре­къс­на­то умира. Нервната сис­те­ма е единствената, ко­ято ня­ма не­пос­ред­с­т­ве­но от­но­ше­ние към ду­хов­но­-ду­шев­ния свят. Кръвта, мус­ку­ли­те и т.н., всич­ки те имат не­пос­ред­с­т­ве­но от­но­ше­ние към ду­хов­ния свят, оба­че нер­в­на­та сис­те­ма пра­ви изключе- ние; ней­но­то от­но­ше­ние към ду­хов­но­-ду­шев­ния свят се свеж­да до това, че тя неп­ре­къс­на­то се стре­ми да се от­къс­не от чо­веш­кия организъм, ся­каш не му принадлежи. Докато дру­ги­те сис­те­ми „живеят" и имат не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с ду­хов­но­-ду­шев­ния свят, нер­в­на­та сис­те­ма неп­ре­къс­на­то умира; тя ся­каш пос­то­ян­но се об­ръ­ща към чо­ве­ка с думите: „Ти мо­жеш да се развиваш, по­не­же не ти пра­вя ни­как­ви спънки; по­не­же чис­то и прос­то аз не жи­вея тук!"

Ето своеобразието! Психолозите и фи­зи­оло­зи­те твърдят: нер­в­на­та сис­те­ма пред­с­тав­ля­ва връз­ка­та меж­ду се­ти­ва­та и мисленето. Защо? Само за­що­то тя неп­ре­къс­на­то бя­га от живота, са­мо за­що­то не съз­да­ва ни­как­ви


преч­ки пред мис­ле­не­то и се­тив­ни­те усе­ща­ния и, следователно, не по­раж­да ни­как­ви от­но­ше­ния спря­мо тях и ос­та­вя чо­ве­ка - та­ка да се ка­же - празен, що се от­на­ся до връз­ки­те му с ду­хов­но­-ду­шев­ния свят. От глед­на точ­ка на ду­хов­но­-ду­шев­ния свят, там къ­де­то са нервите, има праз­ни пространства. Ето за­що свръх­се­тив­ни­ят свят мо­же да про­яви се­бе си на­й-­ве­че там, къ­де­то са на­ли­це праз­ни пространства. И всич­ки ние тряб­ва да сме бла­го­дар­ни на нер­в­на­та система, че тя прос­то не­хае за ду­хов­но­-ду­шев­ния свят и че изоб­що не се за­ни­ма­ва с всич­ко онова, ко­ето и при­пис­ват пси­хо­ло­зи­те и физиолозите. Ако нер­ви­те би­ха вър­ши­ли са­мо в про­дъл­же­ние на пет ми­ну­ти това, ко­ето про­по­вяд­ват пси­хо­ло­зи и физио- лози, то­га­ва в те­зи пет ми­ну­ти ние ня­ма­ше да зна­ем аб­со­лют­но ни­що за све­та и за се­бе си: ние щях­ме да по­тъ­нем в дъл­бок сън. Защото в то­зи слу­чай нер­ви­те са­мо би­ха улес­ни­ли не­го­во­то настъпване.

Да, оба­че чо­век тряб­ва да про­яви из­вес­т­на твърдост, ко­га­то за­щи­та­ва сво­ите ис­ти­ни и убеж­де­ния в по­ле­то на фи­зи­оло­ги­ята и психологията, по­не­же хо­ра­та чес­то казват: Вие, антропософите, пос­та­вя­те све­та с гла­ва­та надолу!

Истината оба­че е тази, че тък­мо те сто­ят с гла­ва­та надолу, ма­кар че с по­мощ­та на ан­т­ро­по­соф­с­ка­та Наука за Духа те мо­гат да зас­та­нат на соб­с­т­ве­ни­те си нозе фи­зи­оло­зи­те казват: Органът на мис­ле­не­то е мо­зъ­ка и изоб­що нер­в­ната система. Истината е съв­сем друга: мо­зъч­на­та и нер­в­на­та сис­те­ма имат не­що об­що с мисленето, са­мо за­що­то те неп­ре­къс­на­то из­к­люч­ват се­бе си от чо­веш­кия ор­га­ни­зъм и по то­зи на­чин поз­во­ля­ват на мис­ле­не­то да се раз­гър­не докрай!

Моля Ви се­га да вник­не­те в следното. В се­тив­на­та сфера, ко­ято об­г­раж­да чо­ве­ка отвсякъде, неп­ре­къс­на­то про­ти­чат ре­ал­ни процеси, ко­ито са в не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с кос­ми­чес­ки­те про­це­си и явления. Нека да се спрем вър­ху светлината, ко­ято про­ник­ва в чо­ве­ка чрез окото. В окото, т.е. в се­тив­на­та сфера, се ра­зиг­ра­ва един ре­ален фи­зи­ко­-хи­ми­чес­ки про- цес. Той про­дъл­жа­ва и вът­ре в чо­веш­ко­то тяло, дос­ти­гай­ки до она­зи край­на точ­ка (тъм­ни­те ус­по­ред­ни ли­нии на рис.10), къ­де­то от­но­во до­би­ва фи­зи­ко­-хи­ми­чес­ка природа. Сега си представете, че сто­ите сре­щу ед­на ос­ве­те­на по­вър­х­ност и свет­лин­ни­те лъ­чи по­па­дат във Вашите очи. В тях вед­на­га се по­раж­дат фи­зи­ко­-хи­ми­чес­ки процеси, чи­ито пос­ле­ди­ци про­дъл­жа­ват навътре, в мус­ку­ли­те и кръв­та на човека. Тук оба­че въз­ник­ва ед­на праз­на зона. В та­зи праз­на зона, ко­ято всъщ­ност е оп­раз­не­на чрез нервите, да­леч не се ра­зиг­ра­ват са­мос­то­ятел­ни про­це­си ка­то те­зи в око­то или във вът­реш­ни­те органи; се­га тук нах­лу­ват са­ми­те външ­ни процеси: светлината, цве­то­ве­те и т.н. Следователно, в те­лес­на­та повърх- ност, къ­де­то са раз­по­ло­же­ни сетивата, се ра­зиг­ра­ват ре­ал­ни процеси, за­ви­се­щи от окото, ухото, се­ти­во­то за топ­ли­на и т.н. Подобни про­це­си се


ра­зиг­ра­ват и във вът­реш­ни­те ор­га­ни на човека, оба­че не и там, в меж­дин­на­та праз­на зона, къ­де­то са раз­по­ло­же­ни нервите; те прос­то „освобо- ждават" пространството, за да жи­ве­ем там с оне­зи сили, ко­ито нах­лу­ват от външ­ния свят. Окото Ви на­пъл­но про­ме­ня свет­ли­на­та и цве­то­вете. Обаче там, къ­де­то са нервите, там къ­де­то жи­во­тът ня­ма достъп, свет­ли­на­та и цве­то­ве­те не се променят, там Вие жи­ве­ете за­ед­но с тях. Вие сте от­къс­на­ти от се­тив­ния свят са­мо по от­но­ше­ние на се­тив­на­та сфера, а вът­ре в са­ми­те Вас, ка­то в ед­на обвивка, Вие съ­из­жи­вя­ва­те външ­ни­те при­род­ни процеси. Там са­ми­те Вие се прев­ръ­ща­те в светлина, в звуци; там външ­ни­те про­це­си се раз­г­ръ­щат свободно, за­що­то нер­ви­те не съз­да­ват ни­как­ви пречки, ка­къв­то е слу­чая с кръв­та и мускулите.

Сега Вие яс­но раз­би­ра­те зна­че­ни­ето на всич­ко това: по от­но­ше­ние на ед­на праз­на от към жи­вот зона, ние сме будни, до­ка­то по от­но­ше­ние на на­ша­та пе­ри­фе­рия ние спим, сънувайки, или съ­ну­ва­ме спейки. Ние сме на­пъл­но буд­ни са­мо в ед­на меж­дин­на зона, раз­по­ло­же­на меж­ду „външ- ния" и „вътрешния" свят. Така из­г­леж­дат не­ща­та в прос­т­ран­с­т­вен сми- съл.

Ако оба­че раз­г­леж­да­ме чо­ве­ка от ду­хов­на глед­на точка, длъж­ни сме да взе­мем в съ­об­ра­же­ние и фак­то­ра „време", осо­бе­но ко­га­то ста­ва ду­ма за три­те със­то­яния на съзнанието: будното, съ­ну­ва­що и спя­що съзнание.

Когато про­уч­ва­те да­ден предмет, Вие се стре­ми­те да го об­х­ва­не­те с. ця­ла­та буд­ност на Вашето съзнание. Когато се за­ни­ма­ва­те с него, ко­га­то мис­ли­те вър­ху него, Вие сте на­пъл­но будни. После Вие се от­к­ло­ня­ва­те в ед­на или дру­га посока. Вашите ин­те­ре­си и Вашето вни­ма­ние вед­на­га се прив­ли­чат от дру­ги неща. И как­во ста­ва с всич­ко онова, ко­ето бе­ше ан­га­жи­ра­ло Вашето вни­ма­ние до то­зи момент? То пос­те­пен­но зас­пи­ва и ко­га­то след вре­ме от­но­во си спом­ни­те за него, то се пробужда. Вие ще вник­не­те в те­зи важ­ни подробности, са­мо ако от­х­вър­ли­те всич­ки неби- валици, с ко­ито пси­хо­ло­зи­те обяс­ня­ват „запомнянето" и „забравянето", и ги за­ме­ни­те с ре­ал­ни и точ­ни понятия.

Какво пред­с­тав­ля­ват „спомените"? Те са един вид про­буж­да­не на оп­ре­де­лен ком­п­лекс от представи. А как­во е „забравянето"? Нищо друго, ос­вен зас­пи­ва­ме на представите. Изобщо, срав­ня­вай­ки ре­ал­ни из­жи­вя­ва­ния с ре­ал­ни понятия, Вие се из­ди­га­те над по­вър­х­нос­т­но­то и ме­ха­нич­но обяс­не­ние за нещата. Когато се са­мо­наб­лю­да­ва­те в буд­ност или пре­ди заспиване, а и ко­га­то наб­лю­да­ва­те за­сил­ва­не­то на друг човек, Вие сте из­п­ра­ве­ни пред един ре­ален процес. Тогава Вие от­на­ся­те забравянето, та­зи вът­реш­на ду­шев­на дейност не към ня­как­ва дума, а към един ре­ален процес; пос­ле ги срав­ня­ва­те и сти­га­те до заключението: Забравянето е са­мо зас­пи­ва­не в ед­на област, а спом­ня­не­то - про­буж­да­не в дру­га об- ласт.
Духовното об­х­ва­ща­не и раз­би­ра­не на све­та е въз­мож­но са­мо ако срав­ня­ва­те ре­ал­ни величини. За да вник­нем във вза­им­ни­те връз­ки меж­ду тя­ло­то и Духа, по­не в на­чал­но­то им развитие, ние срав­них­ме дет­с­ка­та и стар­чес­ка възраст; по съ­щи­ят на­чин мо­жем да срав­ним спом­ня­не­то и забра- вянето, от­на­сяй­ки ги към ре­ал­ни­те про­це­си на зас­пи­ва­нето и пробуж- дането.

Ето как­во е на­й-­ве­че не­об­хо­ди­мо за бъ­де­ще­то човечество: хо­ра­та да се про­бу­дят за дейс­т­ви­тел­ния свят. Днес хо­ра­та мис­лят един­с­т­ве­но с думи; те не мис­лят с ог­лед на дейс­т­ви­тел­ния свят. Нима съв­ре­мен­ни­ят чо­век мо­же да свър­же „запомнянето" с про­це­си­те на пробуждане? Той ще по­тъ­не във все­въз­мож­ни сло­вес­ни де­фи­ни­ции на „за­пом­нянето", оба­че ня­ма и да се опи­та да из­в­ле­че поз­на­ние за не­ща­та имен­но от дейс­т­ви­тел­ния свят.

Ето за­що Вие доб­ре разбирате: ко­га­то се опит­ва­ме да го­во­рим за „тро­ич­но­то ус­т­ройс­т­во на со­ци­ал­ния организъм", ко­ето е из­в­ле­че­но от жи­ва­та действителност, а не от ня­как­ви аб­с­т­рак­т­ни понятия, хо­ра­та се от­д­ръп­ват и на пър­во вре­ме не ги разбират, за­що­то не са свик­на­ли да из­в­ли­чат не­ща­та от дейс­т­ви­тел­ния свят. Те прос­то ня­мат по­ня­тия за нещата, ко­ито мо­гат да бъ­дат из­в­ле­че­ни от дейс­т­ви­тел­ния свят. А в на­й-­го­ля­ма сте­пен то­ва се от­на­ся за со­ци­алис­ти­чес­ки­те ли­де­ри и тех­ни­те из­кус­т­ве­ни теории, пред­с­тав­ля­ва­щи на­й-­дъл­бо­кия и не­въз­в­ра­тим упадък, свър­зан с ед­на праз­на иг­ра на думи. Обикновено хо­ра­та вярват, че имат точ­на пред­с­та­ва за света; оба­че за­поч­нат ли да говорят, те не из­ли­зат из­вън ку­хи­те ду­ми и фрази.

Споменавам те­зи неща, са­мо за­що­то те са пря­ко свър­за­ни с на­ша­та съв­ре­мен­на епоха. Обаче въз­пи­та­те­лят е длъ­жен да вник­не в ду­ха на епоха- та, по­не­же тряб­ва да вник­не и в са­ми­те деца, чи­ето въз­пи­та­ние той дър­жи в ръ­це­те си.


ОСМА ЛЕКЦИЯ

Щутгарт, 29.08.1919

Скъпи мои приятели,

Вчера посочих, че за да има­ме яс­на пред­с­та­ва за паметта, тряб­ва да я срав­ним с онези, дос­тъп­ни за външ­но­то наб­лю­де­ние процеси, как­ви­то са нап­ри­мер спа­не­то и бодърствуването. Така Вие ще се убедите, че пе­да­го­ги­чес­ки­те стре­ме­жи изис­к­ват - осо­бе­но във връз­ка с ду­хов­но­то фор­ми­ра­не на на­ши­те ос­нов­ни идеи - ед­но все по­-на­рас­т­ва­що срав­ня­ва­не на не­поз­на­ти­те и поз­на­ти факти.

Вие ве­ро­ят­но ще възразите: Да, оба­че спа­не­то и бо­дър­с­т­ву­ва­не­то са всъщ­ност още по­-за­га­дъч­ни от спом­ня­не­то и заб­ра­вя­не то, та­ка че с тях­на по­мощ ед­ва ли ще си обяс­ним нещата. И все пак: Ако вни­ма­тел­но
наб­лю­да­ва­ме пос­ле­ди­ци­те от сму­те­ния сън, лес­но ще стиг­нем до оне­зи раз­с­т­ройс­т­ва в чо­веш­кия ду­ше­вен живот, ко­ито възникват, ко­га­то заб­ра­вя­не­то не се на­ми­ра в хар­мо­ния със спомнянето. От ежед­нев­на­та прак­ти­ка доб­ре знаем, че се нуж­да­ем от дос­та­тъч­но про­дъл­жи­те­лен сън, за­що­то в про­ти­вен слу­чай Азовото съз­на­ние ста­ва все по­-с­ла­бо и по-слабо, та­ка че в оп­ре­де­лен мо­мент то ста­ва дос­тъп­но за всич­ки външ­ни въздействия, ко­ито на­пи­рат към чо­веш­кия Аз. Дори на­й-­нез­на­чи­тел­ни­те сму­ще­ния в съня, как­во­то е на при­мер безсънието, ще пот­вър­дят след- ното.

Нека да предположим, че през из­тек­ла­та нощ Вие сте спа­ли зле. Аз ня­мам предвид, раз­би­ра се, без­сън­ни­те нощи, пре­ка­рани в усър­д­на работа; в то­зи слу­чай обяс­не­ни­ето е съв­сем друго. Да приемем, следователно, че не сте спа­ли по­ра­ди ня­как­во те­лес­но неразположение, по­ра­ди ко­ма­ри и т.н. Още на след­ва­щия ден мо­же би Вие ще установите, че външ­ни­те се­тив­ни впе­чат­ле­ния Ви за­ся­гат по един твър­де неп­ри­ятен начин. Вие сте станали, та­ка да се каже, из­вън­ред­но „чувствителни", що се от­на­ся до Вашия Аз.

Обаче точ­но по съ­щия на­чин из­г­леж­дат и нещата, ко­га­то ние пре­диз­вик­ва­ме неп­ра­вил­ни съ­от­но­ше­ния меж­ду заб­ра­вя­не и запомняне. И ко­га се по­лу­ча­ва това? Тогава, ко­га­то ние не мо­жем съз­на­тел­но да ре­гу­ли­ра­ме те­зи два процеса. Има твър­де мно­го хо­ра - и то­ва про­ли­ча­ва още в ран­но­то детс­т­во - ко­ито прос­то „дремят". Те се от­да­ват пре­ка­ле­но сил­но на външ­ни­те впечатления, оба­че не ус­пя­ват да ги подредят, ни­то пък да се свър­жат с тях чрез своя Аз. Но по то­зи начин, след ка­то не са свър­за­ни как­то тряб­ва с външ­ния свят, те „дремят" и в сво­ите представи. В стре­ме­жа си да раз­бе­рат нещо, те съв­сем не тър­сят съз­на­тел­ния дос­тъп до сък­ро­вищ­ни­ца­та на сво­ите представи, а им поз­во­ля­ват да из­п­лу­ват ка­то от са­ми­те се­бе си. По явя­ва се ту една, ту дру­га представа; съз­на­тел­на­та во­ля тук на­-пъл­но липсва. Може да се каже, че опи­са­но­то ду­шев­но със­то­яние е ха­рак­тер­но за мно­го хора, а осо­бе­но чес­то то се сре­ща тък­мо в дет­с­ка възраст.

Спомнянето и заб­ра­вя­не­то мо­гат да бъ­дат пос­та­ве­ни в сфе­ра­та на во­ле­ва­та активност, ако знаем, че съ­нят и бо­дър­с­т­ву­ва не­то имат пря­ко от­но­ше­ние към тях. Сега ид­ва ред да пос­та­вим въпроса: Как въз­ник­ват спо- мените?

Те въз­ник­ват по­ра­ди това, че во­ля­та - в ко­ято ние дъл­бо­ко спим - ула­вя оп­ре­де­ле­на пред­с­та­ва от об­лас­т­та на без­съз­на­ние то и я от­на­ся „горе" в об­лас­т­та на съзнанието. Точно как­то чо­веш­ки­ят Аз и чо­веш­ко­то ас­т­рал­но тя­ло са извън, фи­зи­чес­кото и етер­но тя­ло през пе­ри­ода меж­ду зас­пи­ва­не­то и пробуждането, за да нат­ру­пат си­ли в ду­хов­ния свят, чрез ко­ито ще ос­ве­жат етер­но­-фи­зи­чес­кия организъм, та­ка и от си­ла­та на спя­ща­та
во­ля ид­ва това, ко­ето се по­раж­да в про­це­са на спом­ня­нето. Обаче во­ля­та е имен­но спя­ща и при де­те­то Вие не сте в със­то­яние да я ан­га­жи­ра­те в един или друг вид дейност. Защото, ако апе­ли­ра­те към дет­с­ка­та воля, е все ед­но да на­пом­ня­те на един човек, че в съ­ня си той тряб­ва да е чес­тен и почтен, за да вне­се те­зи ка­чес­т­ва в живота, ко­га­то се про­бу­ди на след­ва­ща­та сутрин. Следователно, ние не мо­жем да разчитаме, че в оп­ре­де­лен мо­мент спя­ща­та во­ля ще се пробуди, за да ре­гу­ли­ра жи­во­та на спо- мените. Какво мо­же да се нап­ра­ви в то­зи случай? Естествено, чо­век не мо­же да бъ­де при­нуж­да­ван в те­зи неща, оба­че въз­пи­та­вай­ки детето, въз­пи­та­вай­ки ця­лос­т­ния човек, ние сме в със­то­яние да ус­ко­рим из­г­раж­да­не­то на та­ки­ва душевни, те­лес­ни и ду­хов­ни навици, ко­ито да мо­би­ли­зи­рат во­ля­та във все­ки кон­к­ре­тен случай. Нека да раз­г­ле­да­ме не­ща­та по-отблизо.

Да предположим, че има­ме за цел да про­бу­дим у детето, и то чрез под­хо­дя­щи средства, един жив ин­те­рес към жи­во­тин­с­кото царство. Естест- вено, то­зи ин­те­рес не мо­же да въз­ник­не за един ден. Необходимо е ця­ло­то обу­че­ние да бъ­де за­мис­ле­но по та­къв начин, че все по­ве­че и по­ве­че да за­сил­ва ин­те­ре­сът към жи­во­тин­с­кия свят. Ако ед­но де­те е обу­ча­ва­но по то­зи начин, не­го­ва­та во­ля ще му поз­во­ля­ва да из­в­ли­ча от под­съз­на­ни­ето осо­бе­но под­хо­дя­щи и точ­ни пред­с­та­ви за жи­во­тин­с­ко­то царство. Вие сла­га­те в ред та­зи воля, а за­ед­но с нея и па­ме­то­ви­те способности, са­мо бла­го­да­ре­ние на това, че съз­да­ва­те стро­го оп­ре­де­ле­ни навици. С дру­ги думи: Вие не тряб­ва да забравяте, че всич­ко ко­ето про­буж­да си­лен ин­те­рес у детето, доп­ри­на­ся и за ук­реп­ва­не на не­го­ва­та памет. Защото па­ме­то­ви­те спо­соб­нос­ти из­рас­т­ват не от ин­те­лек­ту­ал­ни­те упражнения, а от чув­с­т­ва­та и волята.

От всичко, за ко­ето ста­ва ду­ма тук, Вие виждате: в из­вес­тен сми­съл на­ши­ят свят, и осо­бе­но чо­веш­ки­ят свят, е твър­де слож­но диференциран, ма­кар че от­дел­ни­те му час­ти са в неп­ре­къс­на­то взаимодействие. Ние из- об­що не бих­ме мог­ли да раз­бе­рем ду­шев­на­та същ­ност на човека, без да я под­раз­де­лим на „мисли", „чувства" и „воля". Обаче те­зи ду­шев­ни ка­че- с­т­ва ни­къ­де не се сре­щат в своя чист вид; те ви­на­ги се преп­ли­тат и фак­ти­чес­ки зас­та­ват пред нас ка­то ед­но цяло. Така сто­ят не­ща­та и с ця­лос­т­ния човек, до­ри и с не­го­ва­та те­лес­на природа.

В ед­на от пре­диш­ни­те лек­ции аз загатнах, че чо­ве­кът е пре­дим­но „гла- ва" в гор­на­та част на сво­ето тяло, ма­кар и в из­вес­тен сми­съл це­ли­ят той мо­же да бъ­де ока­чес­т­вен ка­то „глава". Той е пре­дим­но „гърди" в гръд­на­та част, ма­кар и да има­ме ос­но­ва­ния да го­во­рим за „гръ­ден човек", или за „човекът-гърди" (Brustmensch). Също и „човекът-крайници" (Gliedma- ssenmensch) е та­къв пре­дим­но в об­лас­т­та на край­ни­ци­те и веществооб-

мяната, ма­кар че та­зи част от не­го­ва­та при­ро­да се про­явя­ва как­то в „гла- вата", та­ка и в „гърдите".

Накратко: ис­ка­ме ли да се приб­ли­жим до ис­тин­с­ка­та при­ро­да на човека, тряб­ва да сме наясно, че вся­ка от­дел­на част е свър­за­на с цялото; но ако се опи­ра­ме по един аб­с­т­рак­тен на­чин на „цялото", ние ня­ма да стиг­нем до никъде. Ако не бих­ме раз­г­ра­ни­ча­ва­ли и ди­фе­рен­ци­ра­ли нещата, све­тът би ос­та­нал не­оп­ре­де­лен и смътен, как­то и всич­ки кот­ки из­г­леж­дат си­ви през нощта. Хората, ко­ито раз­г­леж­дат све­та ка­то ед­но аб­с­т­рак­т­но единство, го виж­дат един­с­т­ве­но в сиво. Но ако от дру­га страна, чо­век би се за­ел един­с­т­ве­но да раз­г­ра­ни­ча­ва и ди­фе­рен­ци­ра нещата, той ни­ко­га не би стиг­нал до ед­но ис­тин­с­ко поз­на­ние за тях, за­що­то в то­зи слу­чай той би об­х­ва­щал са­мо разликите.

И така, чо­ве­кът включ­ва в се­бе си как­то поз­на­ва­тел­на­та (или мисловна) природа, та­ка и чувствената, а съ­що и во­ле­ва­та природа. Мисловната при­ро­да е свър­за­на пре­дим­но с познанието, но съ­щев­ре­мен­но има и чув- ствен, и во­лев характер; чув­с­т­ва­та са свър­за­ни пре­дим­но с емо­ци­онал­на­та сфера, но съ­щев­ре­мен­но имат и познавателен, и во­лев характер; та­ка сто­ят не­ща­та и с волята. Всичко то­ва мо­же да бъ­де от­не­се­но и към се­тив­на­та сфера, за ко­ято ста­на ду­ма вчера. Ако ис­ка­те да вник­не­те в след­ва­щи­те лекции, Вие тряб­ва да се ос­во­бо­ди­те от вся­ка­къв педантизъм, за­що­то в про­ти­вен слу­чай мо­же би ще откри­ете кре­щя­щи про­ти­во­ре­чия меж­ду вче­раш­на­та ми и днеш­на лекция. Обаче дейс­т­ви­тел­нос­т­та е със­та­ве­на имен­но от про­ти­во­ре­чия и ако не ги виждаме, ние изоб­що не сме в със­то­яние да раз­бе­рем ре­ал­ния свят.

Както знаем, чо­ве­кът при­те­жа­ва два­на­де­сет сетива*46. Официалната на­ука раз­ли­ча­ва пет, шест или се­дем сетива, са­мо за­що­то те са „очебийни", а дру­ги­те - са­мо загатнати, или пък на­пъл­но скрити. Независимо, че съм го­во­рил мно­гок­рат­но за те­зи два­на­де­сет сетива, не­ка днес от­но­во да на­со­чим вни­ма­ни­ето си към тях. Обикновено се го­во­ри за слух, зрение, осезание, вкус, обоняние, топ­лин­ни усещания, при ко­ето чес­то ста­ва та- ка, че се­ти­во­то за топ­ли­на и осе­за­ни­ето се сли­ват в едно, ко­ето приб­ли­зи­тел­но би оз­на­ча­ва­ло да твърдим, че „пушек" и „прах" са на­пъл­но ед­нак­ви неща, са­мо за­що­то се­тив­но­то наб­лю­де­ние ги въз­п­ри­ема по схо­ден начин. А изоб­що ня­ма за­що да се споменава, че се­ти­ва­та за „топлина" и „осезание" имат ко­рен­но раз­лич­но пред­наз­на­че­ние в чо­веш­кия органи- зъм. Наред с те­зи сетива, днеш­ни­те пси­хо­ло­зи приз­на­ват мо­же би и т.н. се­ти­во на „равновесието". Някои при­ба­вят и дру­ги ви­до­ве сетива, но та­ка фи­зи­оло­ги­ята и пси­хо­ло­ги­ята на се­ти­ва­та да­леч не до­би­ват за­вър­шен вид, чис­то и прос­то за­щото не се взе­ма предвид, че въз­п­ри­емай­ки Азът на дру­гия човек, все­ки от нас осъ­щес­т­вя­ва един вид се­тив­на дейност, по­доб­на на тази, ко­га­то въз­п­ри­ема­ме с очи­те си един или друг цвят.


Днес хо­ра­та не са склон­ни да пра­вят стро­го раз­г­ра­ни­че­ние меж­ду не- щата. Когато мис­лим за „Азът", ние си пред­с­та­вя­ме пре­ди всич­ко на­ша­та ду­шев­на същ­ност и то­ва ни за­до­во­ля­ва напълно. Така пос­тъп­ват и по- ч­ти всич­ки психолози. Те прос­то не за­бе­ляз­ват ог­ром­на­та раз­ли­ка меж­ду това, да оз­на­чим ка­то „Аз" сбо­ра от на­ши­те лич­ни изживявания, и - от дру­га стра­на - уме­ни­ето да въз­п­ри­емем от­с­рещ­ния чо­век ка­то един ин­ди­ви­ду­ален и не­пов­то­рим „Аз". А тук ста­ва ду­ма за две съв­сем раз­лич­ни ду­хов­но­-ду­шев­ни действия. В пър­вия случай, ко­га­то вла­гам в сбор­но­то по­ня­тие „Аз" мо­ите лич­ни опитности, се сти­га до ед­но интим- но, вът­реш­но изживяване; в дру­гия случай, ко­га­то зас­та­вам сре­щу да­ден чо­век и да­вам из­раз на лич­но­то си от­но­ше­ние към него, в смисъл, че той съ­що при­те­жа­ва един „Аз", по­до­бен на моя, аз осъ­щес­т­вя­вам оп­ре­де­ле­но вза­имо­дейс­т­вие меж­ду не­го и мен. Възприемането на моя соб­с­т­вен „Аз" не е рав­ноз­нач­но с въз­п­ри­ема­не­то на чуж­дия „Аз". Възприемането на чуж­дия „Аз" ста­ва бла­года­ре­ние на се­ти­во­то за Азът (Ich - Sinn), как­то въз­п­ри­ема­не­то на цве­то­ве­те ста­ва чрез зрението. Обаче при­ро­да­та не ни поз­во­ля­ва та­ка лес­но да обек­ти­ви­ра­ме въз­п­ри­ема­тел­ния ор­ган за „Азовете", ка­къв­то е слу­ча­ят с „окото" ка­то ор­ган за въз­п­ри­ема­не на цветовете. Докато в из­вес­тен сми­съл „окото" е из­вън чо­веш­кия органи- зъм, въз­п­ри­ема­тел­ни­ят ор­ган за „Азовете" на дру­ги­те чо­веш­ки съ­щес­т­ва е раз­п­рос­т­рян над це­лия чо­век и е из­г­ра­ден от тол­ко­ва фи­на субстанция, че хо­ра­та прос­то не го забелязват. Има ог­ром­на раз­ли­ка меж­ду въз­п­ри­ема­не­то на моя соб­с­т­вен „Аз" и въз­п­ри­ема­не­то на чуж­ди­те „Азове". За- щото въз­п­ри­ема­не­то на соб­с­т­ве­ния „Аз" е пре­дим­но во­лев процес, до­ка­то въз­п­ри­ема­не­то на чуж­дия „Аз" е пре­дим­но поз­на­ва­те­лен процес.

На всич­ко то­ва пе­дан­тът би възразил: „Но как, в пос­лед­на­та си лек­ция Вие казахте, че по съ­щес­т­во вся­ка се­тив­на дейност е от во­ле­во естество; а се­га пос­ту­ли­ра­те „се­ти­во­то за Азът" и твърдите, че то е от поз­на­ва­тел­но естество!"

Обаче ако по­ис­ка­те да вник­не­те в то­ва „Азово сетиво" - как­то се опи­тах да нап­ра­вя и аз в мо­ята „фи­ло­со­фия на свободата" -, Вие ще се убедите, че ста­ва ду­ма за не­що мно­го сложно. Как впро­чем да си обяс­ним начи- на, по кой­то въз­п­ри­емаме „Азът" на дру­ги­те хора? Нашите аб­с­т­рак­т­но мис­ле­щи съв­ре­мен­ни­ци мо­гат да ни из­не­на­дат с ред чуд­но­ва­ти твърде- ния. Те казват: Всъщност ние има­ме пред се­бе си външ­ния об­раз на човека, чу­ва­ме не­го­вия глас и то­ва е достатъчно, за да приемем, че и ние са­ми­те из­г­леж­да­ме ка­то него, и че в се­бе си кри­ем ду­хов­но­-ду­шев­на­та същ­ност на чо­ве­ка изобщо. И по аналогия, те заключават: Както у мен има ед­но мислещо, чув­с­т­ву­ва­що и во­ле­во същество, та­ка е ус­т­ро­ен и дру­гия човек.

Да, по ана­ло­гия на моя ду­ше­вен живот, аз пра­вя зак­лю­че­ния за жи­во­та на другите. Само че умо­зак­лю­че­ни­ето по аналогия, в слу­ча­ят е ед­на пъл­на глупост. Взаимодействията меж­ду два­ма ду­ши включ­ват в се­бе си не­що съв­сем друго. Какво става, ко­га­то зас­та­не­те сре­щу един човек? Изве- стно вре­ме Вие го наб­лю­да­ва­те и той Ви пра­ви ед­но или дру­го впечатле- ние. Независимо как­во е то, впе­чат­ле­ни­ето пре­диз­вик­ва у Вас вът­ре­шен смут: Вие усещате, как то­зи по­до­бен на Вас чо­век ся­каш за­поч­ва ед­на ата­ка сре­щу Вас. Вие от­го­ва­ря­те с ед­на вът­реш­на защита, от­б­лъс­к­ва­те ата­ка­та и по­де­ма­те един вид аг­ре­сия сре­щу него. Постепенно Вашата аг­ре­сив­ност спа­да и впе­чат­ле­ния продължават. Така Вие има­те вре­ме да под­но­ви­те Вашата вът­реш­на агресия. После тя от­но­во спада, впе­чат­ле­ни­ята про­дъл­жа­ват и т.н. И така, ко­га­то един чо­век въз­п­ри­ема чуж­дия Аз, има­ме след­на­та смя­на на състояния: прив­ли­ча­не към чо­ве­ка - вът­реш­на отбрана; прив­ли­ча­не към дру­гия - вът­реш­на отбрана; сим­па­тия - антипатия; сим­па­тия - антипатия. Сега аз го­во­ря не за чувствената, а за въз­п­ри­ема­ща­та стра­на на душев­ния живот. Душата неп­ре­къс­на­то вибри- ра: на­й-­нап­ред се по­явя­ва симпатията, пос­ле - антипатията; сим­па­тия - антипатия; сим­па­тия - антипатия. Всичко то­ва е под­роб­но опи­са­но в мо­ята кни­га „Философия на свободата".



Обаче не­ща­та не спи­рат до тук. Докато у Вас из­рас­т­ва симпатията, Вие прос­то зас­пи­ва­те по от­но­ше­ние на дру­гия човек; а по вре­ме на антипа- тията, Вие се про­буж­да­те за не­го­ви­те ос­нов­ни ка­чес­т­ва и способности. Изобщо, зас­та­вай­ки пред дру­гия човек, ние неп­ре­къс­на­то сме­ня­ме две­те про­ти­во­по­лож­ни със­то­яния на „будност" и „сън". А то­ва е въз­мож­но бла­го­да­ре­ние на се­тив­ния ор­ган за Азът на дру­гия човек. Следователно, „Азовото сетиво" е ор­га­ни­зи­ра­но по та­къв начин, че въз­п­ри­ема дру­гия Аз не в сво­ята будна, а в сво­ята спя­ща воля, ка­то съ­щев­ре­мен­но впечат- ленията, уло­ве­ни от спя­що­то съз­на­ние вед­на­га би­ват преп­ра­ща­ни към нер­в­на­та сис­те­ма под фор­ма­та на това, ко­ето на­ри­ча­ме „познание". На- кратко, ос­нов­ни­ят ак­цент при ця­лос­т­но­то въз­п­ри­ема­не на дру­гия чо­век па­да вър­ху волята, оба­че не вър­ху будната, а вър­ху спя­ща­та воля. Да, ние неп­ре­къс­на­то под­сил­ва­ме „Азовото сетиво" с от­къс­леч­ни ми­го­ве от спя­ща­та воля. А това, ко­ето ле­жи меж­ду тях, е ве­че „познание"; то вед­на­га би­ва преп­ра­ща­но в областта, къ­де­то гос­под­с­т­ву­ва нер­в­на­та систе- ма. Ето за­що аз на­ис­ти­на мо­га да оп­ре­де­ля въз­п­ри­ема­не­то на Азът у дру­гия чо­век ка­то един поз­на­ва­те­лен про­це­с, но с уговорката, че то­зи поз­на­ва­те­лен про­цес е са­мо ед­на ме­та­мор­фо­за на спя­ща­та воля. И така, се­тив­ни­ят процес, имащ за цел да об­х­ва­не „Азът" на дру­гия човек, е по съ­щес­т­во во­лев процес, са­мо че ние не го осъз­на­ва­ме ка­то такъв. Все още ние сме ли­ше­ни от съз­на­те­лен дос­тъп до изживяванията, ко­ито има­ме по вре­ме на сън.
Следващото сетиво, ко­ето не би­ва да се смес­ва с „Азовото сетиво", ще оз­на­чим ка­то ед­но спе­ци­фич­но въз­п­ри­ема­тел­но устройство, пред­наз­на­че­но да пра­ви раз­би­ра­еми за нас мис­ли­те на дру­ги­те хора. Подчертавам: то­ва „мис­лов­но сетиво" (Gedankensinn) е пред­наз­на­че­но не за на­ши­те соб­с­т­ве­ни мисли, а за мис­ли­те на дру­ги­те хора. По то­зи по­вод пси­хо­ло­зи­те съ­що имат твър­де гро­тес­к­ни представи. Хората днес са до та­ка­ва сте­пен пов­ли­яни от бли­зос­т­та меж­ду „език" и „мислене", че ги приемат ка­то равнозначни. Обаче то­ва е абсурдно. Защото бла­го­да­ре­ние на „мис­лов­но­то сетиво", Вие сте в със­то­яние да обек­ти­ви­ра­те мис­ли­те по съ­щия начин, как­то пра­ви­те то­ва с по­мощ­та на го­во­ри­мия език, с по­мощ­та на чле­но­раз­дел­на­та реч. Членоразделната реч е са­мо „посредник" на мис- лите. С по­мощ­та на го­рес­по­ме­на­тия се­ти­вен ор­ган Вие тряб­ва да въз­п­ри­емате мис­ли­те ка­то съ­щес­т­ву­ва­щи за са­ми­те се­бе си. И ако ня­ко­га из­г­ра­дим ев­рит­мич­ни зна­ци за всич­ки звуци, дос­та­тъч­но е чо­век да из­вър­ши съ­от­вет­ни­те ев­рит­мич­ни движения*47, за да раз­че­те­те в тях не­го­ви­те мис­ли по съ­щия начин, как­то пра­вите то­ва с по­мощ­та на го­во­ри­мия език. Накратко: „мис­лов­но­то сетиво" е не­що съв­сем раз­лич­но от го­во­ри­мия език.

После ид­ва ред на слуховите, топлинни, зрителни, вку­со­ви и ми­рис­ни усещания. За вся­ко ед­но от тях ние раз­по­ла­га­ме с оп­ре­де­лен се­ти­вен орган. Следва „се­ти­во­то за равновесие". Благодарение на един вът­ре­шен усет, ние мно­го доб­ре знаем, ко­га да се нак­ло­ним в дяс­но или ляво, нап­ред или назад, за да ос­та­нем в из­п­ра­ве­но положение. Когато то­зи се­ти­вен ор­ган е повреден, ние „губим" рав­но­ве­сие и залитаме; в то­зи слу­чай ние не мо­жем да пос­тиг­нем равновесие, съ­що как­то не мо­жем да раз­г­ра­ни­ча­ва­ме цве­то­ве­те при ня­ка­къв де­фект в зрението.

Освен „се­ти­во­то за равновесие" (Gleichgewichtsinn), ние раз­по­ла­га­ме и със „се­ти­во за на­ши­те соб­с­т­ве­ни движения" или „дви­га­тел­но сетиво" (Bewegungssinn), чрез ко­ето раз­ли­ча­ва­ме да­ли сме в по­кой или не, да­ли мус­ку­ли­те ни са в кон­т­рак­ция и т.н. Следователно, на­ред със „се­ти­во­то за равновесие" и „се­ти­во­то за движение", ние раз­по­ла­га­ме и с ед­но дру­го сетиво, чрез ко­ето въз­п­ри­ема­ме об­що­то те­лес­но със­то­яние в на­й-­ши­ро­кия сми­съл на та­зи дума. Ще го оз­на­чим ка­то „ви­тал­но сетиво" (Lebe- nssinn) и ще напомним, че хо­ра­та са твър­де за­ви­си­ми от него. Те смът­но усе­щат да ли са яли мно­го или малко, да­ли са умо­ре­ни или не и съ­от­вет­но из­пит­ват чув­с­т­ва на задоволство, не­раз­по­ло­же­ност и т.н.

Ето ис­тин­с­ко­то по­ло­же­ние на нещата, фак­ти­чес­ки чо­ве­кът има два­на­де­сет сетива.

След ка­то из­к­лю­чих­ме въз­мож­нос­т­та от пе­дан­тич­ни за­бе­леж­ки от­нос­но поз­на­ва­тел­ния ха­рак­тер на ня­кои се­ти­ва - по­не­же установихме, че поз-­

на­ва­тел­ни­ят про­цес в слу­чая е са­мо ед­на ме­та­мор­фо­за на спя­ща­та во­ля -, не­ка се­га да гру­пи­ра­ме се­ти­ва­та по след­ния начин.

На пър­во мяс­то има­ме след­ни­те сетива: се­ти­во­то за до­пир (осезание), виталното, дви­га­тел­но­то и рав­но­вес­но­то сетиво. Тези се­ти­ва са пре­ди всич­ко про­ни­за­ни от во­ле­ви импулси, от воля. Замислете се, как при въз­п­ри­ема­не­то на чо­веш­ки­те дви­же­ния се на­мес­ва имен­но волята!

Спокойната, ук­ро­те­на во­ля се на­мес­ва съ­що и тогава, ко­га­то въз­п­ри­ема­ме равновесието. Тя ле­жи още и в ос­но­ва­та на ви­тал­но­то сетиво, как­то и в ос­но­ва­та на осезанието: понеже, об­що взето, ко­га­то до­кос­ва­те нещо, Вашата во­ля вли­за в стъл­к­но­ве­ния с окол­ния свят. Накратко: те­зи чети- ри, се­ти­ва са в те­сен сми­съл на ду­ма­та во­ле­ви сетива. При осезанието, ко­га­то чо­век дви­жи ръ­ка­та си, то­зи вид се­тив­на дейност е вън от съмне- ние. Не та­ка яс­ни са не­ща­та при виталното, дви­га­тел­но­то и рав­но­вес­но­то сетиво. Но те съ­що са во­ле­ви сетива, а чо­век ги „проспива" по­не­же - как то ве­че ка­зах­ме - в сво­ята во­ля чо­ве­кът спи! В по­ве­че­то ръ­ко­вод­с­т­ва по пси­хо­ло­гия те­зи се­ти­ва изоб­що не се споменават, за­що­то по от­но­ше­ние на мно­го неща, офи­ци­ал­на­та наука, съ­що как­то и човека, е по­тъ­на­ла в дъл­бок и при­ятен сън.

Следващите се­ти­ва - обонятелното, вкусовото, зри­тел­но­то и топ­лин­но­то - са пре­дим­но чув­с­т­ве­ни сетива. Дори по­вър­х­нос­т­но­то съз­на­ние лес­но усе­ща род­с­т­во­то меж­ду ми­ри­са и вку­са от ед­на страна, и чув­с­т­ва­та - от друга. Обстоятелството, че при зри­тел­ни­те и топ­лин­ни усе­ща­ния то­ва не е така, има сво­ето точ­но обяснение. При топ­лин­ни­те усе­ща­ния хо­ра­та не виж­дат тях­но­то род­с­т­во с чувствата, а ги свър­з­ват на­й-­ве­че с осезание- то. Това е погрешно, фак­ти­чес­ки осе­за­ни­ето има под­чер­та­но во­лев хара- ктер, до­ка­то топ­лин­ни­те усе­ща­ния са по­-б­лиз­ко до чувствата, фактът, че зри­тел­ни­те усе­ща­ния имат чув­с­т­вен ха­рак­тер ос­та­ва незабелязан, по­не­же хо­ра­та не сти­гат до из­во­ди­те на Гьоте в не­го­во­то „Учение за цвето- вете". Там яс­но е опи­са­но дъл­бо­ко­то род­с­т­во меж­ду цве­то­ве и чувства, сти­га­що нак­рая до во­ле­ви импулси. Но за­що чо­век не за­бе­ляз­ва връз­ка­та меж­ду зре­ние и чувства?

Общо взето, ние виж­да­ме нещата, за­що­то те зас­та­ват пред нас в оп­ре­де­ле­ни цветове, ог­ра­ни­че­ни от ли­нии и форми. Но обик­но­ве­но ние не об­ръ­ща­ме дос­та­тъч­но вни­ма­ние в случаите, ко­га­то ед­нов­ре­мен­но въз­п­ри­ема­ме и цвета, и формата. Виждайки един цве­тен кръг, чо­век казва: „Ето, то­ва е цветът, а тук е кръг­ла­та форма!" Обаче то­ва са две ко­рен­но раз­лич­ни неща! Най-напред, бла­го­да­ре­ние на спе­ци­фич­на­та зри­тел­на активност, Вие за­бе­ляз­ва­те са­мо съ­от­вет­ния цвят. Обаче до фор­ма­та на кръ­га Вие дос­ти­га­те ед­ва след ка­то си пос­лу­жи­те под­съз­на­тел­но с дви­га­тел­но­то се­ти­во - а то­ва ста­ва в об­лас­т­та на етер­но­то и ас­т­рал­но­то тя­ло - при ко­ето там се по­раж­да оп­ре­де­ле­на кръ­го­ва извивка, която след из­ве-­


ст­но вре­ме сти­га до Вашето съзнание. Едва то­га­ва фор­ма­та на кръ­га - до ко­ято Вие сти­га­те чрез дви­га­тел­но­то се­ти­во - и не­го­ви­ят цвят се обе­ди­ня­ват в ед­но ця­лос­т­но възприятие. Следователно, Вие из­в­ли­ча­те фор­ма­та от ця­ло­то си тяло, апе­ли­рай­ки в съ­що­то вре­ме към дви­га­тел­но­то сетиво, ко­ето съ­що е раз­п­рос­т­ря­но вър­ху ця­ло­то Ви тяло. Наскоро аз казах: Всъщност чо­ве­кът след­ва ге­омет­рич­ни­те фор­ми на Космоса и ед­ва до­пъл­ни­тел­но ги включ­ва в сво­ето познание.

Днес офи­ци­ал­на­та на­ука изоб­що не до­пус­ка по­доб­на фи­на раз­ли­ка меж­ду те­зи два ви­да се­тив­ни възприятия. Днешната на­ука прос­то смес­ва не­ща­та и съз­да­ва ед­на атмосфера, ко­ято за­нап­ред ще осу­етя­ва вся­ко ис­тин­с­ко възпитание. Защото, как ще на­учим де­те­то да вижда, ако не зна- ем, че в зри­тел­ния акт учас­т­ву­ва це­ли­ят човек, вклю­чи­тел­но и не­го­во­то „дви­га­тел­но сетиво"?

Но се­га се на­ла­га да спо­ме­нем и не­що друго. Както се убедихте, зри­тел­ни­ят акт е не­що твър­де сложно. Като нор­мал­ни и здра­ви хора, раз­по­ла­гай­ки с оп­ре­де­ле­но вът­реш­но един­с­т­во на ду­шев­ни­те сили. Вие неп­ре­къс­на­то се стре­ми­те да обе­ди­ня­вате в се­бе си два­та ви­да възприятия, по­лу­че­ни с по­мощ­та на „зрителното" и „двигателното" сетиво. Вие бих­те се взи­ра­ли в един чер­вен кръг с пъл­но недоумение, ако ня­мах­те въз­мож­ност да въз­п­ри­ема­те цве­та и фор­ма­та по два ко­рен­но раз­лич­ни начина. А после, ако мо­га та­ка да се изразя, Вие сте вът­реш­но при­ну­де­ни да ги сле­ете в ед­но ця­лос­т­но възприятие. Едва се­га ид­ва ред на Вашите съж- дения. Те са ка­то един жив процес, кой­то про­ти­ча във Вашето соб­с­т­ве­но тя­ло бла­го­да­ре­ние на факта, че Вашите се­ти­ва Ви под­на­сят окол­ния свят раз­д­ро­бен на части. Светът зас­та­ва пред Вас, раз­д­ро­бен на два­на­де­сет раз­лич­ни час­ти и ед­ва после, в съждението, Вие от­но­во ги свър­з­ва­те в ед­но цяло, по­не­же те прос­то не ис­кат да съ­щес­т­ву­ват из­вън него. Фор­ма­та на кръ­га ни­ко­га не би мог­ла да бъ­де осъзната, ако я въз­п­ри­ема­ме са­мо с дви­га­тел­но­то сетиво; от дру­га стра­на и цве­тът не би мо­гъл да съ- ществува, ако си слу­жим един­с­т­ве­но с очите. Нещата прос­то Ви при­нуж­да­ват да ги обе­ди­ня­ва­те и прак­ти­чес­ки Вие вър­ши­те то­ва с го­ля­ма вът­реш­на готовност. А съж­де­ни­ята - те са де­ло на ця­лос­т­ния човек.

Ето как Вие нав­ли­за­те все по­-дъл­бо­ко в слож­ни­те вза­имо­от­но­ше­ния меж­ду чо­ве­ка и света. Ако не раз­по­ла­гах­ме с два­на­де­сет сетива, ние щя- х­ме да сто­им без­по­мощ­но пред окол­ния свят, без да сме в със­то­яние да пра­вим как­ви­то и да е съждения. Но по­не­же раз­по­ла­га­ме с те­зи два­на­де­сет сетива, ние има­ме и поч­ти не­ог­ра­ни­че­ни­те въз­мож­нос­ти да свър­з­ва­ме от­дел­ни­те фраг­мен­ти на окол­ния свят. Например, спе­ци­фич­на­та опи- тност, по­ро­де­на от „Азовото сетиво", ние мо­жем да съ­пос­та­вим и свър­жем с опитностите, ха­рак­тер­ни за ос­та­на­ли­те еди­на­де­сет сетива. А то­ва ва­жи за вся­ко ед­но сетиво. Накратко: чрез два­на­де­сет­те се­ти­ва окол­ни­ят


свят се раз­па­да на сво­ите със­тав­ни части, а чо­ве­кът тряб­ва да бъ­де в със­то­яние да ги сгло­би от­но­во в ед­но цяло. По то­зи на­чин той взе­ма не­пос­ред­с­т­ве­но учас­тие в на­й-­ин­тим­ния жи­вот на нещата. Сега Вие раз­би­ра­те кол­ко без­к­рай­но важ­но е да въз­пи­та­ме де­те­то по та­къв начин, че да спо­мог­нем за пра­вил­но­то раз­ви­тие на вся­ко от­дел­но се­ти­во и с не­об­хо­ди­ма­та сис­те­ма­тич­ност да ги при­ве­дем в пъл­на хармония.

Нека добавя, че Азовото, мисловното, слу­хо­во­то и го­вор­но­то се­ти­во имат пре­дим­но поз­на­ва­те­лен характер, по­не­же при тях во­ля­та прос­то спи; да, тук виб­ра­ци­ите на спя­ща­та во­ля не­усет­но про­ник­ват в об­лас­т­та на познанието. Ето как в чо­веш­ка­та Азова се­ра жи­ве­ят волята, чув­с­т­ва­та и познанието; те са там с пос­ред­ни­чес­т­во­то на буд­но­то и спя­що съзна- ние.

Не забравяйте, че мо­жем да опоз­на­ем човека, са­мо ако вник­нем в ду­хов­на­та му същност, из­хож­дай­ки от три­те със­то­яния на съзнанието: буд- ност, съ­ну­ва­не и сън. Няма ни­как­ва нуж­да да повтаряме: Дух! Дух! Дух! Повечето хо­ра неп­ре­къс­на­то го­во­рят за Духа, без изоб­що да раз­поз­на­ват не­го­ви­те проявления.

Да, ние об­х­ва­ща­ме ду­ша­та на­й-­ве­че чрез сим­па­ти­ята и антипатията, с дру­ги ду­ми - чрез оп­ре­де­ле­ни жиз­не­ни процеси; точ­но та­ка се про­явя­ва ду­шев­ния свят в об­лас­т­та на подсъзнанието. Душата жи­вее в ас­т­рал­но­то тяло, жи­во­тът - в етер­но­то тяло, а неп­ре­къс­на­та­та връз­ка меж­ду две­те свръх­се­тив­ни те­ла поз­во­ля­ва на ду­шев­ния свят да се про­ек­ти­ра в жиз­не­ни­те със­то­яния на етер­но­то тяло.

Физическото тя­ло мо­же да бъ­де въз­п­ри­ето на­й-­ве­че чрез не­го­ви­те фор- ми. Вчера спо­ме­нах за връз­ка­та меж­ду гла­ва­та и сфе­рич­на­та форма, за връз­ка­та меж­ду гър­ди­те и фор­ма­та на Луната и за връз­ка­та меж­ду край­ни­ци­те и ли­не­ар­на­та форма*48. За ис­тин­с­ка­та мор­фо­ло­гия на чо­веш­ко­то тя­ло ще го­во­рим по-късно.

Обаче ние ще до­пус­нем се­ри­озен пропуск, ако раз­г­леж­да­ме Духа, без да се съ­об­ра­зим с раз­лич­ни­те със­то­яния на чо­веш­ко­то съзнание; ние ще си из­г­ра­дим пог­реш­на пред­с­та­ва за душата, ако я тър­сим из­вън по­лю­си­те на сим­па­ти­ята и антипатията; ние ще си из­г­ра­дим пог­реш­на пред­с­та­ва за тялото, ако не го об­х­ва­нем в не­го­ви­те ис­тин­с­ки форми.




Каталог: sites -> default -> files
files -> І бөлім. Кәсіпкерліктің мәні, мазмұны
files -> Програмаллау технологиясының көмегімен Internet дүкен құру
files -> Интернет арқылы сот ісі бойынша ақпаратты қалай алуға болады?
files -> 6М070600 –«Геология және пайдалы қазба кенорындарын барлау» 1 «Пайдалы қазба кенорындарын іздеу және барлау»
files -> Регламенті Негізгі ұғымдар Осы «Спорт құрылыстарына санаттар беру»
files -> Регламенттерін бекіту туралы «Әкімшілік рәсімдер туралы»
files -> Қазақстан Республикасы Денсаулық сақтау Және әлеуметтік даму министрлігі
files -> Регламенттерін бекіту туралы «Әкімшілік рәсімдер туралы»
files -> 2014 – 2018 жылдарға арналған стратегиялық жоспары
files -> Қызылорда облысының 2015 жылғЫ Әлеуметтік-экономикалық даму нәтижелері


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   15


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет