На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

Джакобус светна с фенерчето си в очите му и провери

зениците му.

- Господине? Чувате ли ме? Знаете ли къде се намирате?

Мъжът пак беше изгубил съзнание. Лекарят не се

изненада. След като му бе направил дишане уста в уста,

човекът беше повърнал голямо количество вода.

- Si chiama Robert Langdon* - прочете шофьорската

му книжка сестрата.

Всички се смаяха.

- Невъзможно! - заяви Джакобус. Робърт Лангдън

беше човекът от телевизията - американският професор,

който помагаше на Ватикана. Лекарят бе видял господин

Лангдън само преди минути да се качва в хеликоптера

на площад „Св. Петър" и да се издига на кило-

* Казва се Робърт Лангдън (ит.)- - Б. пр.

метри нагоре в небето. Заедно със своя екип Джакобус

беше изтичал на пристана, за да наблюдава взрива на

антиматерията - грамадно кълбо от светлина, каквото

никой човек не бе виждал досега. „Не може да е същият

човек!"

коса назад. - Познах и туидовото му сако!

Изведнъж някой извика от входа на болницата. Беше

една от пациентките. Крещеше като луда, вдигаше портативното

си радио към небето и възхваляваше Бог. Очевидно

шамбеланът Карло Вентреска чудотворно се бе

появил на покрива на Ватикана.

Доктор Джакобус реши, когато в 08:00 дежурството

му свърши, да отиде на черква.

Светлините над главата на Лангдън бяха по-ярки, стерилни.

Лежеше на някаква Маса за прегледи. Усети странен

мирис на лекарства. Някой му направи инжекция и

го съблякоха.

„Определено не са разбойници - помисли в полусъз-

нателното си бълнуване той. ~ Може би извънземни?"

Да, бе чувал такива неща. За щастие тези същества не се

канеха да му направят нищо лошо. Искаха само неговите...

- За нищо на света! - Лангдън рязко се надигна и

отвори очи.

- Attento! - извика едно от съществата. На табелката

му пишеше „Д-р Джакобус". Изглеждаше невероятно

хуманоиден.

- Аз... си помислих... - запелтечи Робърт.

- Спокойно, господин Лангдън. В болница сте.

Мъглата започна да се вдига. Лангдън изпита облекчение.

Мразеше болниците, ала те определено бяха за

предпочитане пред извънземни, които искат да ти отрежат

тестисите.

- Аз съм доктор Джакобус - представи се мъжът и му

разказа какво се е случило. - Имате страхотен късмет,

че сте жив.

Лангдън не се чувстваше късметлия. Едва се ориенти-

раше в спомените си.,, хеликоптерът... шамбеланът. Болеше

го цялото тяло. Дадоха му вода и той си изплакна

устата. Поставиха чиста марля на дланта му.

- Къде са ми дрехите? - попита професорът. Беше по

хартиена нощница.

Една от сестрите посочи мокра купчина парцали на

плота.

- Всичко е мокро. Наложи се да ги нарежем, за да ви

Лангдън погледна нарязаното си туидово сако и се

намръщи.

- Имахте някаква салфетка в джоба - каза сестрата.

В този момент той видя останките от папируса; полепнали

по подплатата на сакото му. Страницата от Гали-

леевата „Diagramma". Последният екземпляр на земята

току-що бе унищожен. Той беше прекалено вцепенен, за

да реагира. Просто го зяпаше.

: - Спасихме личните ви вещи. - Тя посочи една пластмасова

кутия. - Портфейл, камера и химикалка. Изсуших

камерата, доколкото можах.

- Не си спомням да имам камера.

Сестрата свъси вежди и му подаде кутията. Лангдън

погледна съдържанието й. Наред с портфейла и химикалката

имаше миниатюрна видеокамера. Сега си спомни.

Кьолер му я беше дал и го бе помолил да я предаде

на медиите.

- Намерихме я в джоба ви. Струва ми се обаче, че ще

имате нужда от нова. - Сестрата отвори петсантимет-

ровия екран отзад. - Дисплеят се е пукнал. - После

се усмихна. - Обаче има звук. - Тя повдигна устройството

към ухото си. - Постоянно повтаря едно и също

нещо. - Жената послуша за миг, намръщи се и подаде

камерата на Лангдън. -^ Двама души спорят, струва

ми се.

си. Гласовете бяха металически, но ясни. Единият говореше

отблизо, другият - отдалеч. Лангдън веднага ги

позна.

разговора. Въпреки че не можеше да види какво става,

когато чу поразителния финал, професорът благодари

на Господ, че му е спестил гледката.

„Боже мой!"

Когато разговорът започна отначало, Лангдън ^ свали

камерата от ухото си. Антиматерията... хеликоптерът...

мислите му препускаха.

„Но това означава..."

Пак му се доповръща. Объркан и ядосан, Лангдън

скочи на пода и се изправи на треперещите си крака.

- Господин Лангдън! - опита се да го спре,лекарят.

- Трябват ми дрехи - каза Робърт, усетил студен полъх

по голия си гръб.

- Но вие трябва да почивате!

-" Самоизписвам се. Веднага. Трябват ми дрехи.

- Но, господине, вие...

- Веднага!

Всички се спогледаха озадачено.

- Нямаме дрехи - отвърна лекарят. - Навярно утре

някой приятел може да ви донесе.

Лангдън търпеливо въздъхна и го погледна в очите.

- Доктор Джакобус, още сега напускам вашата болница.

Имам нужда от дрехи. Отивам във Ватикана.- Човек

не отива във Ватикана с гол задник. Ясно ли се изразих?

Лекарят мъчително преглътна.

- Дайте на този човек да облече нещо.

Когато напусна болницата „Тиберина", Лангдън носеше

син санитарски гащеризон с цип отпред, украсен с

платнени табелки, очевидно изобразяващи многобройните

му квалификации.

Придружаваше го набита жена в подобно облекло.

Лекарят го беше уверил, че тя ще го закара във Ватикана

за рекордно време.

- Molto traffico* - каза Лангдън, за да й напомни,

че районът около Ватикана е блокиран от коли и народ.

* Много натоварено движение (ит.). — Б. пр.

Това не й направи никакво впечатление. Тя гордо посочи

една от табелките си.

- Sono conducente di ambulanza*.

- Ambulanza? - Това обясняваше всичко. Робърт реши,

че спокойно може да се повози на линейка.

Жената го заведе зад сградата. На една надвиснала

над водата скала имаше бетонна плоп^адка, на която чакаше

линейката. Когато я видя, Лангдън се закова на

място. Това бе стар медицински хеликоптер.

Той наведе глава.

Тя се усмихна.

- Лети Ватикана. Много бързо.

Докато се връщаше в Сикстинската

капела, колегията на кардиналите

кипеше от ентусиазъм и енергия. За

разлика от другите, Мортатй изпитваше все по-голям

смут. Вярваше в древните чудеса от Светото писание и

все пак не можеше да проумее онова, на което преди

малко лично беше станал свидетел. След цял живот, посветен

на Църквата, на седемдесет и девет години Мортатй

знаеше, че тези събития е трябвало да са възпламени-

ли в него благочестиво ликуване... страстна и жива вяра.

Ала вместо това го глождеше призрачно безпокойство.

Нещо не му се струваше наред.

- Синьоре Мортатй! - извика бдин швейцарски гвар-

деец, който тичаше по коридора към него. - Качихме се

на покрива, както наредихте. Шамбеланът е... от плгт!

Той е истински човек! Не е дух! Той е точно такъв, какъвто

го познаваме!

- Разговаряхте ли с него?

- Той е коленичил и се моли! Страх ни е да го докоснем!

Мортатй се обърка.

- Кажете му... че кардиналите го чакат.

* Аз съм водач иа линейка (ит.). - В. пр.

- Синьоре, понеже е човек... - Грардеецът се поколеба.

- Какво?

- Гърдите му... обгорени са. Не трябва ли да превържем

раните му? Сигурно го боли.

Мортатй се замисли. Нищо в дългата му служба на

Църквата не го бе подготвило за такава ситуация.

- Той е човек, тогава да се отнасяме към него като

към човек. Изкъпете го. Превържете му раните. Облечете

го в новорасо. Ще го почакаме в Сикстинската капела.

Гвардеецът, тичешком се отдалечи.

Мортатй се -запъти към капелата. Останалите кардинали

вече бяха вътре. Докато крачеше по коридора, той

видя Витория Ветра, седнала сама на една пейка до Царското

стълбище. Мъката и самотата й бяха очевидни.

Прииска му се да отиде при нея, ала знаеше, че това ще

трябва да почака. Предстоеше му работа... макар че нямаше

представа каква може да е тя.

Мортатй влезе в капелата. Там цареше шумна възбуда.

Той затвори вратата. „Бог да ми е на помощ."

Двумоторната въздушна линейка на болница „Тибе-

рина" заобиколи зад Ватикана. Лангдън стисна зъби и се

закле пред Господ,, че за последен път в живота си пътува

с хеликоптер.

След като убеди жената, че тъкмо сега законите, управляващи

ватиканското въздушно пространство, са най-

малката грижа на Ватикана, той я насочи над задната

стена. Незабелязан от никого, вертолетът кацна на хели-

коптерната площадка.

- Grazie - благодари й Лангдън и с мъка се спусна на

земята. Тя му прати въздушна целувка, бързо се издигна

и изчезна в нощта.

Робърт въздъхна и се опита да проясни мислите си с

надеждата да открие някаква логика в онова, което възнамеряваше

да направи. С миникамерата в ръка, той се

качи на същата количка за толф, на която неотдавна се

бе возил. Оттогава не бяха заредили акумулатора и дат-

чикът му показваше, че е почти празен. Американецът

не включи фаровете, за да пести енергия.

Освен това предпочиташе никой да не го вижда.

Кардинал Мортати стоеше в дъното на Сикстинската

капела и смаяно наблюдаваше хаоса, който цареше пред

него.

- Това беше чудо! - извика един от кардиналите.

- Да! - възкликнаха други. - Бог е пожелал да се

прояви волята Му!

- Шамбеларът ще е нашият папа! - заяви някой. -

Той не е кардинал, но Бог прати чудотворен знак!

- Да! - съгласи се друг. - Законите за конклава са

човешки закони. Божията воля е пред нас! Призовавам

за незабавно гласуване!

- За гласуване ли? - приближи се към тях Мортати.

— Струва ми се, че това е моя работа.

Всички се обърнаха.

Той усети изпитателните погледи на кардиналите. Те

изглеждаха смутени, възмутени от неговата трезвост.

Мортати копнееше да усети, че сърцето му се изпълва с

чудотворния възторг, който виждаше по лицата около

себе си. Ала не можеше. Усещаше необяснима душевна

болка... мъчителна скръб, която не можеше да проумее.

Беше се заклел да ръководи конклава с чиста душа и не

можеше да отрече това колебание.

- Приятели - каза Мортати и се запъти към олтара.

Сам не позна гласа си. - Подозирам, че през остатъка от

дните си ще трябва да се боря със смисъла на това, на

което тази нощ станах свидетел. Но вашето предложение

относно шамбелана... това не може да е Божията воля.

В капелат^ се възцари тишина.

- Как... може да говорите така? - попита накрая един

от кардиналите. - Шамбеланът спаси Църквата. Бог разговаря

с него! Той победи самата смърт! Още какъв знак

ви трябва?

- След малко шамбеланът ще дойде при нас - отвърна

Мортати. - Да почакаме. Предлагам да го изслушаме

преди да гласуваме. Може би има обяснение.

- Обяснение ли?

- Като ваш главен електор, аз съм се заклел да спазвам

законите на конклава. Вие несъмнено знаете, че според

свещения устав шамбеланът не може да бъде избрйн

за папа. Той не е кардинал. Той е свещеник... шамбелан.

Освен това трябва да имаме предвид неподходящата му

възраст. - Мортати усети, че отправените към него погледи

стават сурови. - Ако допусна гласуване, аз ще ви

позволя да изберете човек, който според ватиканския

закон не може да бъде избран. Ще ви позволя да нарушите

свещената си клетва.

- Но случилото се тази нощ определено е по-важно от

нашите закони! - изпелтечи някой.

- Нима? - изкънтя гласът на Мортати. Той вече не

знаеше откъде идват думите му. - Нима Божията воля е

да нарушим законите на Църквата? Нима Божията воля

е да отхвърлим разума и да се поддадем на безумието?

- Вие не видяхте ли онова, което видяхме мие? - гневно

попита друг. - Как може да оспорвате такова могъщество?

Гласът на Мортати отекна със сила, каквато никога

не бе притежавал.

- Аз не оспорвам Божието могъщество! Именно Бог

ни е дал разум! И именно на Бог служим, като проявяваме

благоразумие!

Витория Ветра седеше на една пейка

до Царското стълбище в коридора

пред Сикстинската капела. Видя

влязлата през задната врата фигура и се зачуди дали пак

не й се явява привидение. Той бе бинтовай, куцаше и

носеше някакви странни дрехи.

Витория се изправи... неспособна да повярва на очите

си.

Той изобщо не й отговори. Закрачи право към нея и я

грабна в обятията си. Целувката му бе изпълнена с копнеж

и признателност.

, От очите й бликнаха сълзи.

- 0, Господи... 0, слава Богу...

Той пак я целуна, още по-страстно, и тя се сгуши в

прегръдките му. Телата им се притиснаха едно към друго,

сякаш се познаваха от години. Витория забрави страха

и болката, затвори очи и се остави на мига.

- Такава е Божията воля! - викаше някой и гласът

му ехтеше из Сикстинската капела. - Кой друг освен

избраникът може да се спаси от онази дяволска експлозия?

- Аз - отекна друг глас в дъното на капелата.

Всички смаяно се обърнаха към човека, който се приближаваше

по централната пътека.

- Господин... Лангдън?

Без да отговори, Робърт бавно отиде при олтара. Витория

Ветра също влезе. После се появиха и двама гвардейци

- бутаха количка с голям телевизор. Застанал с

лице към кардиналите, Лангдън изчака да го включат.

После даде знак на гвардейците да- излязат. Те се подчиниха

и затвориха вратата след себе си.

В капелата останаха само Лангдън, Витория и колегията

на Кардиналите. Американецът включи миника-

мерата в телевизора и натисна един от бутоните.

Телевизорът оживя.

На екрана се появи папският кабинет. Записът бе лош,

сякаш направен със скрита камера. Шамбеланът стоеше

изправен пред камината. Макар че като че ли говореше

на камерата, скоро стана ясно, че се обръща към някой

друг - към човека, който записваше сцената. Лангдън

им каза, че записът е направен от Максимилиан Кьолер,

директора на ЦЕРН. Само преди час Кьолер тайно записал

срещата с щамбелана, като използвал миникамера,

незабележимо монтирана под страничната облегалка на

инвалидната му количка.

Мортати и кардиналите озадачено гледаха записа.

Въпреки че разговорът вече се водеше, Лангдън не си

направи труда да го върне назад. Очевидно онова, което

искаше да видят кардиналите, все още предстоеше...

- Леонардо Ветра е водил дневници? - питаше шамбеланът.

- Предполагам, че това е добра новина за

ЦЕРН. Ако е записал процесите за създаването на ан-

тиматерия...

- Не е - каза Кьолер. - За ваша радост, тези процеси

изчезнаха със смъртта на Леонардо. В дневниците му

обаче се разказва за нещо друго. За вас.

На лицето на шамбелана се изписа загрижено изражение.

- Не разбирам.

- Описва се една среща, която миналия месец е провел

Леонардо. С вас.

Свещеникът се поколеба, после погледна към вратата.

- Роше не биваше да ви пуска, без да се посъветва с

мен. Как влязохте тук?

- Роше знае истината. По-рано му се обадих и му казах

какво сте извършили.

- Какво съм извършил аз ли? Каквото и да сте му

казали, Роше е швейцарски гвардеец и е прекалено верен

на Църквата, за да повярва на един озлобен учен, а

не на шамбелана.

- Всъщност той е прекалено верен, за да не вярва.

Толкова е верен, че въпреки доказателствата за предателството

на един от неговите гвардейци, той отказва да

ги приеме. Цял ден търси друго обяснение.

- И вие сте му го дали.

- Истината. Колкото и да е поразителна.

- Ако ви беше повярвал, Роше щеше да ме арестува.

- Не. Нямаше да му позволя. Предложих му своето

мълчание в замяна на тази среща.

Шамбеланът се засмя някак странно.

- Имате намерение да изнудвате Църквата с измислица,

на която никой няма да повярва, така ли?

- Няма нужда да ви изнудвам. Просто искам да чуя

истината от вашата уста. Леонардо Ветра ми беше приятел.

Шамбеланът не отговори, само вторачено гледаше

Кьолер.

- Да опитаме така - изсумтя директорът. - Преди

поиска спешна аудиенция при папата - аудиенция, която

вие сте му осигурили, защото папата бил почитател на неговата

работа и защото Леонардо казал, че е неотложно.

Шамбеланът се обърна към огъня. Продължаваше да

мълчи.

доверието на дъщеря си, факт, който много го смущавал,

но смятал, че няма друг избор. Проучванията му

породили в душата му дълбоки противоречия и имал

нужда от духовно напътствие. По време на частната ви

среща той съобщил на двама ви с папата, че е направил

научно откритие с изключително значение за религията.

Доказал, че разказът на Битие физически е възможен и

че силни източници на енергия - които Ветра наричал-

„Бог" - могат да повторят момента на Сътворението.

Мълчание.

- Папата се смаял - отново подхвана разказа си Кьолер.

- Искал Леонардо да публикува откритието си. Негово

светейшество смятал, че то може да затвори пропастта

между науката и религията - една от мечтите на

живота му. После Леонардо ви обяснил отрицателната

страна на откритието - причината, поради която поискал

напътствието на Църквата. Изглежда, че точно както

предвижда вашата Библия, неговият експеримент създавал

всичко по двойки. Противоположности. Светлина

и мрак. Освен че създал материя, Ветра създал и анти-

материя. Да продължавам ли?

Шамбеланът мълчеше. После се наведе и разрови въглените.

- След като Леонардо Ветра дошъл тук, вие сте отишли

в ЦЕРН, за да видите работата му - каза Кьолер. - В

дневниците пише, че лично сте посетили неговата лаборатория.

Карло Вентреска вдигна поглед.

Кьолер продължи:

- Папата не можел да пътува, без да привлече вниманието

на пресата, затова пратил вас. Леонардо тайно ви

показал лабораторията си. Демонстрирал ви анихилация

на антиматерия - Големия взрив - силата на Сътворението.

Показал ви също големия образец, който пазел

като доказателство, че може да създава антиматерия

в големи мащаби. Вие сте били удивен. Върнали сте

се във Ватикана и сте докладвали на папата какво сте

видели.

Шамбеланът въздъхна.

алността на Леонардо, като тази нощ съм се престорил

пред света, че не съм чувал за антиматерията ли?

- Не! Смущава ме това, че Леонардо Ветра е доказал

съществуването на Бог, а вие сте наредили да го убият!

Шамбеланът се обърна с абсолютно безизразно лице.

Единственият шум бе пращенето на огъня.

Изведнъж камерата се разтърси и в кадъра се появи

ръката на Кьолер. Той се наведе напред, като очевидно

се бореше с нещо, закрепено под инвалидната му количка.

Когато отново се облегна, се видя револвер. Ъгълът

на камерата беше смразяващ... обективът гледаше по

дължината на протегнатото оръжие... право към шамбе-

лана.

Веднага.

- Никога няма да се измъкнете оттук жив.

- Смъртта ще ме избави от нещастието, което ми донесе

вашата вяра. - Директорът хвана револвера с две

ръце. - Давам ви избор. Изповядайте греховете си... или

ще умрете на мига.

Шамбеланът погледна към вратата.

- Роше е навън' - предизвика го Кьолер. - И той е

готов да ви убие.

- Роше се е заклел да защитава...

- Роше ме пусна да вляза. Въоръжен. Той е отвратен

от лъжите ви. Имате само една възможност. Да се изповядате

пред мен. Трябва да го чуя от собствените ви устни.

Карло Вентреска се поколеба.

Кьолер вдигна ударника..

- Наистина ли се съмнявате, че ще ви убия?

- Каквото и да ви кажа, човек като вас никога няма

да разбере - отвърна шамбеланът.

- Опитайте.

Свещеникът постоя неподвижно, величествен силует,

очертан на гаснещата светлина на огъня. Когато заговори,

думите му отекнаха с достойнство, по-подходящо за

славен разказ за проява на алтруизъм, отколкото за изповед.

- Църквата от памтивека се е борила с враговете на

Бог - убедено започна шамбеланът. - Понякога с думи.

Друг път с меч. И винаги сме оцелявали... Но демоните

на миналото бяха демони от огън и мерзост... те бяха

врагове, с които можехме да се борим - врагове, които

внушаваха страх. Но сатаната е хитър. С времето той

замени дяволския си вид с ново лице... лицето на чистия

разум. Прозрачно, но коварно и бездушно. - В гласа на

шамбелана се появи внезапен гняв - почти маниакален

преход. - Кажете ми, господин Кьолер! Как може Църквата

да заклейми онова, което разумът ни смята за логично?!

Как можем да заклеймим онова, което днес е

самата основа на нашето общество?! Всеки път, щом

Църквата надигне глас за предупреждение, вие ни отвръщате,

наричате ни невежи. Параноици. Властолюбци!

И злото ви расте. Скрито под булото на интелектуалност-

та. То се разпространява като рак.. Осветено от чудесата

на собствената си техника. То се самообожествява! Докато

вече преставаме да виждаме във вас каквото и да било

друго освен чиста божественост. Науката ни спаси от

болести, глад и болка! Ето науката - новият Бог с безброй

чудеса, всемогъщ и милостив! Не гледайте оръжията

и хаоса. Забравете самотата и безкрайната опасност.

Тук е науката! - Шамбеланът пристъпи напред към дулото.

- Но аз видях лицето на сатаната... видях опасността...

- За какво говорите?! Науката на Ветра направо доказа

съществуването на вашия Бог! Той беше ваш съюзник!

- Съюзник ли? Науката и религията не са съюзници.

Ние с вас не търсим един и същ Бог! Кой е вашият Бог?

Някой протон, маса и заряд на елементарни частици?

Как вдъхновява вашият Бог? Как прониква в сърцето на

човек и му напомня, че е отговорен пред по-могъща сила?

Напомня му, че е отговорен пред другите хора! Ветра

беше заблуден. Проучванията му не бяха религиозни, а

светотатствени! Човек не може да постави Божието

Сътворение в епруветка и да я размаха пред лицето на

света! Това не възвеличава Бог, а то унижава! - Шамбеланът

дереше тялото си с нокти, гласът му бе като на