В глава втора се изследват практическите аспекти на управлението на кредитния риск

В глава втора се изследват практическите аспекти на управлението на кредитния риск.

Концепциите за оценка и управление на кредитния риск непрекъснато се развиват във времето, вследствие на което в практиката се въвеждат нови подходи. Направена е иконометрична оценка и анализ на съвременните системи, методи и подходи при управлението на кредитния риск.Така например, при управлението на риска на инструментите с фиксирана доходност масово се използват измерителите: дюрация, модифицирана дюрация и ефективна дюрация.¹⁶ При акциите коефициентите бета и фундаментална бeта се въвеждат допълнително за управление на портфейлния риск.¹⁷ В края на 80-те години на ХХ в. бе въведен друг измерител на портфейлния риск – shortfall risk.¹⁸

Първата стъпка към изграждане на системен подход за анализ и управление на риска в банките предприема именно Банката за международни плащания с публикуването на Базелското съглашение за капитала през 1988 г.²⁰

Базелският подход основно е насочен към определянето на капиталовите резерви във връзка с кредитния риск.

Управлението на кредитния риск се извършва по отношение на всички бизнес процеси, продукти и услуги, като се остойностяват предварително избрани и ранжирани качествени и количествени показатели, одобрени от ръководството на банковата институция.

През последните години провежданата от банките в страната кредитна политика е свързана с използването на редица методи, спомагащи за определяне структурата на на кредитния риск и пътищата за повишаване ефективността от управлението му.

Управлението на кредитния риск за целите на практиката се разделя на четири основни и равнопоставени по своя характер елемента, които са обект на изследване: определяне на кредитния риск, измерване на риска, мониторинг (наблюдение) на кредитния риск, контрол на риска.

Разпространената практика е да се използва унитарна рейтингова система, при която надеждността на кредитоискателя се свежда до един показател, обединяващ качеството на кредитоискателя и на предназначението на кредита.

В някои банки се използва бинарна система, при която качеството на кредитоискателя и на предназначението на кредита се посочва с отделни стойности.

Управлението на кредитния риск за банката се осъществява на две основни нива:

1. На ниво кредитен портфейл.

2. На ниво кредитна сделка.

От своя страна, управлението на кредитния риск на ниво кредитна сделка се разделя на две поднива: при формиране на кредитна експозиция (създаване на кредит) и след формиране на кредитната експозиция.

От изследването става ясно, че всяка банка, в съответствие с целите си, използва модели за управление на кредитния риск на ниво кредитен портфейл, изискващи действия в няколко посоки: стандартизиране на процеса посредством разработване на вътрешни правила, утвърждаване на процедури за предпазване от некоректни решения, реконструиране на портфейлите с оглед диверсификация между отделни клиенти, мотивационни стратегии за служителите в банката.²¹

В дисертацията се изследват по-конкретно финансовите коефициенти, чрез които се изчислява кредитният риск и финансовата стабилност на кредитната институция.

Коефициентите на финансова стабилност се разпределят в няколко основни групи. Те се формират от: коефициенти, отразяващи степента на концентрация, коефициенти за качество, коефициенти за покритие, коефициенти за факторен анализ на кредитния портфейл .

А. Коефициенти, отразяващи степента на концентрация

Тази група от коефициенти е водеща по отношение пълнотата на информацията за потенциала на кредитния риск и неговото проявление и въздействие в бъдеще върху финансовата стабилност на банката, като общият коефициент на концентрация (ОКК) показва нивото, до което банката може да поеме увеличаването на риска от концентрация:

а. коефициент на концентрация по отрасли (КК)

б. коефициент на концентрация по кредити, предоставени на свързани лица или рискови клиенти (КкСР)

в. коефициент на концентрация по региони (КкР).

г.относителен дял на големите кредитни експозиции (Ogk)

Тези коефициенти отразяват влиянието на класифицираните кредити върху кредитния портфейл на банката, като общият коефициент за качество на кредитния портфейл (ОККкп) е непосредственият измерител на качеството на кредитния портфейл на банката, базиран на изследване зависимостите между общия размер на дълга (по остатъчна стойност), размера на рисковите експозиции, качеството на предлаганото обезпечение и приетата от всяка банка политика на провизиране.

С тези коефициенти се установяват нивата на защита от възникването на кредитния риск при управление на кредитния портфейл, с което се отразява степента на покритие на общия размер на РЕ на кредитния портфейл с фактически формираните провизии за загуби от обезценка.

Чрез тези коефициенти се отчита рискът от измененията, настъпили в получените лихви по предоставени кредити от банката, за определен период от време. За целта се изследват три групи фактори:

Качеството на анализа е в пряка зависимост от честотата и броя на периодите, поради което се налага предварително да бъде определено каква е целта на изследването, както и кои от горните фактори имат приоритетен за банката характер. Използването на факторния анализ при липсата на флуктуации на лихвените проценти или когато те са незначителни, е необосновано, тъй като получените стойности не са достатъчно показателни, за да се вземе правилното управленско решение.

Банката провежда регулярно мониторинг (наблюдение) и при необходимост на кредитния риск на формираните кредитни експозиции, като изследва основно: влошаване на прогнозното финансово състояние на фирмата, влошаване на качеството на обезпечение, недостигане на договорените обороти, нецелево използване на кредита, искане за промяна условията по кредита, наличие на просрочия по лихва или главница, промяна в управлението или собствеността на фирмата.

При установяване наличието само на един от посочените по-горе фактори се приема, че кредитният риск на формираната вече експозиция е нараснал, при което се налага да се редуцира с една степен по-долу от определения вече кредитен рейтинг.

За целта всяка банка изгражда система за кредитно администриране, чрез която се отчита влиянието на риска при управлението на кредитния портфейл.

Правилното й използване съдейства за постигане на търсените от банката ефекти, докато при нейното подценяване е възможно допускането на грешки, водещи до загуби..

Дисертантът изследва в конкретност управлението на кредитния риск на равнище кредитна сделка, което се свежда до :

а .установяване на кредитни лимити за всеки клиент

Кредитните лимити следва да се приемат не само като елемент от управлението на кредитния риск при отделната сделка, а така също и като елемент от управлението на общия кредитен риск на банката. Това е система от предварително приети ограничители, които са индивидуални за всяка банка. Чрез използването на кредитни лимити се постига намаляване на риска от концентрация на кредити по региони, отрасли, свързани лица, рискови клиенти, намаляване на риска за банката като цяло.

Основният недостатък при прилагането на кредитни лимити за индивидуални кредитополучатели и отрасли в процеса на формирането на позиции в общия кредитен портфейл е невъзможността да бъде определен такъв индекс, който да бъде показателен и да позволи съществуването на сравнимост между позициите на междусекторно равнище в кредитния портфейл;

б. определяне на кредитен рейтинг

Кредитният рейтинг е безпристрастна оценка за кредитоспособността на кредитоискателя-юридическо лице.

В дисертацията се изследва подробно процесът на определяне на рейтинги на фирми в САЩ, започнало преди един век, като предизвикателство за предоставяне на обективна информация по предоставянето на кредити от финансовите институции.

Оценката за кредитния рейтинг изразява външно обективно и независимо мнение относно възможностите на компания да обслужва задълженията си точно и навреме.

Определянето на кредитния рейтинг е пряко свързано с кредитоспособността на заемоискателя, което представлява изучаване и интерпретиране на данните, проследяващи динамиката и тенденциите в развитието и финансовият статус на фирмата-кредитополучател. Тази оценка е насочена към минимизирането на: финансовия риск, бизнес-риска, риска, свързан с качеството на фирменото управление;

Основните показатели, ползващи се за оценка кредитоспособността на кредитоискателя, се променят по обхват и динамика, в зависимост от конкретните изисквания на банката и спецификата на бизнеса и клиентите. При статична оценка могат да бъдат използвани редица показатели за кредитоспособност, отнасящи се до ликвидноста, подробно изследвани в дисертацията.

На първо място, според приетата рейтингова скала всяка банка би следвало да кредитира основно фирми, оценени най-вече като нискорискови.

Вторият основен момент при дефинирането на опасностите, произтичащи от кредитната сделка, е определяне прогнозата за кредитоспособността на фирмата – кредитоискател. Прилагането на подобен модел за оценка на кредитоспособността на фирмите – кредитополучатели позволява да се разграничат отделните степени на надежност на клиентите.

Третият компонент е рискът, свързан с качеството на управление на фирмата.Оценката на този риск позволява да се определи доколко е възможно да се изпълнява коректно кредитният договор.

Най-подробно се изследват системите за управление на кредитния риск.

В българската икономическа теория и банкова практика е наложено използването на стандартно - диагностичния подход. Целите, които се поставят при неговото прилагане, имат превантивен характер. С тяхното достигане се търси една по-висока ефективност при използването на избрания от една банка инструментариум в процеса на създаването на кредита, явяващ се част от провежданата кредитна политика.

Практиката обаче е доказала, че ефектът при използването на максимално възможен брой показатели е минимален. За целта, прилагайки методът на проба-грешка, авторът стига до заключението, че следва да се определи оптималният обхват на показателите, които ще бъдат използвани от банката, за определени времеви интервали, съобразно провежданата кредитна политика, осигуряващи достигането на поставените цели.

Прилагането на стандартно - диагностичния метод в банковата практика у нас се осъществява посредством приети от отделните банки системи.

Основните подходи са три: консервативна система, системата за анализ на кредитоспособността и оценка на кредитния риск САКС и скоринг система.

а. Консервативна система

Консервативната система може да бъде определена като най-масовата система, прилагана при управлението на кредитния риск в процеса на създаване на кредита, избран от банките в страната.

Тази система се характеризира основно с изграждането на сложна и детайлизирана, вътрешнонормативна уредба, уреждаща кредитната дейност, даваща приоритет при оценяване кредитоспособността на фирмата в нейните нюанси;

б. САКС система

Системата за анализ кредитоспособността и оценка на кредитния риск (САКС) е значително по-съвършен подход в сравнение с консервативния от гледна точка на изготвянето на пълен и подробен анализ при определяне кредитоспособността на фирмата. Възникването му е в резултат на съвместното проявление на необходимостта да се минимизира максимално възможно определянето на тегловите коефициенти, участващи във формирането на кредитния рейтинг на фирмата, потребността да бъде правилно и точно определена величината на кредитния риск, непрекъснатото усъвършенстване на използваните информационни системи в дейността на банките.

Избраната технология (която е и първата особеност на САКС) за оценката на кредитния риск се формира на базата на девет основни показатели и определен брой "подпоказатели".

Втората особеност на САКС се отнася до обхвата на оценката за всеки подпоказател, влизащ в състава на предварително определените и ранжирани основни показатели.

Докато при консервативния подход се оценява кредитоспособността на фирмата и каква е възможността от това да възникне кредитен риск за банката, при САКС се оценява кредитният риск за банката и адекватната кредитоспособност на фирмата, съответстваща на отчетените стойности на риска;

в. СКОРИНГ система

Скоринг системата се прилага при оценката на кредитния риск на българския банков пазар от началото на 2002 год. Определено следва да се заяви, че този подход не може да бъде приет като по-модерен и ефективен от САКС. Този метод е равностоен на САКС и следва да се разглежда като усъвършенстван модел на консервативния подход. Разработен е от Фишер през 1936 год²² и може да бъде определен и като модифициран подход при прилагането на познатото в теорията правило на "6-те СИ"- характер²³, способност за развитие, парични средства, обезпечение, условия, контрол, изпаднал в затруднено финансово състояние и не е имал възможност да плаща.

За скоринг системата е валидно определението, дадено за консервативния подход, според което той се характеризира основно с изграждането на сложна и детайлизирана вътрешнонормативна уредба, уреждаща кредитната дейност.

Както и при другите два подхода, така и при този се прилага използване на система от предварително определени коефициенти, при което се създава възможност за автоматизъм при оценка на кредитоспособността на клиента.

- базисната цел, стояща пред банките при прилагането на стандартно-диагностичния метод и при трите системи е да насочат и концентрират своите усилия в търсенето на възможности за предварително минимизиране възможността за възникването на кредитния риск.

- друга съществена характеристика на метода е, че нито за момент не се премахва влиянието на субективния фактор и то може да бъде прието като водещо, независимо от сложността на прилаганите процедури при разрешаването на кредита.

- в българската банкова практика често пъти механично се пренася чуждестранен инструментариум за оценка на кредитния риск, без да се адаптира към условията на българския банков пазар. Това е особено рисковано за банките. Несъпоставимостта на пазарните условия и съществуващата в страната информационна асиметрия, предопределят възможността получените стойности при тях да бъдат некоректни. Това налага адаптиране на системите за управление на кредитния риск към нашите условия.

- разкритите недостатъци при ползването в българската банкова практика на стандартно-диагностичния метод (и в трите му форми) и проблемите, свързани с тях, а така също въвеждането на МСС, както и съобразяването с принципите за ефективна банкова дейност, съгласно "Директива 2000 /12/ЕО" налагат да се търсят пътища за усъвършенстване управлението на кредитната дейност и кредитния риск.

От извършеното изследване и анализ и направените изводи можем да установим, че е невъзможно да бъде определен един от трите системи като водещ. Потвърждава се още веднъж, че всяка една от тях има своите силни и слаби страни, които се проявяват при портфолио мениджмънта и при риск мениджмънта на банката. Доколко е успешно това проявление зависи от политиката, провеждана от банковия мениджмънт.

Разглеждат се също и иновативни методи за управление на кредитния риск, което се извършва чрез анализ на обезценката на вземанията на банката и суапови операции на пазара на кредитни деривати.

Управлението на кредитните рискове изисква възстановимост на финансовия актив „вземане по заем” и недопускане обезценката на вземането на банката.

Именно информацията във финансовия отчет, засягаща разходите за обезценка и тяхното движение през годините, е един от водещите индикатори за прилагането на една успешна финансова стратегия за банката и ефективно управление и намаляване проявлението на кредитния риск във финансовата институция и финансовата система, като цяло.

Важно събитие в развитието на пазара за кредитни деривати е включването на електронни платформи за търговия с тези финансови деривати.Създаването им има за резултат, на първо място, улесняване събирането на подходящи контрагенти, както и постигане на по-голяма прозрачност на този бизнес.Такива платформи са Creditex u Credit Trade.Също толкова важен момент в развитието на пазара за кредитни деривати е започналото използване на индекси, базирани върху кредитни деривати.През 2000 г. JP Morgan създава първия индекс върху кредитни деривати.Впоследствие са създадени и търгувани редица други подобни индекси.Те по принцип включват портфолио от суапове за осигуряване срещу кредитен риск на определени компании.По този начин се създава инвестиционен продукт, който може да бъде купуван или продаван с цел хеджиране или спекулация.Съставляващите на всеки индекс се оценяват на шест месеца и евентуално се променят, ако вече не са най-ликвидните съответни продукти на пазара.След обединяване на определени индекси вече се използват три регионални индекса върху кредитни деривати – за САЩ, Европа и Азия, управлявани от Dow Jones.Извършеното сливане на кредитни индекси през 2004 г. е факт, който се оценява като много важен за развитието на пазара за кредитни деривати на компаниите през следващите години.Съответният нов индекс, образуван чрез сливане на конкуриращи се дотогава индекси върху суапове за осигурямане срещу кредитен риск, е известен в Европа като Dow Jones i Traxx, а в САЩ като Dow Jones CDX.

Суапът за осигуряване срещу кредитен риск е ефективен инструмент за хеджиране на кредитен риск.На практика един участник продава, прехвърля на друг участник на пазара кредитен риск, произтичащ от трета страна.

Най-точно би могло да се определи, че купената чрез CDS кредитна защита е толкова надежна, колкото надежден е продавачът на кредитна защита.

За купувача на кредитна защита, който се е освободил от кредитния риск, като го е прехвърлил на продавача, платената премия е цената за сигурността, която му дава договорения суап.В случай, че настъпи кредитно събитие, се задействува условното плащане.

Пазарът за кредитни деривати по настоящем е само извънборсов.Възниква като междубанков пазар, но в хода на развитието му като участници се включват и брокерски къщи, корпорации, застрахователни компании, хеджинг фондове, взаимни и пенсионни фондове.Банките – търговски и инвестиционни, са доминиращите участници на пазара за кредитни деривати.Според проучване на ВВА, банките са най-големите носители на кредитен риск и същевременно най-големите купувачи и най-големите продавачи на кредитна защита, като определено делът им като купувачи е по-голям от дела им като продавачи.

Кредитните деривати обаче са носители и на сериозни рискове, ако не са приложени и следвани в практиката посочените по-горе системи и методи за оценка. С това може да се обясни и последвалата в САЩ финансова криза и национализация на редица крупни инвестиционни банки и фондове.

Търговските банки, поставени да оперират в режим на паричен съвет, запазиха до голяма степен политика на консервативно пазарно поведение и поддържане на нискорискови активи и висока капиталова адекватност. Утвърди се и политика на поддържане на високо ниво на първична и вторична ликвидност. Доколкото съществува ликвиден риск, той произтича от дебаланса в срочността на пасивите и ликвидните активи.

Констатирахме също така по време на изследването, че редица търговски банки подценяват кредитоспособността на клиентите си и така занижават критериите за оценка на платежоспособността на бъдещите си кредитополучатели, особено по отношение на експозициите на дребно (т. е. кредити на физически лица и домакинства). Всичко това става под натиска на невероятната конкуренция, завладяла банковия сектор.

Ето защо, с цел намаляването на кредитния риск и неговото ефективно управление, считаме, че Централната банка трябва много по – настойчиво да поиска и препоръча на търговските банки особено в условията на криза да променят критериите си за кредитиране, да въведат по – надеждни методи за оценка на кредитополучателите си и оценка на кредитния риск и особено на ликвидността си.

Както изследвахме в труда, крахът на кредитите на физически лица и домакинства срещу „ипотечни” облигации даде началото на финансовата криза в САЩ. Според нас именно неотчитането в необходимата степен на кредитните рискове доведе до сериозни кризи на финансовите и борсовите пазари по света и най-вече в САЩ и до определена степен Англия.

В последния около един век банковите кризи са били измервани и анализирани в зависимост от дължината на опашките от хора пред клоновете на търговските банки. Днес, обаче, ситуацията е различна и една банкова криза е по-вероятно да се прояви под формата на панически разпродажби на борсовите пазари на акции, облигации или валута, отколкото само като старомодното изтегляне на спестяванията от страна на вложителите.

В тази връзка подробно се изследва проявлението на финансовата криза особено в САЩ, започнала още с т. нар. с е к ю р и т и з а ц и я на финансовите вземания, превърнало човека и компаниите зависими от финансовите деривати. Стигнахме до констатацията, че именно намаляването на изискванията към маргиналните кредитополучатели и прекомерната финансиазация на обществото в САЩ създадоха сериозен дебаланс и са в основата на последвалата финансова криза в по същество глобализирания свят.

През 2005 г. Алън Грийнспан, тогава заемащ поста председател на Федералната резервна система, отбелязва, че напредъкът в технологиите води до революционен подход и в кредитирането”. Докато преди време на маргиналните²⁴ кредитоискатели директно се отказваше кредитиране, сега кредиторите имат възможност да оценят риска от отпускането на такива кредити и да определят справедлива цена за този риск. Според него качеството на портфейла от ипотечни кредити е от изключително значение за бъдещите печалби на банките.²⁵

Анализирайки загубите от отделните световни банкови кризи от 1986 г. до сега, стигаме до извода, че провалът на дългосрочните финансови институции в САЩ и Англия съдържа множество важни уроци за това как трябва да се регулира и управлява банковата система и каква трябва да бъде ролята на централната банка все пак като надзорен квази държавен орган, в т. ч. и по отношение на кредитните рискове.

В контекста на ролята на централните банки в развитите в пазарно отношение страни и техните действия стигаме до извода, че дванадесет години след въвеждането на Валутния борд у нас и БНБ, и кредитните институции, изглежда, отново са на кръстопът по отношение на оценката за кредитния риск. Данните за развитието им за 2008 г. показват, че макар и бавно, ожесточената борба за разширяване на пазарните дялове, която се води между тях в последните няколко години, е започнала да изсмуква ресурсите им, включително и в областта на експозициите на дребно и да създава сериозни рискове.

В дисертацията се изследва основно отражението на световната финансова криза у нас, предизвикала и рязко ограничаване на борсовите сделки и на кредитната дейност на търговските банки.

Най-подробно са анализирани в условията на преобладаващо чуждестранно участие в капитала на кредитните институции у нас защитните инструменти и възможните мерки за осигуряване на допълнителна ликвидност на банките от страна на централната банка (по-специално чрез инструмента „задължителни имнимални резерви”), Фонда за гарантиране на влоговете в търговските банки и намесата на държавата.

Превръщането на държавата като спасителен пояс чрез възвръщането на доверието в търговските банки и сектора от страна на клиентите в България се извършва чрез т. нар. гаранционен фонд за междубанково кредитиране по примера на много други развити страни, специално изследвано в труда.

Но за да бъде държавната намеса успешна, смятаме, първо, че при възвърнати функции централната банка ще може реално да влияе върху управлението на кредитния риск. Това се обуславя и от членството на България в ЕС и превръщането на нейния пазар, в т. ч. и финансов в част от общоевропейския пазар.

Така централната банка ще може да съдейства за по-доброто използване на средствата на населението и възможностите на паричния пазар чрез многообразни финансови институции, в интерес на развитието на националната икономика, и така ще може да се преодолее съществуващият монопол на търговските банки.

С особено внимание наблягаме на обстоятелството, че при вземане на решения и надзора върху търговските банки БНБ следва да се съобразява със спецификата на кредитната дейност и предписанията (правилата) отделно за корпоративните клиенти, и отделно – за кредитите за граждани. Поставянето им под един знаменател говори за неразбиране на спецификата на проблемите в банково-кредитната сфера и свързаните с това рискове. Подобни са справедливите упреци към Английската банка за липсата на специфични предписания и надзор в случая Нордърн Рок.

Второ, считаме, че е наложителна промяна във функционалните принципи на паричния съвет (фиксирания валутен курс към еврото, ролята на БНБ като кредитор от последна инстанция, лихвената политика и др.) с цел да се отговори на предизвикателствата пред националната ни икономика, породени от външния сектор и фискалната позиция на страната. В тази връзка намираме, че паричният съвет в България е малко съвместим с членство на страната ни във валутния механизъм ERM ІІ, който е своеобразен междинен етап преди пълноправното членство в Европейския валутен съюз.

Трето, смятаме още, че след евентуалното въвеждане на еврото като официална парична единица в България, постигането на финансова стабилност и устойчивост на банковата система трябва да се осъществява именно от Централната банка, а не от други публични организации.

Стабилността на една банка зависи от вероятността тя да се окаже неплатежоспособна. За намаляването на тази вероятност огромна роля играе нейният собствен капитал (внесен капитал плюс резерви), който е своего рода амортисьор срещу неплатежоспособността. Колкото по-висока е капитализацията, толково по-голяма е способността на банката да абсорбира неочаквани загуби и да поддържа своята платежоспособност. От теоретична гледна точка собственият капитал, необходим за предотвратяване на неплатежоспособността на една банка, е функция на нейния рисков профил.

Поддържането на стабилността на банковия сектор е най – важната задача на органите на банковия надзор.

До приемането на първото рамково споразумение за определяне на капиталовата адекватност през 1988 г., известно като стандарт Basel І, политиката на органите на банковия надзор по отношение на капиталовата адекватност се базираше на съотношението между собствения капитал и рисковия компонент на активите.

Стандарт Basel І определяше, че собственият капитал на една банка не трябва да е по-малък от 8 % от нейните рисково претеглени активи. Същото съотношение се прилагаше и у нас.

Рамковото споразумение от 1988 г. беше въведено от органите на банковия надзор в повече от 100 страни по света и изигра много положителна роля за увеличаването на собствения капитал и укрепването на капиталовата база на банките в световен мащаб.

У нас такъв документ беше Наредба № 8 на БНБ от 18 март 1993 г. за капиталовата адекватност на банките, с която се определяше минималният размер, структурата и съотношенията на собствения капитал на местните търговски банки.

Имаше и Наредба № 11 от 18 юни 1993 г.на БНБ за ликвидността на банките.

Въпреки приложението на тези нормативни документи след три години избухна банковата криза, която доведе до затваряне на около двадесет търговски банки у нас.

Един от най-големите недостатъци на стандарт Basel І е, че заделянето на собствен капитал става на основата на една, макар и стандартизирана, но опростена и груба методика за определяне на рисково претеглените активи и задбалансови позиции, която не е в достатъчна степен съобразена с рисковия профил на различните кредитни продукти и не отчита кредитоспособността на длъжника. В резултат на това банките често поемаха необосновано големи рискове. Длъжниците също се поставяха в неравностойно положение. Имащите по-висока кредитоспособност и изпълняващи своите задължения по кредитните договори субвенционираха тези, които не изпълняваха своите задължения.

Затова през 2004 г. ( в сила от 2006 г. ) Базелският комитет за банков надзор публикува новото рамково споразумение стандарт Базел II.

Вasel ІІ премахва този недостатък. Предвидените възможности за отчитане на техниките за намаляване на кредитния риск при изчисляването на минималния задължителен размер на собствения капитал е важен стимул за тяхното прилагане в банките, което ще доведе не само до икономия на собствен капитал, но и ще стимулира усъвършенстването на системите за управление на риска.

С развитието на финансовите иновации се появиха нови рискове, които при Basel І не се отчитаха при определянето на капиталовата адекватност. Така например широко разпространение получи капиталовият арбитраж (capital arbitrage) в резултат на секюритизацията. Банките извеждат от своите баланси определени активи (кредити срещу ипотеки върху недвижимост, потребителски кредити, вземания във връзка с плащания с кредитни карти, непогасени кредити и т. н. ), прехвърлят ги на свои специално създадени за целта дъщерни компании (special purpose vehicles), които от своя страна емитират ценни книжа, обезпечени с прехвърлените активи (asset backed securities).