Щипков, А. Смерть интеллигенции // Социология, 2013, № 3, с. 80.
166
За нея виж подр.: Ашкеров, А. Экспертократия. Управление знаниями. М., Европа, 2009.
143
обаче, съвсем не значи, че наивността, предоверяването, изкушението или заб-
лужденията по думите, напудрените фразеологии на политиците не са били не-
познати, нито пък окончателно, или безвъзвратно изчезнали от живота. А всички
тези перверзни операции не са били чужди и на публичното фаворизиране на
всевъзможни „хуманитарни“ или „демократични“ ценности, или на цивилизацион-
ните избори, пътища, трансформации и пр., винаги сравнявани и даже отъждест-
вявани със западните, които целево се титуловат като вечни и дори сакрални,
естествено, за сметка и в ущърб на целево пренебрегваните, омаловажаваните
и стигматизираните национални ценности, а пък и духовно-културни традиции. И
тъкмо поради това е очевидно, че старата интелигенция е мъртва, а нова не
може да бъде изкуствено създадена, но и не е потребна. Обаче, е напълно въз-
можно, а и нужно да се формира нов слой на интелигенцията, нови интелекту-
алци, които да не са способни на умишлени и гнусни предателства на родното,
но да са всеотдайно и самоотвержено борещи се за опазването, прокламиране-
то, историческото пребъдване на националните ценности, идеали и традиции.
167
За разлика от немалко неолиберали, които публично и откровенно, или
умишлено и инструментално подчертават, че живеят и действат в исторически
времена и обществени реалности, в които идеологиите нямат значение, или че
вече са мъртви, Щипков е категоричен, че такива постановки са преднамерено
заблуждаващи и крайно неверни, защото няма и не могат да съществуват таки-
ва мисловни позиции, които да са абсолютно стерилни откъм идеологически пъл-
неж и ангажимент. В този аспект той влиза и в явен челен сблъсък с днешните
опити на квази-теоретици или псевдо-идеолози да рекламират и натрапват оп-
цията на Макс Вебер за неутралността като нов „категорически императив“, успо-
редно подчертавайки, че Вебер никога не е държал неговата опция да притежа-
ва общовалиден, унивесален, общосветовен мащаб на признание и употреба,
защото специално е отбелязвал, че китайците с техните цивилизационни разли-
чия изобщо не биха прибягнали до услугите на тази (европоидна) опция. Ето за-
що Щипков безмилостно разобличава всички партийно-политически или култур-
ни, а и други елити, които се представят за неидеологически, или за вече деидео-
логизирани, но и ангажирани единствено с „чисто практически“ въпроси - за него
такива фалшиви публични опции са не само аморални, но и крайно зловредни.
167
Срав.: Щипков, А. Смерть интеллигенции // Социология, 2013, № 3, с. 82.
144
За А. Щипков прокламирането, а и отстояването на каузата на левия кон-
серватизъм е от особено идеологическо и политическо значение, тъй като тя е
иновативен, но и атрактивен съвременен контра-пункт в съперничеството на този
консерватизъм с ортодоксалните комунисти, които са извратили и опозорили в
значителна степен и форма веруюто в социалната държава, в нейните ползи и
ефекти за радикалното и тотално преобразяване на държавата и обществото.
Освен това стрелите на упреците и присъдите му към ортодоксалните комунис-
ти притежават, обаче, и друга посока, но и значимост, доколкото са обвързани с
умишлено и дълготрайно разпространение, а пък и налагане на една колосална
фалшификация. А тя касае широко разпространеното твърдение, че социалната
държава в СССР била дело най-вече на пролетариата, макар че всички факти и
обстоятелства говорели в обратна насока, т.е. че тази държава е била изграде-
на по модела на руската селска, но и на християнско-православната община.
168
От тази гледна точка, според Щипков, днешните версии на социалния консер-
ватизъм изобщо не трябва да се описват или тълкуват като съвременен ри-мейк
на комуно-патриотизма, а още по-малко и само на комунистическата визия.
169
Като свой „несъкрушим“ аргумент в този контекст А. Щипков прибягва до
услугите на идеята на К. Маркс от преписката му с Г. Плеханов и В. Засулич,
където се подчертава, че в такава изостанала и селска държава, каквато е била
тогава Руската империя, единствено възможната социална революция е била не
пролетарската, а селската; затова Маркс е смятал за свои истински последова-
тели и надеждни съратници не работниците, а селяните и народниците, които
доброволно, всеотдайно и саможертвено отишли при тях, т.е. сред народа.
170
Но
освен това, за голямата историческа дискредитация или за практическия провал
в изграждането на мощна, но и многостранно развита социална държава Щипков
вини най-много силово налагания от комунистическия режим атеизъм. А у нас,
в България, особено през годините на т.нар. „демократичен преход“ критичните
атаки и даже стигматизации на партократичния атеизъм не са нито малко, нито
са притихнали, защото непрестанно се възобновяват, а пък и ожесточават. Едва
ли може да има по-безспорно, а и категорично доказателство за окаяната участ
168
Срав.: Щипков, А. Традиционализм, либерализм и неонацизм..., с. 69.
169
Пак там, с. 70.
170
Пак там, с. 70. Тази интерпретативна версия е много важна и за нас, българите, понеже и у нас е имало,
а и днес продължава да съществуват теоретически дискусии дали и доколко народно-демократичната или
социалистическата революция, победила на 9.ⅠⅩ.1944 г., е била пролетарска, или селска по характера си.
145
на атеистите в днешна „преходно-демократична“ България от унизителните про-
центи, които традиционно им дават регулярно провежданите демоскопски из-
следвания, или пък националните преоброявания на населението. От времето
на исторически дискредитирания и вече отишъл в небитието „реален социали-
зъм“, когато за атеисти се представяха едва ли не повече от 80%, днес, в усло-
вията на драматичния, крайно злощастен за българския народ, квази-демокра-
тичен преход като атеисти
171
биват фиксирани 3-5%, докато техните върли крити-
ци, или стигматизатори бележат публичен ръст, стигащ почти и до над 90%.
Емблематична и абсолютна константна за разнородните и многобройни
визии за консервативния социализъм е темата за стабилността и сигурността на
държавата, чрез нея и тези на обществото, нацията или народа. Ето защо неот-
менен или даже задължителен фундамент на всяка национална идеология в об-
щия корпус на левия консерватизъм е суверенитетът.
172
Затова идеологии,
които прокламират ограничение или даже унищожение на суверенитета, не са
национално привлекателни, нито публично значими. Обаче, именно такива днес
масово и брутално, или перфидно се натрапват на съвременните държави и об-
щества. Неслучайно една от генералните парадигми на брюкселските чиновни-
ци и ръководещите фактори в Европейския съюз е апологията на тенденцията
към ограничаване на националния суверенитет, която все повече изглежда като
умишлена операция за тотално унищожение на държавния суверенитет. Освен
това все още доминиращият в глобален, европейски и национален контекст нео-
либерализъм, както и от насърчаващия го постмодернизъм, от една страна, обя-
вяват гръмко свободата и плурализма на идеите и волеизявленията на граж-
даните като изключително важни, дори съдбовно необходими за демократичното
развитие, обаче - от друга, - с различни мотиви, а и с всички начини и средства
се ограничават, табуират, стигматизират и даже репресират определени идеоло-
гически ценности, принципи, идеали и визионерства, обикновено оценявани като
противоестествени, непотребни, безполезни, опасни или даже крайно вредни за
171
Интересен и доста знаменателен факт е, че за разлика от официалните преброявания на населението или
демоскопските изследвания на знакови социологически агенции, които се ангажират (обикновено) с ед-
ноцифрено число на броя на атеистите в България (например в Националното преброяване на населението
през 2011 г. техният брой е визиран като 4.7%, а на това през 2021 г. - той е 4.4%), специализираният док-
лад на правителството на САЩ по въпросите за международната религиозна свобода посочва, че у нас тех-
ният брой е 13% към 2020 г. Това значи, че антикомунистическата истерия у нас съвсем преднамерено, а
и политически инструментално скрива истинския, т.е. реалния брой на атеистите в България.
172
Срав.: Щипков, А. Реабилитация идеологии //
146
демокрацията. А в този контекст Щипков е категоричен: глобалният кризис е на-
правил очевидна идейната и политическата импотентност на неолиберализма
да налага и легитимира собствените си имперски и експанзионистки визионер-
ства и репресивни техники, чрез които да държи в зависимост или подчинение
света и човечеството, да се отказва и дори да принася като жертвени дарове на
олтарите на своите ненаситни и неизлечими ламтежи християнските и общочо-
вешките нравствени ценности и норми, да нарушава съзнателно и безпардонно
международното право и договореностите между отделни страни, или в различ-
ни континенти, региони; да стигне до очевадното, но и непонятното за здравия
човешки разум демонтиране на извечната биологическа и сексуална дихотомия
на хората, оповестявайки и легализирайки не два, а неясно още докрай множе-
ство от полови идентичности; да се отрича от, да потъпква или прегазва всички
истински хуманитарни ценности, умишлено замествайки ги с изкуствено, но дори
и с инструментално фабрикувани техни ерзаци; да представя, а и осъжда велики-
те постижения на Просвещението като символи и въплъщения на безумие и тота-
литаристки инстинкти; да захвърля света, а и човечеството в бездните и мрако-
бесията на Ново средновековие, което е очевадно неоязическо, варварско, па-
губно регресивно, но, за сметка на това, обсебено от постмодерна архаизация,
изкуствено конструиран и форсиран трибализъм, всячески рекламирана общест-
вено-историческа лудост, изрязяваща се в, но и съпровождана от патологично
реанимиране и мащабно популяризиране, скандално и преднамерено оневиня-
ване и оправдаване на нацизма и фашизма в глобален, континентален и нацио-
нален аспект, най-вече и във връзка с вече започналата Трета световна война
между Запада и Изтока, т.е между НАТО и Русия по повод украинския конфликт,
с целенасоченото, мащабно разпространение, а и с брутално насаждане на ко-
нюнктурно реанимирани стари, или целево конструиране на съвсем нови мито-
логии, култове, ксенофобии, сегрегационистки и расистки визионерства, и пр.
173
Според А.Щипков, общество, което е лишено от нормална идеологическа
плурализация, а и конкуренция, е обречено на неизбежно изпадане в различни
типове кризисни състояния, някои от които могат да имат и летален характер. В
този аспект няма, а и не може да съществуват реални, смислени и нравствено
оправдани причини и основания за формиране и форсиране на идеофобиите. А
173
Срав.: Щипков, А. Традиционализм, либерализм и неонацизм..., с. 73.
147
в нашето време именно те са на „гребена на вълната“ на историческата и об-
ществено-политическата конюнктура, заради което и светът, както и отделни кон-
тиненти, държава, общества и нации са изпаднали в доста сериозни кризи. В него
всичко умишлено се свръх-идеологизира и политизира: икономиката, културата,
всекидневната човешка екзистенция, даже и полово-сексуалните отношения. А
подобна хиперидеологизация и свръх-политизация не може да не предизвиква
съответни, при това и амбивалентни процеси, а и ефекти в публичния и частния
живот на съвременните хора, а и в този на различните поколения в нашия свят.
За А. Щипков, проблемите за идеологическите конфронтации или баталии,
за войните между дискурсите, или за съдбовната роля и значение на идеологи-
ческите принципи са неотменна и твърде важна част от историята и културата на
модерността. Затова те не бива да се пренебрегват, омаловажават, скриват или
премълчават, а - напротив, - да се визират, изследват и обясняват като едни от
Достарыңызбен бөлісу: |